Определение № 1009 от 28.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4522/2017 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по жалби на В. С. Ч. и на П. (П.) срещу въззивно решение на Бургаски окръжен съд № VІ-22 от 14.08.2017 г. по гр.д.№ 2093/ 2016 г., с което частично е отменено и частично е потвърдено решение на Бургаски районен съд по гр.д.№ 8248/ 2015 г. и като краен резултат П. е осъдена да заплати на В. С. Ч. 21 500 лв – обезщетение за имуществени вреди, съставляващи платени адвокатски възнаграждения за защита срещу неоснователно обвинение, за което е оправдан с решение по К. № 132/ 2015 г. на ВКС, заедно със сумата 700 лв – обезщетение за забава върху главницата от 03.04.2015 г. до 10.12.2015 г. и със законната лихва върху същата сума от 10.12.2015 г. до окончателното й изплащане. Отхвърлени са исковете, предявени от В. С. Ч. против П. за заплащане на сумата 8 219,19 лв - обезщетение за имуществени вреди, състоящи се в разноски за пътуване, дневни пари и нощувка през периода 10.12.2010 г. – 03.04.2015 г. и сумата 300 лв – обезщетение за забава върху главницата от 03.04.2015 г. до 10.12.2015 г. със законната лихва върху главницата от 10.12.2015 г. до окончателното й изплащане. Ищецът В. С. Ч. обжалва въззивното решение в частта, отхвърляща предявения иск за обезщетяване на имуществени вреди. Претендира допускане на касационен контрол в тази част по процесуалноправните въпроси (уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г., ОСГТК, ВКС) за допустимите доказателствени средства за установяване на разноските, направени от обвиняем за задължително явяване пред правоприлагащи органи по повдигнато срещу него обвинение, състоящи се в пътни и дневни разходи и такива за нощувки, при предявен иск за обезщетяване на имуществени вреди от неоснователно обвинение; допустимо ли е установяването на такива разходи от вещо лице въз основа на обичайни правила и нормативно установени средни разходи или от съда при условията на чл.162 ГПК. Счита, че вторият въпрос е разрешен в обжалваното решение в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, а вторият се разрешава противоречиво от съдилищата (решение на Сливенски окръжен съд по гр.д.№ 430/ 2014 г.). Ответникът П. не взема становище по касационната жалба на ищеца. Той обжалва въззивното решение в частта, в която е уважен искът за обезщетяване на имуществени вреди. Моли то да бъде допуснато до касационен контрол по правните въпроси (също уточнени) може ли при предявен иск по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, които се състоят в заплатен адвокатски хонорар в наказателното производство, обезщетението да се определи в по-малък размер от платеното в наказателния процес и дължи ли се обезщетение за имуществени вреди за разходите, сторени за заплащане на възнаграждение за адвокат по втори сключен договор за защита на една инстанция. Счита, че в обжалваното решение първият въпрос е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, а вторият има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ищецът В. С. Ч. оспорва касационната жалба на ответника като поддържа, че по първия въпрос въззивният съд не се е произнесъл. Същият не е въведен от П. като предмет на делото, защото пред първата инстанция тя е оспорвала само фактът на извършване на разхода, но не е претендирала намаляването му по размер. Освен това ищецът претендира, че няма основание за намаляване, с оглед характера и тежестта на повдигнатите срещу него обвинения. По отношение на втория въпрос поддържа, че касаторът не е обосновал твърдението си същият да има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съдът намира жалбите за допустими, а са налице и предпоставките за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е приел за установено, че на 04.11.2010 г. ищецът В. С. Ч. бил задържан за срок от 24 часа, впоследствие му е повдигнато обвинение за извършени престъпления по чл.252 ал.2, чл.253 ал.3 т.1, чл.213 ал.2 и чл. 321 ал.3 НК. По тези обвинения той е оправдан с влязла в сила присъда по К. 132/ 2015 г. на Върховния касационен съд. Първоначално процесуално-следствените действия срещу него били извършвани на територията на [населено място], но след 10.12.2010 г. въз основа на заповед на главния прокурор досъдебното производство било извършвано в района на Софийска градска прокуратура. Това наложило ищецът често да пътува между Бургас, където е местоживеенето му и С., където се извършвали следствени действия с негово участие. В хода на наказателното производство срещу него ищецът бил представляван от четирима адвокати и заплатил за възнаграждение за осъществената от тях защита общо сумата 21 500 лв. Съдът приел, че разходите на ищеца във връзка с воденето срещу него наказателно производство (за защита, пътувания и нощувки) съставляват имуществени вреди, които следва да бъдат обезщетени от държавата, щом с влязла в сила присъда обвинението е признато за незаконно. Отхвърлил възраженията на П., че ищецът е бил защитаван от повече от един адвокат, а обезщетението следва да се ограничи само до разходите за възнаграждение на един защитник. Съдът посочил, че ЗОДОВ не ограничава имуществените вреди, за които държавата отговаря, до разходите само за един адвокат. Обвиненото лице има право да бъде защитавано от повече от един адвокат и всички разноски, направени за всички адвокати, подлежат на обезщетяване. Въззивният съд отхвърлил и искането на прокуратурата платеното възнаграждение за защита на адвокатите на ищеца да не бъде присъждано изцяло, тъй като платеното е прекомерно. Посочил, че по въпроса допустимо ли е намаляване на платеното възнаграждение за защита от адвокат в наказателно производство има противоречива съдебна практика, но че той възприема практиката, според която такова намаление законът не допуска да бъде извършено от съда. По иска за обезщетяване на вреди, състоящи се в направени разходи за пътуване, денуване и нощувки, съдът възприел довода на П., че същият е останал недоказан. Посочил, че макар безспорно ищецът да е извършвал такива разходи, той не е представил писмени доказателства за извършването и размера им. При липса на разходо-оправдателни документи тези разходи не могат да бъдат доказани чрез експертиза, тъй като липсват конкретни доказателства колко ищецът е платил за пътни разноски и нощуване. Дневни разходи съдът приел, че изобщо не се дължат, съответно отхвърлил иска в тази част. С оглед тези мотиви на въззивния съд, всички формулирани от двамата касатори правни въпроси са обуславящи, а основателни са и доводите, че два от тях са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Поставеният от ищеца въпрос допустимо ли е установяването на разходи за транспорт и нощувки от вещо лице въз основа на обичайни правила и нормативно установени средни разходи или от съда при условията на чл.162 ГПК е разрешен в противоречие с практиката, обективирана в решение № 75/ 05.04.2016 г. по гр.д.№ 4880/ 2015 г., ІІІ г.о. и др. Поставеният от П. въпрос може ли при предявен иск по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, които се състоят в заплатен адвокатски хонорар, съдът да определи обезщетението в размер, който е по-малък от заплатения в наказателния процес, е разрешен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд (Тълкувателно решение по дело № 1/ 2017 г., ОСГК, ВКС). Поради това касационното обжалване следва да бъде допуснато по тези два въпроса, на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК, а останалите поставени въпроси съдът ще разгледа като касационни доводи. По изложените съображения съдът