Определение № 18 от 17.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 475/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Търговска банка Д“ АД, [населено място] срещу решение № 12207 от 29. 10. 2020 г. по в. т. д. № 4029/2019 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 13 състав в частта, с която след частична отмяна на решение № 14 от 14. 05. 2019 г. по гр. д. № 246/2018 г. на Видински окръжен съд е отхвърлен предявеният от касатора срещу [община] иск за сумата от 214 469, 85лв., представляваща дължимо на основание чл. 22 вр. чл.3, ал. 1, т. 2 от договор за обществена поръчка и чл. 86 ЗЗД обезщетение за забава по прехвърлени вземания по 32 броя фактури, предмет на договор за цесия на парично вземане от 12. 06. 2013 г., и по прехвърлени вземания по 9 броя фактури, предмет на договор за цесия на парично вземане от 08. 07. 2013 г., сключени между „Титан-АС“ ЕООД /с ново наименование „Санатит“ ЕООД/ и „Търговска банка Д“ АД, като погасено по давност, на основание чл. 119 ЗЗД, както следва: по претенцията за обезщетение за забава по договор за цесия на парично вземане от 12. 06. 2013 г. - за сума в общ размер от 128 257, 53 лв., формирана от сбора на сумите по ф-ра № 2131/03.10.2012г. - 2564,05 лв.; ф-ра № 2132/03.10.2012г. - 4862,98 лв.; ф-ра № 2140/02.11.2012г. - 1738,95 лв.; ф-ра № 2141/02.11.2012г. - 16 173,46 лв.; ф-ра № 2142/02.11.2012г. - 7102,13 лв.; ф-ра № 2147/05.12.2012г. - 2601,08 лв.; ф-ра № 2148/05.12.2012 г. - 21457,45 лв.; ф-ра № 2149/05.12.2012г. - 10 047,85 лв., ф-ра № 2154/04.01.2013 г. - 3 865,71 лв.; ф-ра № 2155/04.01.2013г. - 33367,65 лв. и по ф-ра № 2156/04.01.2013г. - 24 476,22 лв.; по претенцията за обезщетение за забава по договор за цесия на парично вземане от 08. 07. 2013 г. – за сума в общ размер от 86 212,32 лв., формирана от сбора на сумите по ф-ра № 2162/05.02.2013г. - 1 494,83 лв.; ф-ра № 2163/05.02.2013 г. - 11712,78лв.; ф-ра № 2168/05.03.2013г. - 2 601,08 лв.; ф-ра № 2169/05.03.2013г. - 7 402,87 лв.; ф-ра № 2170/05.03.2013г. - 22480,69 лв.; ф-ра № 2185/22.05.2013г. - 15708,18 лв.; ф-ра № 2186/22.05.2013г. - 4030,28 лв.; ф-ра № 2188/22.05.2013г. - 20 781,61 лв. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът излага доводи, че въззивният съд неправилно е приел, че вземанията за възнаграждение по договор за възлагане на обществена поръчка с рег. № 14/18. 06. 2009 г., сключен между [община] като възложител и „Титан- АС“ ЕООД като изпълнител, които са прехвърлени на касационния жалбоподател, са вземания за периодични плащания, които се погасяват с изтичане на тригодишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Оспорва направеното с оглед горното становище заключение за погасяване на спорните вземания за лихви за забава на основание чл. 119 ЗЗД. Излага съображения, че сключеният договор за обществена поръчка, част от вземанията за възнаграждение по който са му цедирани /по общо 41 бр. фактури/, е договор за изработка. Сочи, че по този договор възложителят заплаща на изпълнителя извършената работа по изпълнение на услугите по договора ежемесечно, но след контрол и приемане на извършената работа. С оглед необходимостта от приемане на извършената работа поддържа, че не е налице единен правопораждащ факт за задълженията за заплащане на възнаграждение от страна на възложителя по смисъла на Тълкувателно решение № 3/2011 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС. Моли въззивното решение в обжалваната част да бъде отменено и да бъде постановено решение за уважаване на предявените искове. Прави искане за присъждане на разноски. Касаторът твърди, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следния въпрос „В случай, че плащането по един договор за изработка /за предоставяне на услуги/ е поставено под условие, че работата следва да бъде извършена от изпълнителя и проверена и приета от възложителя, след представяне на акт по образец и фактура, в които подробно са описани извършените услуги по видове и количество дейности, който акт по образец следва да е двустранно подписан от страните по договора, след което и независимо от това възложителят има право да оспори някои