Определение № 134 от 12.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1195/2021 г.

Производството е по чл.274 ал.3 т.1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на И. П. Д. срещу определение на Бургаски апелативен съд № 100992 от 22.12.2020 г. по ч.гр.д.№ 515/ 2020 г., с което е потвърдено определение на Бургаски окръжен съд от 09.09.2020 г. по т.д.№ 71/ 2020 г. и по този начин е прекратено производството по исковата молба, подадена от частната жалбоподателка против „Юробанк България“ АД и Г. Д. Д. за прогласяване на нищожността, евентуално на недействителността по отношение на ищцата, на оформен с нотариален акт № , т.*, рег.№ **, н.д.№ 1183/ 2008 г. на нотариус рег.№ * договор за учредяване на ипотека върху недвижим имот.

Жалбоподателката поддържа, че съдът постановил акта си без да съобрази, че от нея били предявени три обективно съединени иска, съединени с един евентуален. Съдът изложил съображения само по евентуалния иск, с което предрешил разглеждането на спора по главните искове. Неправилен бил и изводът му, че за евентуално предявения иск е приложима разпоредбата на чл.24 ал.4 от действащия СК. Счита за приложима тази на чл.22 ал.3 СК 1985 г. (отм.), която не ограничава с краен срок оспорването на сделка, извършена еднолично от единия съпруг с вещ, която се е намирала под режим на съпружеска имуществена общност (СИО). Поради това счита, че обжалваното определение е незаконосъобразно и моли да бъде отменено. Като основание за допускането на същото до касационен контрол повдига правните въпроси „Когато е извършена сделка на разпореждане с имот – СИО, от единия съпруг, без съгласието на другия, по време на действието на СК от 1985 г. (отм.), следва ли да се прилага преклузивния 3-год. срок за предявяване на иска за нейната отмяна по иск на другия съпруг, съгл. чл.24 ал.4 от СК (нов) или приложение следва да намери чл.22 от СК (отм.) и срокът за това е 6-месечен от узнаване за разпореждането?“ и „Предвиденият специален ред за оспорване като относително недействително разпореждането с имот СИО от единия съпруг по реда на чл.22 ал.3 от СК (отм.), явява ли се специален и прави ли недопустими исковете за прогласяване на нищожна на договорна ипотека на основание чл.170 пр.2 от ЗЗД (поради липса на данни за личността на собственика), нищожна поради липса на съгласие (чл.26 ал.2 пр.2 от ЗЗД), и като сключена от несобственик (на осн. чл.167 ал.3 от ЗЗД вр. с чл.26 ал.1 пр.1 от ЗЗД)?“. Жалбоподателката счита, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Излага също твърдение, че обжалваното определение акт е очевидно неправилно, поради грешното разрешаване на тези въпроси.

Ответната по частната жалба страна „Юробанк България“ АД я оспорва с доводи по същество, а по наличието на предпоставките за достъп до касационното обжалване заявява само, че липсва нужната обосновка.

Частната жалба е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на обжалвания акт до касационен контрол.

Пред първоинстанционния Бургаски окръжен съд е образувано гр.д.№ 71/ 2020 г. по искова молба на И. П. Д. срещу „Юробанк България“ АД и Г. Д. Д., предявен е иск за прогласяване на нищожността, евентуално на недействителността по отношение на ищцата, на оформен с нотариален акт № , т.*, рег.№ **, н.д.№ 1183/ 2008 г. на нотариус рег.№ * договор за учредяване на ипотека върху недвижим имот. Ищцата твърди, че е била в брак с Г. Д. към момента, в който този имот е придобит и че това е станало при действието на СК от 1985 г. (отм.). Затова имотът е бил под режим на СИО и с него са могли да се разпореждат само двамата съпрузи съвместно. Поради това счита договорът от 2008 г. за нищожен, тъй като в него липсвали данни за личността на собственика (има предвид своето име), тъй като тя не е давала съгласие за извършването му и тъй като ипотеката е учредена от несобственик. Евентуално заявява, че договорът е относително недействителен спрямо нея и иска това да бъде установено. Първоинстанционният съд счел иска за недопустим и прекратил производството по него. С обжалваното в настоящето производство определение въззивният съд потвърдил прекратяването. Посочил, че искът е предявен след изтичане на законовия 3-годишен срок по чл.24 ал.4 СК. Той следвало да бъде квалифициран именно по тази разпоредба на основание § 4 ал.1 ПЗР СК. Всички въведени в обстоятелствената част на исковата молба твърдения се свеждали до неучастие на съпругата при учредяване на ипотеката и искането било насочено към отричане на правните последици от договора. Макар ищцата да посочила различни законови текстове за обосноваване нищожност на договора, предявеният иск бил само един с квалификация чл.24 ал.4 СК. Щом неучаствалият съпруг разполагал с правото да оспори разпореждането, извършено от другия съпруг, по реда на чл. 24 ал. 4 СК той нямал интерес от иск за прогласяване на нищожността му.

С оглед тези мотиви на въззивния съд поставените като основание за допускане на касационното обжалване правни въпроси обуславят обжалвания акт. Те обаче нямат претендираното значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г., ОСГТК, ВКС, такова значение биха имали въпроси, по които няма установена практика или наличната се нуждае от осъвременяване или промяна, както и в случаите на неясни, непълни или противоречиви закони, за да се създаде практика по прилагането им или да се измени или осъвремени съществуващата. Тези предпоставки не са налице, тъй като по въпросите има установена практика, която не се нуждае от осъвременяване или промяна. Както е прието в определение № 552/ 03.12.2018 г. по ч.гр.д. № 4228/ 2018 г., ІV г.о., решение № 287/ 13.06.2011 г. по гр.д.№ 272/ 2010 г., ІV г.о. и др., не ищецът дава квалификацията на спорното право, чиято защита в исковото производство търси. Дори в исковата молба такава квалификация да е дадена, тя не обвързва съда. Правораздавателният орган е обвързан от изложените в исковата молба основания на претенцията, но не и от сочените от ищеца правни норми. Съдът е длъжен сам да квалифицира спорното право, като изхожда от твърденията на ищеца за правопораждащите факти и от искането за защита, формулирани в исковата молба. Правната квалификация на предявения иск следва обективно от правното естество на претендираното или отричано от ищеца право.

Не се нуждае от промяна и практиката, обективирана в решение № 74/ 21.08.2015 г. по гр.д. № 5172/ 2014 г., ІV г.о. и цитираните в него, според която режимът на имуществените отношения между съпрузите, регламентиран в СК от 2009 г., има обратно действие по силата на § 4 ал. 1 ДР СК и новият режим се прилага към съществуващите към момента на влизането му в сила бракове. Независимо кога е осъществена сделката, с която единия съпруг се е разпоредил с общ недвижим имот, щом бракът не е бил прекратен към 01.10.2009 г., то неучаствалия в разпореждането съпруг може да оспори сделката само в сроковете по чл. 24 ал. 4 СК. Предявеният след изтичане на пределния преклузивен срок иск е процесуално недопустим. Затова по поставените правни въпроси няма основание за допускане на касационния контрол.

Няма такова основание и по твърденията за очевидна неправилност на обжалвания акт. Само от неговия прочит не може да бъде установен толкова тежък порок на определението, който да обоснове допускането му до касационен контрол по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Освен това жалбоподателката не сочи тази неправилност да се състои в друго, освен в неправилно разрешаване на формулираните от нея правни въпроси. Доколкото тези въпроси са получили в обжалвания акт отговор, който съответства на установената практика, този акт не може да се окачестви като очевидно неправилен.

По изложените съображения Върховният касационен съд