Определение № 771 от 10.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2574/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Ц. Ц. против решение №21/25.02.2020 г., постановено по гр.д.№ 600/2019 г. от състав на АС – Варна. Ответникът оспорва касационната жалба, с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение е прието, че предявените обективно съединени искове с правно основание чл.99, ал.1, вр. Чл.200, ал.1 и чл.86 ЗЗД са неоснователни и е потвърдено постановеното в този смисъл решение на Окръжен съд – Варна, като решението е постановено след връщането на делото за ново разглеждане от състав на съда, с решение на ВКС. При новото разглеждане на спора, съдът е приел, че прентенцията на ищеца е основана на вземането му по договора за цесия от 22.08.2010 г. и черпи основанието си от чл. 79 ЗЗД вр. чл. 99 и сл. ЗЗД. Посочено е, че прехвърлянето на вземане или цесия е договорът, с който кредиторът на едно вземане го прехвърля на трето лице, т.е. цесията прехвърля вземането от стария на новия кредитор, като цесионерът придобива вземането в състоянието, в което то се е намирало в момента на сключването на договора. Ако са настъпили обаче изменения в периода между постигането на съгласието и уведомяването на длъжника, те са противопоставими на цесионера – чл.99, ал.4 ЗЗД. Понеже съдържанието на правоотношението се запазва, длъжникът не губи възраженията си, стига да се основават на отношенията му с цедента. За да бъде защитен интересът му, той може да ги предяви срещу цесионера, като тази възможност е изрично предвидена за възражението за прихващане в чл. 103, ал.3, ЗЗД, но важи по аналогия и за останалите правопогасяващи възражения – възражението за изпълнение, новация, сливане, опрощаване, прекратително условие, унищожаване, разваляне, изтекла давност и т.н. Съдът е приел, че в случая, ответникът е навел именно такова възражение, за преуреждане на отношенията му с кредитора – цедент по договора за продажба, от който произтича задължението му и за погасяване на същото по силата на спогодбата от 25.08.2010 г., сключена преди съобщаване на цесията. Прието е, че договорът за цесия е сключен на 22.08.2010 г., а цесията е съобщена на длъжника едва на 14.07.2014 г. Към момента на сключване на договора за цесия 22.08.2010 г., остатъкът от продажната цена (прехвърленото вземане) не е била изискуема, тъй като плащането й от ответника е било уговорено и отложено за момента на подписване на акт. обр.15, което кореспондира с поетото от продавача по предварителния договор от 15.01.2009 г., предхождащ продажбата, задължение за довършване на сградата (включително на продадения обект) в съответна на този етап степен. Връзката между договореното изграждане на сградата, съответно на обектите в нея, прехвърлянето на собствеността им и довършването на сградата до посочения етап, не се спори между страните, а и се потвърждава от подписаното на 25.08.2010 г. споразумение между строителя – продавач и собствениците на самостоятелни обекти в сградата. Към датата на продажбата на самостоятелния обект, за „Риком“ АД, по силата на договора от 13.01.2009 г. (предварителен договор за продажба и строителство) е съществувало задължението за строителство и довършването на сградата, респ. и на обекта му. Именно във връзка с невъзможността за изпълнение на тези задължения от продавача – строител е подписано и споразумението от 25.08.2010 г. Целта на споразумението, съгласно цитираните клаузи от същото, поотделно и в съвкупност сочи воля на страните за окончателно уреждане на взаимоотношенията им със строителя – продавач. Част от тези взаимоотношения е и договорът на ответника за продажба и строителство, поради което той също следва да се счита за окончателно уреден със споразумението, с което кредиторът – цедент е посочил, че задължението за цената на продадения имот няма да му се дължи, а ще следва да се плаща на новия строител. Освен това, все в тази насока е и липсата на препращане в споразумението от 25.08.2010 г. към сключения по-рано договор за цесия, като и липсата на връзка с евентуално уговорена цена на цесията (предвид посочването, че същата е възмездна, но без данни за цената), за да би се приело, че задължението за заплащането на цената към строителя продължава да съществува, не е прекратено преди