от описаните дейности и фактурирани суми, както и да намали дължимото на база приложени от него самия санкции по договора, като дължи писмено обосноваване на всяко оспорване, както и по силата на договора контролира дейността, проверява изпълнението, дава указания по изпълнението, приема и подписва всички документи по изпълнението, то, следва ли да се приеме, че е налице договор с периодични плащания, при положение, че дали ще бъде направено плащане зависи от това дали възложителят е осъществил контрол, проверил е количеството и качеството на извършените дейности, вкл. на дневна база с констативни протоколи, приел е и е подписал документите по изпълнението, респективно не е оспорил описана в акта по образец дейност или е оспорил такава, като се е обосновал писмено пред изпълнителя?“ В изложението се твърди, че въведеният значим за изхода на спора въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС – определение № 579 от 10. 08. 2011 г. по т. д. № 957/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., определение № 126 от 23. 02. 2009 г. по т. д. № 571/2008 г. на ВКС, І т. о. и решение № 93 от 24. 06. 2015 г. по т. д. № 65/2014 г. на ВКС, І т. о. Касаторът поддържа, че поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответникът [община] изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Прави искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното. Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното въззивно решение, Софийски апелативен съд е приел за установено, че: между [община] като възложител и „Титан АС“ ЕООД като изпълнител е сключен договор за възлагане на обществена поръчка с рег. № 14/18. 06. 2009 г.; с договори за цесия на парично вземане от 12. 06. 2013 г. и от 8. 07. 2013 г. „Титан АС“ ЕООД е прехвърлил на цесионера „Търговска банка Д“ АД по първия договор - вземанията си по договора за възлагане на обществена поръчка съответно в размер на 1 659 167, 18 лв., за които са издадени 32 бр. фактури, и по втория договор за цесия – вземанията си в размер на 558 224, 18 лв., за които са издадени 9 бр. фактури; с писма от 12. 06. 2013 г. и 9. 07. 2013 г. ответната община е потвърдила, че е уведомена за прехвърлянето на вземанията, както и че ще заплати на цесионера сумата от 1 659 167, 18 лв. в срок до 31. 03. 2014 г., а сумата от 558 224, 18 лв. в срок до 31. 12. 2014 г. Въз основа на заключението на съдебно-икономическата експертиза съдът е направил извод, че ответната община не е изпълнила задълженията си да заплати в уговорените между страните срокове възнаграждение за извършените и приети дейности, за което са издадени съответните фактури, поради което дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва, което е предвидено и в чл. 22 вр. чл. 3, ал. 1, т. 1 на договора за обществена поръчка. Решаващият състав е изтъкнал, че по силата на описаните договори за прехвърляне на вземания посочените в тях вземания за възнаграждение по договора за обществена поръчка, заедно с изтеклите лихви /по арг. от 99, ал. 2 ЗЗД предвид липсата на други уговорки на цедента и цесионера/ са преминали към банката-ищец, като ответникът е уведомен за цесиите предвид направено от него признание. С оглед горното въззивният съд е заключил, че на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД ответната община дължи на цесионера обезщетение за забава при изпълнение на задълженията за заплащане на възнаграждение по договора за обществена поръчка. В решението, при съобразяване на задължителните указания по Тълкувателно решение № 3 от 18. 05. 2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС и на даденото разрешение в решение № 113 от 23. 06. 2016 г. по т. д. № 1922/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., апелативният съд е приел, че вземанията за възнаграждение на изпълнителя по договора за възлагане на обществена поръчка от 18. 09. 