Определение № 456 от 11.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 2047/2020 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Райфайзен /България/“ ЕАД срещу определение №12866 от 11.08.2020 г по ч.гр.д.№7507/2020 г. на СГС. С обжалваното определение е потвърдено определение от 20.05.2020 г. по пр.№561/20.05.2020 г. на съдия по вписвания при СРС, с което е отказано вписване на искова молба по гр.д.№16801/2019 г. на СРС. В жалбата са наведени доводи за неправилност на обжалваното определение, като в изложение по чл.284, ал.3 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасянето на въззивния съд по следните въпроси, за които се твърди наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК: 1. Липсата на заверка от страна на банката, извършила преводното нареждане, представлява ли нарушение на чл.7а от Тарифата за държавните такси, събирани от Агенцията по вписванията, след като платежното нареждане е заверено от представител на страната. 2. Приложима ли е в охранителното производство императивната разпоредба на чл.184, ал.1 от ГПК. 3. Съставлява ли нарушение на процесуалните правила на чл.7а от Тарифата, липсата на заверка на платежното нареждане от страна на банката, след като същото отговаря на императивния характер на разпоредбата на чл.184, ал.1 от ГПК. Поддържа се, че определението е и очевидно неправилно. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, намира следното: Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че в конкретния случай молителят е представил всички необходими документи, за да бъде извършено вписването на исковата молба, но към заявлението за вписване е приложил незаверено копие от платежно нареждане за извършено плащане чрез онлайн банкиране на дължимата държавна такса. В този смисъл е достигнал до извод, че с това си действие е нарушено нормативното изискване, съдържащо се в разпоредбата на чл.7а от Тарифата за таксите, събирани от Агенция по вписванията, съгласно която, когато държавната такса е заплатена по електронен път, в службата по вписванията се представя заверен препис от електронния документ, възпроизведен на хартиен носител като препис, заверен от страна по акта, от нотариус или от банката, получила или извършила плащането, което изискване се съдържа и в чл.184, ал.1 изр.1 от ГПК, съответно приложим съгласно чл.540 от ГПК за всички охранителни производства. Поддържа се, че определението е и очевидно неправилно. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. Формулираните от касатора въпроси не са обусловили решаващата воля на въззивния съд. С тях се предпоставя установено от въззивния съд наличие на приложен към заявлението за вписване, заверен от страната хартиен носител - препис от електронен документ, установяващ внасянето на дължимата за вписването на исковата молба държавна такса и изразяване на становище, че осъществената от страната заверка на хартиения препис представлява нарушение на чл.7а от Тарифата за таксите, събирани от Агенция по вписванията и на чл.184, ал.1 от ГПК. Както бе посочено обаче в обжалваното определение е прието /а и това се установява от доказателствата по делото/, че приложеният към заявлението препис от електронен документ не е бил заверен /от когото и да е било/, което е мотивирало и въззивният съд да направи решаващите си изводи. В този смисъл не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК по отношение поставените от частния касатор въпроси и по тях касационно обжалване не може да бъде допуснато. С оглед изложеното и тъй като тъй като при постановяване на определението на въззивния съд не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и/или процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,