Определение № 2028 от 24.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2706/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Й. М. К., Ф. Б. Х. и И. М. Я. срещу въззивно решение № 73 от 29.03.2023 г. по в. гр. д. № 41/2023 г. на Сливенския окръжен съд с оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 193 от 13.10.2022 г. по гр. д. № 1091/2020г. на Новозагорския районен съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от Й. М. К., Ф. Б. Х. и И. М. Я. против Я. Х. Я., Х. А. Я., Н. Я. Ч. и Р. Ю. Ч. искове с правна квалификация чл. 108 ЗС за установяване собствеността и предаване владението на дворно място от 860 кв. м, извън чертите на населеното място в [населено място], общ. К.; на стая и избено помещение в североизточната част от първия етаж на построената в него къща, и на стая и салон в североизточната част от втория етаж от нея, респ. исканията по чл. 537, ал. 2 ГПК за частична отмяна на нот. акт № 84/2008 г. и нот. акт № 53/2008 г.; както и исковете за заплащане на наем за ползването на имота в размер на 6000 лв. за времето от 07.12.2015 г. до 07.12.2020 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 07.12.2020 г. до окончателното й изплащане. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че ищците в първоинстанционното производство Ф. Б. Х., Й. М. К. и И. М. Я. са наследници по закон /преживяла съпруга и деца/ на М. Х. Х., починал на 15.06.2019 г., който с нот. акт № 52/1980 г., издаден въз основа на обстоятелствена проверка, е признат за собственик на дворно място извън чертите на [населено място], състоящо се от 860 кв. м, при съседи: улица, А. П., А. К., както и на следните помещения от построената върху него къща - стая и избено помещение в североизточната част от първия етаж и на стая и салон в североизточната част на втория етаж. Ответникът Я. Х. Я. е брат на наследодателя на ищците и съпруг на ответницата Х. А. Я., а ответниците Н. Я. Ч.и Р. Ю. Ч. са техни дъщеря и зет. С нот.акт № 84/2008 г. първите двама ответници са признати за собственици по давностно владение и покупка на дворно място с площ от 1373 кв. м, находящо се в [населено място], общ. К., съставляващо ПИ пл. № *, ведно с построената в имота паянтова жилищна сграда със застроена площ от 78 кв. м, състояща се от приземен етаж, две избени помещения с обща квадратура от 32 кв. м, и първи етаж, състоящ се от три стаи, салон и входно антре, а с нот. акт № 53/17.11.2008 г. същите са продали имота на дъщеря си. От заключенията на приетите по делото съдебно-технически експертизи е установено, че ПИ пл. № * се намира на 700 м въздушно разстояние югозападно от регулацията на [населено място], съгласно единствения действащ оцифрен КП на селото, одобрен със заповед 371/15.12.1992г. Не е възможно да се определи къде в рамките на имота се намират претендираните от ищците 860 кв. м, описани в нот. акт № 52/1980 г. В този нотариален акт е описана една сграда, докато в ПИ пл. № * съществуват две жилищни сгради, номерирани от вещото лице с № 1 и № 2, като първата се състои от сутерен и жилищен етаж. В сутерена се намират гараж и мазе, а жилищният етаж е с площ 84,74 кв. м и се състои от хол, две спални, два коридора и санитарен възел. Втората сграда се състои от сутерен с три складови помещения и жилищен етаж от два самостоятелни обекта - източен и западен. Източният, с неустановено разпределение, се изчислява на обща площ от 38,80 кв. м, а западният е с площ 35,40 кв. м и се състои от две стаи и коридор. Описаната в нот. акт. № 52/1980 г. къща по стаи и помещения отговаря по характеристики на част от сграда № 2. От събраните писмени доказателства - два броя разписки, от съдебната графична експертиза и от свидетелските показания е установено, че през 1989 г. ищците и техният наследодател са заминали за Р Турция, където се установили да живеят постоянно. За строеж на къща в Турция на наследодателя му трябвали пари и решил да продаде имота си в [населено място], като през 1994 г. между него и ответника Я. Х. Я. било постигнато съгласие за покупко-продажба. За целта ответникът предал на братовчедката Н.Х. /в присъствието на свидетеля А./ сумата 4000 щ. д., за което била изготвена разписка, подписана от двамата, в която е посочено, че те трябва да бъдат предадени на М. Я.. Със същата цел и по същото време била изготвена и разписка за предаване от страна на ответника на сумата 1000 щ. д. на майката на двамата братя Н. Я., която да ги предаде на брат му, като авторството на подписите на тази разписка не е категорично доказано. Независимо от това, дори да не се ценят свидетелските показания на свид. А. за предаването на сумата от 1 000 щ. д., доколкото плащането на сумата 4000 щ. д. е безспорно установено като извършено от първия ответник, предназначено е за наследодателя на ищците и целта е закупуване на имота, както е описан в нот. акт № 52/1980г., въззивният