2009 г. с предмет предоставяне на услуги по дейностите: сметосъбиране и сметоизвозване на битови отпадъци, разполагане и поддържане на съдове за битови отпадъци в конкретно изброени населени места са за периодични плащания и се погасяват с изтичане на тригодишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, като с цедирането на вземанията за възнаграждение по процесните фактури характерът им на периодични плащания не е променен. Изложил е, че плащането на задълженията по фактурите след погасяването им по давност е допустимо, но същото не се отразява на преценката за наличието на предпоставките по чл. 119 ЗЗД за произтичащите от тях допълнителни вземания, макар давността за тях да не е изтекла. Като е разгледал поотделно вземанията по процесните фактури, въззивният съд е направил заключения за момента, в който вземанията са станали изискуеми, като с оглед извършените от длъжника признания на вземанията с посочените по-горе писма е счел, че на основание чл. 117 ЗЗД от датата на признанията е започнала да тече нова давност. В решението е съобразено, че новата погасителна давност е изтекла през 2016 г., на конкретно посочени в решението дати за вземанията по всяка от процесните фактури, като предвид данните за заплащането на задълженията по фактурите и датите на плащанията, решаващият състав е заключил, че към момента на изтичане на тригодишния давностен срок ответната община не е била изпълнила задълженията по ф-ра № 2131/03.10.2012г., ф-ра № 2132/03.10.2012г. лв., ф-ра № 2140/02.11.2012г. лв., ф-ра № 2141/02.11.2012г., ф-ра № 2142/02.11.2012г., ф-ра № 2147/05.12.2012г., ф-ра № 2148/05.12.2012г., ф-ра № 2149/05.12.2012г., ф-ра № 2154/04.01.2013г., ф-ра № 2155/04.01.2013г., ф-ра № 2156/04.01.2013г., ф-ра № 2162/05.02.2013г., ф-ра № 2163/05.02.2013 г., ф-ра № 2168/05.03.2013г., ф-ра № 2169/05.03.2013г., ф-ра № 2170/05.03.2013г., ф-ра № 2185/22.05.2013г., ф-ра № 2186/22.05.2013г. и ф-ра № 2188/22.05.2013г. По тези съображения за погасяване по давност на вземанията за възнаграждение по посочените фактури, въззивният съд е счел, че на основание чл. 119 ЗЗД с погасяването на главните вземания са се погасили и акцесорните такива за мораторни лихви, възлизащи на общата сума от 214 569, 85 лв., предмет на исковете. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Формулираният от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е свързан с приложението на относима към конкретния спор материалноправна или процесуалноправна норма, а предполага преценка на доказателствата по делото и на съдържанието на клаузите на договор за възлагане на обществена поръчка от 18. 06. 2009 г., сключен между ответника [община] като възложителя и цедента „Титан АС“ ЕООД. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, с който се аргументира допускането на касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В решението е разяснено, че основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Подчертано е, че в стадия по селекцията на касационните жалби, касационният съд не може да се произнася относно законосъобразността на правните изводи на съда по предмета на спора, тъй като тази проверка се извършва едва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290 ГПК/. Същевременно, не са налице и допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По въпроса относно погасителната давност на ежемесечно повтарящо се вземане за възнаграждение по договор за услуга сметосъбиране, сметоизвозване и депониране на битови отпадъци с уговорен падеж и определяемо по размер е формирана практика на ВКС, обективирана в решение № 113 от 23. 06. 2016 г. по т. д. № 1922/2015 г., ІІ т. о. С него е прието, че с договора за извършване на услугата сметосъбиране, сметоизвозване и депониране на битови отпадъци, възложителят възлага, а изпълнителят приема да извършва посочената услуга за уговорения срок, при определена периодичност, срещу възнаграждение, което се заплаща периодично /ежеседмично или ежемесечно/, сред представяне от изпълнителя на двустранно съставени протоколи, установяващи изпълнената и приета работа и фактури за дължимата сума. Касае се за договор за изработка, като естеството на дължимата от изпълнителя престация - извършване на услугата предполага трайна, а не еднократна активност - задължението е с трайно периодично изпълнение - в уговорената от страните периодичност изпълнителят трябва да извършва еднакви по