съобщението, и негов носител е цесионера (цесионерите). С оглед на гореизложеното, съдът е приел, че към датата на уведомяването на длъжника за цесията, задължението му за заплащането на остатъка от цената на имота към продавача – цедент не е съществувало, предвид преуреждането му (прекратяването) със споразумението от 25.08.2010 г., съответно ищецът не разполага с вземане по договора за цесия от 22.08.2010 г., поради което и претенциите му за заплащане на сумата от 25 425,79 лв., както и лихви за забава от 1 847,34 лв. както и евентуалните такива – за заплащане на сумата от 3 030,35 лв., представляваща съответстващата се част от общото вземане (от 25 425,79 лв.) и за сумата от 205,26 лв., представляваща законна лихва върху съответстващата се главница от 3 030,35 лв. са неоснователни и съдът е отхвърлил предявените искове. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС – касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. С решението на ВКС, с което е отменено решението на въззивна инстанция при първото разглеждане на спора от въззивния съд, ВКС се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, свързан със задълженито на съда да обсъди всички доводи и възражения на страните и в тази връзка да изложи собствени решаващи мотиви по спора по същество. С указания да се изпълни това задължение на въззивния съд, ВКС е върнал делото за ново разглеждане, от друг състав на същия съд. Твърди се, че по правния въпрос, следва ли съдът, при повторно разглеждане на спора да съобрази дадените указания с решение на ВКС, съдът е процедирал в противоречие с практиката на ВКС. Обосновката на това твърдение, касаторът обвързва с възприетата от въззивния съд при повторното разглеждане на спора фактическа обстановка, свързана с действието на договора за цесия, последвалото споразумение и съобщаването на цесията. Съдът е изложил собствени мотиви по съществото на спора, като е обсъдил релевантните според него доказателства и е направил собствени правни изводи, поради което не е процедирал в противоречие с практиката на ВКС, съобразно която е длъжен да се съобрази с указанията на решение на касационния съд, с което делото се връща за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Съдът е посочил в мотивите си защо не обсъжда останалите възражения и доводи на ищеца по делото, предвид приетото от него, че липсват основания за ангажиране на отговорността на ответника с оглед действието на договора за цесия, като е изложил подробни мотиви за това, поради което е неоснователно твърдението, че съдът не е обсъдил всички доводи, възражения и твърдения на страните. Непосочването на правната квалификация на способа за погасяване на задължението със споразумението от 25.08.2010 г. не може да се отнесе към правния въпрос относно задължението на съда да обсъди всички доводи, възражения и твърдения на страните. Последните два въпроса на касатора са свързани с тълкуването на договорите и изясняване на действителната воля на съда и приложението в тази връзка на разпоредбата на чл.20 ЗЗД. Оплакванията в тази насока представляват тълкуване на доказателствата по спора и по своето същество въпросът касае фактите по спора и възприетата от съда фактическа обстановка, във връзка с тълкуването на действителната воля на страните, като съдът е направил собствени изводи относно фактите, които според него имат значение за изясняване на действителната воля на страните по договора за цесия и последвалото споразумение. Всичко доводи на касатора в тази насока касаят обосноваността на съдебното решение, като необосноваността не е сред касационните основания, водещи до допустимост на касационното обжалване и в производството по чл.288 ГПК касационният съд не разполага с процесуална възможност да извърши преценка на правилността на съдебното решение, с оглед възприетите от съда факти, въз основа на които е тълкувал действителната воля на страните. Иначе в правните изводи относно тълкуването на договорите между страните и техните отделни клаузи съдът е изложил собствени мотиви, които не противоречат на цитираната съдебна практика. Предвид изложеното, не са налице касационни основания относно допустимостта на касационното обжалване. В полза на ответникът по жалбата И. К. И. следва да се присъдят 1200 лева, на основание чл.78, ал.3 ГПК.