съд е приел, че това е категорична индиция за намерението на двамата братя да бъде разместено правото на собственост, с оглед на което са обективирали съответстващото им поведение – през годините наследодателят на ищците и те самите са живеели постоянно в Р Турция, връщали се понякога на гости в България, като са отсядали у роднини на ищцата Ф. Х., били в добри взаимоотношения със семейството на Я. Я., което живеело в имота, владеело го и го ползвало за себе си, плащало всички разходи по него. Роднините и познатите в селото знаели, че наследодателят на ищците е продал имота си на брат си. Ищците не са предявявали до смъртта на М. Я. през 2019 г. никакви претенции спрямо имота, не са оспорвали с правни или фактически действия владението на ответниците, не са се опитвали да установят свое владение върху имота, отнемайки това на ответниците. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че от 1994 г. първите двама ответници са установили непрекъснато, явно и необезпокоявано владение върху процесния имот за период от десет години, като към началото на 2005 г. в тяхна полза е осъществен фактическият състав на чл. 79, ал. 1 ЗС, респ. че понастоящем по силата на прехвърлителната сделка правото на собственост върху имота принадлежи на останалите двама ответници. С оглед на това искът по чл. 108 ЗС е приет за неоснователен. По отношение на облигационните претенции е посочено, че те са за заплащане на наемна цена, като по делото не е доказано наличие на договор за наем, сключен в писмена или устна форма, от който да произтича имуществено задължение на ответниците към ищците, а дори да се приеме, че фактите, от които ищците черпят основателността на претенциите си, обуславят друго правоотношение - такова за неоснователно обогатяване от ползване на чужд имот, т. е. искове по чл. 59 от ЗЗД, те също са неоснователни, тъй като през исковия период ответниците са ползвали свой, а не имот на ищците, поради което фактическият състав на чл. 59 ЗЗД не е осъществен. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите се позовават на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като са посочили, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 3/27.10.2014 г. по тълк. д. № 3/2014 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 6/2014 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 3 от 05.01.2022 г. по тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГК на ВКС, но конкретен въпрос не е формулиран. Поддържат се и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК – вероятна нищожност и недопустимост, както и очевидна неправилност на въззивното решение. Ответниците по жалбата Я. Х. Я., Х. А. Я., Н. Я. Ч. и Р. Ю. Ч. са подали писмени отговори, в които са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение в частта му по допускане на делбата, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. В случая в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е формулиран правен въпрос, нито е налице позоваване на някоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК, поради което и съгласно дадените в т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения касационното обжалване не следва да се допуска на някое от тези основания, още повече, че липсва противоречие на въззивното решение със сочената от касаторите задължителна практика на ВКС, а относно второто релевирано основание за допускане на касационно обжалване не са изложени никакви доводи за наличието на визираните в т. 4 на ТР № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки. Обжалваното решение не е нищожно, тъй като е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав и в пределите на правораздавателната му власт, изготвено е в писмена форма и е подписано, като същевременно изразява волята на съда по ясен начин. Същото не страда и от пороци, които водят до неговата недопустимост. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, като например липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване, ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато съдът се е произнесъл извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен. В случая нито една от тези хипотези не е налице. Решението не е и очевидно неправилно. В трайната си практика ВКС е определил съдържанието на това понятие като квалифицирана форма на неправилност /обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост/, различна от неправилността на съдебния акт като касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда от съдържанието на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. Същото ще е налице единствено при видимо тежко нарушение на закона /материален или процесуален/, т. е. когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, както и когато съдебният акт е явно необоснован. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,