съществото си действия, определени от вида на услугата, както и да отчита изпълненото. Периодичният характер на задължението на изпълнителя обуславя характера на задължението на възложителя периодично да плаща възнаграждение за отчетената и приета работа, което задължение също е с трайно изпълнение; то е задължение с повтарящо се изпълнение - възложителят трябва да извършва няколко на брой еднакви престации - да плаща възнаграждение, които се повтарят през определени периоди от време. Касае се за изпълнение на множество периодично повтарящи се престации за предаване на пари, чиято изискуемост, забава и давност настъпват поотделно, тъй като се касае за самостоятелни задължения, обединени от един и същи правопораждащ факт - договора, чийто падеж настъпва периодично през предварително определени и известни на страните интервали от време, в които задължението трябва да бъде изпълнено, а размерите на плащанията поначало също са предварително определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни или плащанията да са еднакви - различието в размера на дължимите за различните периоди суми не изключва периодичния характер на плащането, съгласно ТР № 3/18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК относно понятието „периодични плащания“ по смисъла на чл. 111 б. „в“ ЗЗД. По тези съображения е прието, че ежемесечно повтарящи се вземания за възнаграждение по договор за услуга сметосъбиране, сметоизвозване и депониране на битови отпадъци с уговорен падеж и определяемо по размер, са вземания за периодични плащания, които се погасяват с изтичане на 3-годишна давност по чл. 111 б. „в“ ЗЗД. Произнасянето на апелативния съд е в съответствие с тази споделяна от настоящия състав и ненуждаеща се от промяна практика на ВКС, което изключва предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за достъп до касация. Впрочем, изводите на въззивния съд не противоречат и на даденото разрешение в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 93 от 24. 06. 2015 г. по т. д. № 65/2014 г. на ВКС, І т. о., на което се позовава касаторът при обосноваване на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В него е прието, че вземането за възнаграждение по договор за предоставяне на услуги, за който се прилагат правилата за изработка, се погасява с изтичането на тригодишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, когато има за предмет трайно предоставяне на услугите в течение на срока на действието му и възнаграждението е дължимо на определени или определяеми в договора периоди. Несъответно на дадените разяснения в цитираното решение е посоченото в изложението на касатора, че в този акт ВКС, с оглед приложението на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, прави разграничение между договори за изработка, при които, за да възникне задължение за заплащане на възнаграждение, извършената работа следва да бъде приета, и договори за предоставяне на услуга, за които се прилагат правилата за изработката, при които няма такова изискване за приемане на предоставената услуга. В решението по т. д. № 65/2014 г. на ВКС, І т. о. е посочено, че ако договорът е сключен за изработка на определена вещ или за изпълнение на СМР и възнаграждението е дължимо на части, на отделни етапи от строителството, при последователно приемане на изработеното, паричното задължение за възнаграждение няма периодичен характер и се погасява с изтичането на петгодишна давност, а ако с договора се уговаря предоставянето на услуги, изразяващи се в извършване на работа чрез престации, изпълнявани многократно в срока на действието му, и възнаграждението е дължимо на определени в договора интервали, вземането за възнаграждение е периодично плащане и се погасява с изтичането на тригодишна давност. По изложените съображения касационното обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд в обжалваната част не следва да се допуска. С оглед този резултат на основание чл. 78, ал. 8 вр. чл. 3 ГПК на ответника по касационната жалба следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. за настоящото производство. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение