Определение № 1744 от 10.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3153/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 3720/18.05.2023 г., подадена от Д. И. С. и Г. Х. А., чрез адвокат Д. П., срещу решение № 75 от 18.04.2023 г. по гр. д. № 20233000500094/2023 г. на Апелативен съд - Варна, с което е обезсилено решение № 1579 от 07.12.2022 г. по гр. д. № 3035/2021 г. на Окръжен съд - Варна в частта му, с която са отхвърлени предявените от Д. И. Х. (допусната очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението при посочване фамилното име на ищеца, като действителното е С.) и Г. Х. А. срещу община Варна искове за приемане за установено, че ответникът не е собственик на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], находящ се в землището на [населено място],[жк], селищно образувание „Б.-юг“, КР 403, с обща площ от 4151 кв.м, трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м), предишен идентификатор: ***, номер по предходен план: *, при съседи: ПИ ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, и е прекратено производството по гр. д. № 3035/2021 г. по описа на Окръжен съд - Варна и по в. гр. д. № 94/2023 г. по описа на Апелативен съд - Варна в частите им по предявените от Д. И. С. и Г. Х. А. срещу община Варна искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за приемане за установено, че ответникът не е собственик на ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място]. Въззивният съд е съобразил, че в исковата си молба и молба-уточнение от 23.05.2022 г. Д. И. С., Г. Х. А. и В. Р. Л. твърдят, че са съсобственици на недвижим имот, находящ се в [населено място],[жк], м. „Б.-юг”, представляващ по действащите КККР, одобрени със заповед № РД-18-73/23.06.2008 г., ПИ с идентификатор *** с площ от 4151 кв.м, при съответни граници, при квоти 1000/4151 кв.м ид.ч. за първия и 3151/4151 кв.м ид.ч. общо за втория и третата, придобит чрез придобивна давност с давностно владение, осъществявано от първия в периода от 2000 г. и към датата на подаване на исковата молба, с присъединяване владението на баща му И. С. И. от 1985 г. до 2000 г., върху посочената на скицата, приложена на л. 205 от делото на ВОС, реална част, щрихована в червен цвят, а от втория и третата - осъществявано от 2008 г. и към датата на подаване на исковата молба върху посочената на скицата, приложена на л. 205 от делото на ВОС, реална част, щрихована в син цвят. През 2021 г. предприели действия за снабдяването си с констативен нотариален акт въз основа на обстоятелствена проверка за придобиване на собственост по давност. Тогава установили, че за недвижимия имот Община Варна съставила акт за частна общинска собственост № 10638/08.04.2021 г., вписан в СВ - Варна на 15.04.2021 г. Като основание за придобиване на собственост в акта е посочена нормата на чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОС. Твърдят, че община Варна не е придобила собственост на посоченото общо основание, нито чрез други придобивни способи. Поддържат, че за тях е налице правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск против ответника, с оглед съставения без основание АОС, препятстващ възможността им да се позоват на давността, чрез издаване в тяхна полза на констативен нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка. Община Варна е оспорила исковете. Излага, че процесният недвижим имот попада в територия по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, за която със заповед от 04.12.2002 г. и заповед от 11.03.2003 г. на областния управител на област Варна е одобрен план на новообразуваните имоти (ПНИ) за с.о. „Б.-юг”. След решение на ОбС - Варна, обнародвано 2000 г., за създаване на нови селищни образувания (общо 25), имотът попада в границите на с.о. „Б.-юг”, землището на[жк], община В., т.е. в урбанизирана територия. По ПНИ имотът е ПИ № * с първоначална площ от 4524.91 кв.м, записан на неидентифициран собственик, образуван от имоти и части от имоти по ПКП (помощен комбиниран план от 1997 г., отразяващ границите на имотите на ползвателите и границите на имотите на бившите собственици) с №№ *, *, *, *, *, *, *, *, * (записани на бивши ползватели и лица, ползвали ги без документи или въз основа на сключен договор за наем с общината, впоследствие иззети от тях), които попадат в границите на стар имот № *, целият с площ от 28 798 кв.м, записан на неидентифициран собственик. За ПИ № * по ПНИ няма данни за подадено искане от правоимащи лица за откриване на производство за издаване на заповед по § 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ за придобиване или възстановяване право на собственост по реда на ЗСПЗЗ. ПНИ е интегриран в КККР. През 2017 г., по реда на § 4к, ал. 8 ПЗР на ЗСПЗЗ, е допусната поправка на фактическа грешка в ПНИ. В границите на имота е образуван имот № *** с площ от 374 кв.м, собственост на Ж. П.. Остатъкът от имота остава с идентификатор *** с площ от 4151 кв.м, записан на неидентифициран собственик. За територията има одобрен ПУП-ПУР през 2010 г., съгласно който 40 кв.