Определение № 50884 от 30.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1092/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. З. Щ. и Г. К. Т., двамата със съдебен адрес – [населено място], област Г., подадена чрез пълномощника им адвокат Г. Н., срещу решение №171 от 25.11.2021 г. по в. гр. д. № 20214200500381/ 2021 год. на Габровския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 54/04.06.2021 г. по гр. д. № 419/2020 г. на Дряновския районен съд. С първоинстанционното решение е обявен за относително недействителен по отношение на В. Н. К. договор за дарение на недвижим имот, обективиран в нот. акт. № 94, том І, рег. № 647, д. № 77/2020 г. на нотариус А. А., рег. № 442 на НК, с който К. З. Щ. е дарил на дъщеря си Г. К. Т. своята 1/2 ид. ч. от ПИ с идент. 23947.501.146 с площ 512 кв. м., заедно с 1/2 ид. ч. от построената в него еднофамилна жилищна сграда с идент. 23947.501.146.І с площ 51 кв. м. при подробно посочени граници, намиращ се на административен адрес [населено място], [улица], на основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД.

Ответникът по касационната жалба В. Н. К., [населено място], чрез пълномощника адвокат Ю. Х., оспорва касационната жалба. Претендира деловодни разноски.

Въззивният съд е приел за установено, че с влязла в сила присъда на 08.07.2020 г. ответникът К. Щ. е признат за виновен в това, че в края на м. август 2017 г. до 04.09.2017 г. в [населено място], в интервю за „Биволъ“ е казал нещо унизително за честта и достойнството на В. К., като за това деяние му е наложено наказание за извършеното престъпление по чл. 148, ал. 1, т. 1 и т. 2, вр. чл. 146, ал. 1 НК. Със същата присъда К. Щ. е осъден да заплати на В. К. неимуществени вреди в размер на 500 лв. По това дело и по водените още няколко наказателни дела между страните, К. Щ. е осъден да заплати на В. К. и разноски. Установено е, че за присъдените суми е образувано изпълнително производство против длъжника Щ.. С нотариален акт № 94, том І, рег. № 647, д. № 77/2020 г. на нотариус А. А., рег. № 442 на НК, К. З. Щ. е дарил на дъщеря си Г. К. Т. процесния недвижим имот.

Съгласно разпоредбата на чл. 135 ЗЗД, кредиторът може да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда, ако длъжникът при извършването им е знаел за увреждането. Когато действието е възмездно, лицето, с което длъжникът е договарял, трябва също да е знаело за увреждането. За да бъде уважен искът по чл. 135, ал. 1 ЗЗД е необходимо да са налице предвидените в закона предпоставки, а именно: ищецът да има качеството на кредитор, длъжникът да е знаел за увреждането при продажбата на имота на третото лице и последното да е знаело за увреждането на кредитора, при възмездно действие. В случая ищецът има качеството на кредитор по отношение на ответника К. Щ.. Налице е и втората предпоставка – длъжникът да е знаел за увреждането при разпореждането с имота. Щ. е извършил непозволеното увреждане през 2017 г., а сделката е осъществена на 26.06.2020 г., т. е. К. Щ. е бил наясно, че с извършеното разпореждане намалява имуществото си и оттам възможностите да заплати дължимото обезщетение. В подкрепа на този извод е и фактът, че към датата на сделката К. Щ. е бил осъден на първа инстанция за осъществения от него деликт, като тази присъда е била потвърдена от въззивната инстанция само няколко дни след осъществяване на разпоредителната сделка. Сделката, чиято недействителност се иска, е безвъзмездна и е сключена между лица, визирани в разпоредбата на чл. 135, ал. 2 ЗЗД. Вземането на ищеца е възникнало и станало изискуемо към момента на непозволеното увреждане – края на м. август до 04.09.2017 г.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба са поставени следните въпроси в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:

1. Кога е налице знание за увреждане у длъжника? Твърди се противоречие по въпроса с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в: решение № 639 от 06.10.2010 г. по гр. дело № 754/2009 г. на ІV г.о. и решение № 201 от 31.10.2018 г. по гр. дело № 1036/2018 г. на ІV г.о.

2. Длъжна ли е въззивната инстанция да обсъди всички доказателства и доводи на страните. Твърди се противоречие по въпроса с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в: решение № 211 от 21.01.2021 г. по гр. дело № 64/2020 г. на ІV г.о. и решение № 160 от 16.12.2020 г. по т.д. № 2156/2019 г. на ІІ т.о.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на решение №171 от 25.11.2021 г. по в. гр. д. № 20214200500381/2021 г. на Габровския окръжен съд.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. След измененията на ГПК с бр. 86 от 2017 г. на ДВ, касационно обжалване може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради вероятната нищожност или недопустимост на решението или очевидната му неправилност.

Повдигнатите въпроси са обусловили изхода на делото, но се решение в съответствие с практиката на ВКС, включително и тази, която е посочена от касатора. Знанието за увреждане е елемент от фактическия състав на потестативното право да бъде обявен за недействителен разпоредителен акт на длъжника по отношение на` кредитора, когато актът е извършен след възникване на вземането /моментът на настъпването на изискуемостта и на установяването на вземането по съдебен ред са без значение/. Това знание е налице у длъжника, когато патримониумът му се променя чрез негов акт. Знанието на длъжника е достатъчно, когато актът на разпореждане е безвъзмезден. Ако актът е възмезден, необходимо е знание и у лицето, с което длъжникът е договарял, като знанието се предполага ако третото лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника. За да е налице знание, не е необходимо третото лице да знае всичко за дълга, достатъчно е то да e знаело фактите и обстоятелствата, които пораждат задължението. За да формира вътрешното си убеждение, съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата за всички правно релевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. Съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото /решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр.д. № 1163/2010 г. на ІV г.о., решение № 127 от 05.04.2011 г. по гр.д. № 1321/2009 г. на ІV г.о., решение № 175 от 11.07.2012г. по гр.д. № 1855/2010 г. на ІV г.о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр.д.№ 761/2010 г. на ІV г.о. и др./.

Следва да бъде посочено също така, че посоченото в изложението основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, не е обосновано по никакъв начин. Съгласно Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано, касаещо непълнота или неяснота на конкретна правна норма, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия. Такива съображения липсват в изложението, а искането за произнасяне на ВКС е обвързано единствено с цифровото изписване и преповтаряне на законовия текст. Твърдението, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, не представлява обосновка на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В заключение, следва да бъде посочено, че изложените от касатора доводи не обосновават наличие на хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Съобразно изхода на спора на ответника по касационнаата жалба трябва да се присъдят 700 лв. деловодни разноски, представляващи платено адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.