м от процесния имот попадат в предвидено трасе за улица. Доколкото имотът се намира в територия по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, допреди приемането на ПНИ (2002 г.) същият не е бил надлежно индивидуализиран, предвид което и не е можел да бъде придобиван по давност. След приемането на ПНИ ищците също не са могли да го придобиват по давност - процесният имот е придобит от общината ех lege на основание чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, а върху имоти частна общинска собственост давност не е текла с оглед разпоредбата на § 1 ЗД на ЗС (обн., ДВ, бр. 46/2006 г.). В срока по чл. 211 ГПК, с отговора на исковата молба, ответникът е предявил насрещни искове против ищците с правно основание чл. 108 ЗС. В исковата молба и уточняващата такава към нея от 14.03.2022 г. община Варна твърди, че е собственик на ПИ с идентификатор ***, придобит на основание чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, защото за имота няма подадено заявление за провеждане на възстановяване право на собственост по реда на ЗСПЗЗ, нито е придобиван в собственост от лица, бивши ползватели, провели процедура по изкупуване. Същевременно ответниците по насрещната искова молба владеят имота без основание. Апелативен съд - Варна е визирал, че първоинстанционното решение в частта му, с която са уважени предявените насрещни искове, като е прието за установено в отношенията между страните, че община Варна е собственик на спорния ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място] (подробно описан по-горе), на основание чл. 19, във вр. с чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, както и са осъдени Д. И. Х., Г. Х. А. и В. Р. Л. да предадат на община Варна владението върху имота, на основание чл. 108 ЗС, е влязло в законна сила, като необжалвано. Въз основа на така изложеното, въззивният съд е направил извод, че понастоящем ищците и ответникът са обвързани от формираната между тях сила на пресъдено нещо на влязлото в сила в тази му част първоинстанционно решение, с което са уважени предявените от община Варна против ищците по главните искове, с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, насрещни ревандикационни искове. Според формираната сила на пресъдено нещо по тези искове в установителните им части община Варна е собственик на процесния недвижим имот на посоченото придобивно основание. При това положение ищците не могат въз основа на същите правно релевантни факти, осъществени до приключване на устните състезания преди влизане в сила на решението по исковете с правно основание чл. 108 ЗС, да твърдят, че спорното по исковете по чл. 108 ЗС право на собственост върху горепосочения недвижим имот не съществува в патримониума на община Варна, съответно да обосновават правен интерес за предявените от тях отрицателни установителни искове с твърдения, че те са носители на правото на собственост върху същия недвижим имот, като придобито чрез давностно владение, осъществено допреди предявяване на ревандикационните претенции. След влизане в сила на първоинстанционното решение в частта му по насрещните искове с правно основание чл. 108 ЗС и формираната по него между страните сила на пресъдено нещо, предявените срещу общината отрицателни установителни искове се явяват недопустими. Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Твърдят, че имат интерес от отрицателния установителен иск за собственост, тъй като след уважаването му, за тях ще се породи правото да искат отмяната на решението на първоинстанционния съд на основание чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовават на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: 1. Позоваването в акта за общинска собственост на общо нормативно основание за трансформиране на земята в общинска представлява ли годно придобивно основание; 2. Допустим ли е отрицателен установителен иск за собственост, предявен срещу лице, спрямо което по насрещен иск за собственост не е признато за установено, че не е собственик на имота, и съответно, допустимо ли е постановеното по такъв иск съдебно решение. По първия въпрос се визира противоречие с приетото в решение № 15/19.02.2016 г. по гр. д. № 4705/2015 г. на ВКС, II г. о., решение № 271/30.10.2012 г. по гр. д. № 477/2012 г. на ВКС, II г. о., а по втория – с решение № 391/01.11.2011 г. по гр. д. № 193/2010 г. на ВКС, І г. о. От насрещната страна е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Първият въпрос, формулиран в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, е изцяло неотносим към мотивите на атакувания пред ВКС въззивен акт. Апелативен съд – Варна не е обсъждал легитимиращия ефект на съставения акт за частна общинска собственост, доколкото не е разглеждал спора по същество, а е обезсилил първоинстанционното решение и е прекратил производството по делото в обжалваната пред него част. Вторият въпрос също не е съобразен с решаващите съображения, изложени във въззивното решение, а именно, че след влизане в сила на първоинстанционното решение в частта му по насрещните искове с правно основание чл. 108 ЗС и формираната по него между страните сила на пресъдено нещо относно принадлежността на правото на собственост, предявените срещу общината отрицателни установителни искове се явяват недопустими. Същевременно решението на Апелативен съд – Варна е валидно и допустимо. Същото не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано. Ответникът по касационната жалба има право на присъждане на юрисконсултско възнаграграждение пред ВКС в размер на 100 лв. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,