Определение № 892 от 25.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3101/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по процесуално допустима касационна жалба от Т. П. И., Д. А. П. и Д. А. И., тримата ответници в производството, подадена общо чрез пълномощник адв. Д. И. от АК - В., срещу въззивно решение № 9 от 26.01.2023 г. по в.гр.д. № 542/2022г. на АС-Варна. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон, допуснати процесуални нарушения и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Иска се обезсилване на въззивното решение и прекратяване на делото, защото е разгледан недопустим иск и при неустановен правен интерес от иска, евентуално отхвърляне на иска, защото ищците не са доказали да притежават правото на собственост върху спорния имот на сочените от тях придобивни основания. С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи наличие на основание за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, и по чл.280, ал.2, предл. второ ГПК. Претендират се разноски. Ответните страни в касационното производство, ищците в производството, оспорват подадената от ответниците касационна жалба, съответно С. и Г. Ч. с общ отговор, подаден чрез пълномощници адв. М. С. и адв. И. И., двамата от АК - В., и А. К. Ч. - Д., Г. А. Ч. и К. О. Ч. с общ отговор, подаден чрез пълномощници адв. Д. Д. от АК – В. и адв. П. К. С. от АК – П.. С всеки от отговорите се претендират разноски. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: С обжалваното въззивно решение, в резултат на потвърждаване на първоинстанционното решение № 260016/20.05.2022 г. по гр.д. № № 94/2019 г. по описа на Варненския окръжен съд, поправено с решение №260025/27.09.2022 г. по същото дело (относно описанието на отменения по чл.537, ал.2 ГПК КНА ), е признато за установено по отношение на ищците Г. К. Ч., С. К. Ч., А. К. Ч.-Д., Г. А. Ч. и К. О. Ч. (последните трима заместили в процеса наследодателя си и първоначален ищец О. К. Ч.), че ответниците Т. П. И., Д. А. П. и Д. А. И. не са собственици на следния недвижим имот: поземлен имот /ПИ/ с идентификатор № ***, находящ се в [населено място], [община], област В., по КККР одобрени със Заповед № РД-18-92/14.10.2008г. на ИД на АГКК, с адрес на имота: [населено място], п.к. 9000, Св.Св.К. и Е., с площ 2638 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно застрояване: до 10м., при описани съседи по КК, също така е отменен, на основание чл.537ал.2 от ГПК, констативен нот.акт № 12 от 24.03.2017 год. на Нотариус В. П., легитимиращ ответниците като собственици. Съответно първата и въззивната инстанции са определили и отговорността на ответниците за разноски по чл.78 ГПК според изхода на спора. Направеното от въззивниците-ответници оплакване, че първоинстанционният съд е нарушил диспозитивното начало като е разгледал твърдение за придобиване на имота от ищците по давност, е прието за неоснователно, обосновано с преценката на въззивния съд, че ищците още в исковата молба са обосновали правния си интерес от отрицателния установителен иск с твърдения за две различни основания, от които извличат правото си на собственост – въз основа на посочените сделки и наследствено правоприемство, и упражнявано владение в продължение 50 години, което са поддържали и в хода на производството. Позовавайки се на ТР № 8 от 27.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК за правния интерес от отрицателния установителен иск за собственост, и на практика на ВКС, въззивния съд последователно е разгледал и двете основания, на които ищците основат правния си интерес от отрицателния установителен иск за собственост, съобразно фактическите им твърдения, и е приел, че ищците са доказали в процеса правния си интерес от иска и на двете заявени хипотези (основания), вкл. и материално правната си легитимация като собственици. По главното твърдяно от ищците основание за притежаване правото на собственост, от фактическа страна, въз основа на събраните писмени доказателства, е установена хронологията на осъществяваните в периода 1964 г. – 1997 г. сделки и други обстоятелства, според които първоначално от А. Г. Ч. (майка на тримата първоначални ищци) е придобит с договор за покупко-продажба, сключен с Е. Г.С. и Н. В. Н. (наследници на Е. П.) с нотариален акт № 200/1964 г. имот - парцел *-*, в [населено място], местн.М., към него са придадени по регулация 13 кв.м. (н.а. № 22/1968 г.), като през 1970 г. на А. Ч. е разрешен строеж в парцела на вила с гараж по одобрен архитектурен проект, като вилата е построена. Последвали са сделки между А. Ч. и децата й Г., С. и О. Ч. за парцел *-* (наричан имота също и „л.“ в нотариалните актове за тези сделки от 1970 г.), с които А. Ч. е дарила на децата си по 1/ 4 ид.ч. от парцела с правото на участие в строеж на вила, след което Г. и С. Ч. (1987 г.) са дарили на майка си А. Ч. обратно собствените си идеални части (по 1/4 ид.ч.) от парцел *-*, пл. № *-*, зона за здравни и курортни нужди, последвало е дарение (1995 г.) от А. Г. Ч. и съпруга й К. О. Ч. на сина им О. К. Ч. (техен съсобственик) на 1/4 ид.ч. от парцел *-*, като след това между съсобствениците А. Г. Ч., К. О. Ч. и О. К. Ч. е извършена съдебна делба по гр.д. № 2413/1996 г. на ВРС, приключила със съдебно утвърдено споразумение от 28.01.1997 год., с което имотът е бил разделен на два дяла, като О. К. Ч. придобива дял I с площ от 823 кв.м. съставляващ северната част на имот пл. № *, кв. 70 по плана на вилна зона "Св.К. и Е.", ведно с вилна сграда състояща се от: маза, антре, две преходни стаи, а А. Г. Ч. и К. О. Ч. придобиват дял II, съставляващ южната част на имот пл. № *, както и вилна сграда състояща се от: три стаи, баня, тоалет, коридор, тераса и избени помещения със застроена площ от 86 кв.м., при посочени граници на двата дяла. След смъртта на родителите, имотът им по делбата (дял II) е наследен от трите им деца в равни квоти. Наследодателят К. О. Ч. е бил признат за собственик на основание давностно владение, на нива 9 ара в местн.М., [населено място], с констативен нотариален акт № 168/1967 г., които, описани като овощна градина с площ 900 кв.м., съпрузите А. и К. Ч. са дарили на дъщеря си С. К. Ч. с нот.а. № 44/1987 г. От приетите по делото единична и тройна съдебно - технически експертизи и скици към последната, са установени действалите за територията, в която попада процесния имот с идентификатор № ***, планове. В първият КП от 1936 г. на м. С. л., процесният имот не е отразен, а попада в границите на ПИ-*, който е земеделска територия. В разписния лист към плана като собственик е записана Е. П. (наследниците на която са праводателите на А. Ч. по нот.акт № 200/1964 г.). Следващият план е РП от 1937 г. на К. п. „Л.“ на [населено място], по който процесният имот попада в границите на УПИ *-*. По топографо-геодезически план на крайбрежието на [населено място], м.„С. л." от 1956 г. процесният имот не е отразен с граници и площ, като той е част от ПИ *. Имот * и *-* са със знак за общност, като в разписния лист към плана за начин на трайно ползване, е записано овощна градина и нива. В разписния лист към плана няма запис за ПИ *-*, като за ПИ * е вписано „почивна станцшия на президиума на НС“ (к.скица №2). С регулационния план на вилна зона „Т.“, одобрена със Заповед № 1035/19.09.1961 г., е променен начина на трайно ползване на територията, в която е процесния имот: от земеделска на урбанизирана - вилна зона, като процесният имот попада в УПИ *-*, кв. 70 (к.скица №2). По КП от 1990 г. на КК „Д.“ процесният имот е с пл. № *, като в разписния лист предназначението му е двор и като собственик е вписан д-р. Ч. (к.скица № 3). Следващят план на територията е КП на ВЗ „В.“, м.„А.“, КК „Св.Св.К. и Е.", одобрен със заповед от 06.03.2000 г. на МРРБ, като по този план процесният имот е с номер *. В разписния лист е посочен начин на трайно ползване за индивидуално застрояване, а като собственик е вписан д-р Ч. (к.скица №4). По одобрен през 2017 г. ПУП-ПРЗ на КК „Св.Св.К. и Е." за ПИ * се отрежда УПИ *-*, кв. 37 за нискоетажно курортно строителство (к.скица №4). Вещите лица са дали заключение, че парцел *-*, кв.70, е част от имот с идентификатор *** и съответства на имоти *, * и * по местоположение, граници и площ, както и че имотите по нотариалните актове на ищците попадат в границите на имот с идентификатор ***, обоснован извода с комбинираните скици на вещите лица и проследяване описанието на имотите по нотариалните актове на ищците. Въззивният съд е кредитирал изцяло заключението на трите вещи лица като пълно, ясно и обосновано, почиващо на писмените доказателства по делото, съответстващо и на заключението на единичната експертиза. Възражението на въззивниците- ответници за отчуждаване на имота от ищците по силата на Разпореждане № 93 от 10.05.1973 г. на Бюрото на МС /БМС/ на НРБ, е счетено за неоснователно, защото решаващият съд е заключил, че за имота на ищците няма отчуждаване - каквото валидно възражение за липса на отчуждаване са направили ищците със становището си по неприетия насрещен иск на ответниците. Изводът за липса на отчуждаване е обоснован, първо, с направената преценка, че макар имотът на ищците да е попадал в имотите, за които по т.3 от същото Разпореждане на БМС се отчуждават частни недвижими имоти в посочените местности и територии, в частност като попадал в м. „Т.", след това с Разпореждане на МС № 165/21.09.1976 г. отчуждаването за имотите в м.Т. е отменено, доколкото тази местност не е сред изключенията, за които отмяната на отчуждаването не се отнася. А че имотът се е намирал в м.Т. въззивният съд се е позовал на действалия към момента на Разпореждане № 93/1973 г. на БМС КП от 1956 г. и РП-1961 г. на в.з. В., м„Т.", както е посочено от вещите лица и е заключил, че през 1973-76 г. той се е намирал във в.з. „Т.", поради което и не попада в посочените изключения в разпореждането на МС от 1976 г., а едва през 1990 г. имотът е бил включен в плана на КК „Д.". Второ, позовал се е въззивният съд и на влязлото в сила решение от 10.04.1981 г. по гр.д. № 330/1981 г. на ВОС, с което е отхвърлен предявеният от „Санаториално курортен комплекс МВР „Дружба“ - Варна против А., О., С. и К. Ч. иск за собственост по чл. 108 ЗС, и трето, на получаваните от ищците, по повод извършваните сделки след тази дата, на удостоверения от съответните общински служби за липсата на отчуждаване на имота. Възражението на въззивниците-ответници, касаещо неточното възпроизвеждане на заключението на вещите лица, е прието за неоснователно, защото съдът е установил, че нотариалните актове за сделки между ищците и родителите им касаят идеални части от имоти, а не реални, а възражението им за нищожност поради противоречие със закона чл. 40 ЗПИНМ на придобиването на собствеността по давност върху ПИ *, както и това за нищожност във връзка с придобиване правото на собственост на ПИ * и ПИ * по силата на съдебна делба от 1998 г. заради забраната на чл.59 ЗТСУ, са счетени за несвоевременно заявени от ответниците (наведени са едва в изложението по същество по делото), и така преклудирани и неподлежащи на разглеждане. Въпреки това, въззивният съд е обсъдил последните две възражения по същество, като е приел, че КНА № 168/ 1967 г., с който е удостоверено от нотариуса придобиването по давност на имот № ПИ *, не е бил оспорен от ответниците и доказва същото; освен това за този имот не е бил отреден парцел и забраната по чл. 40 от ЗПИНМ (отм.) е неприложима, поради което не е имало такава пречка за придобиването му по давност; за настоящия отрицателен установителен иск, предвид позоваването на ищците на съсобственост върху процесния имот, без да е нужно да сочат квотите си в съсобствеността, възражението за нищожност на делбата им се явява без значение. Въззивният съд е разгледал и евентуалното твърдение на ищците-владение на процесния имот много години назад, с оглед правния интерес от търсената защита, и е приел, че то е доказано от показанията на свидетелите на ищцовата страна и подкрепящите ги писмени доказателства. Подробно са описани показанията на свидетелите на ищците – св.П., св.П., св.З.-тримата съседи по имот, първата живееща в съседство от 1975 г. и според която други хора освен ищците, техните родители и лицата, не са ползвали имота, както и тези на св.С.. Направена е преценка, че всички тези свидетели имат преки и непосредствени впечатления за изнесените факти, че показанията им са ясни, безпротиворечиви, взаимно подкрепящи и допълващи се, че знаят и описват точно имота и границите му; сочат за наличието на ограда; липсата на път до него и осигуряването на достъп чрез сервитут; състоянието му през годините и ползването му от наематели; стопанисването му от натоварените от семейството на ищците за това лица (вкл. разпитаните свидетели) и обработването му; за двете вили и ползвания в имота стар покрит автобус, показанията им кореспондират и с писмените доказателства,които също са конкретно посочени, поради което въззивният съд напълно е кредитирал показанията на тези свидетели. Обратно, показанията на свидетелите на ответниците - св.Б., св.Н., св.Г. и св.П., са преценени като не конкретни, не последователни и не взаимноподкрепящи се, опровергани от писмените доказателства по делото, експертизите на вещите лица и от показанията на групата свидетели на ищцовата страна-последните с преки, многогодишни впечатления, и предвид установеното, че тези свидетели не са описали точно границите на имота и достъпа до него през годините, не знаят имената на съседите, нямат преки впечатления за стопанисването му през годините, като напротив сочили са за достъп откъм улица, каквато никога не е имало, нямат тези свидетели дългогодишни и преки впечатления от процесния имот (сочили са, че са го посещавали инцидентно и отдавна), като е отбелязано, че свидетелите З. Б., Н. Н. и Е. Г. са били заведени от ответната страна да видят имота и да добият впечатления за него в дните преди съдебното заседание. Разглеждайки противопоставимото от ответниците тяхно право на собственост върху спорния по делото ПИ, въззивният съд, позовавайки се на категоричното заключение на вещите лица и по двете експертизи, че имотът по нотариалния акт на ответниците нот.акт № 182/1925 г., послужил като основание за съставяне на КНА № 54 от 18.09.2017 г., с който те се легитимират като собственици на процесния имот, не е идентичен на процесния, като в разписния лист към най- близкия план - КП 36 г., имотът е записан на Е. П. и няма съвпадение нито на вписания собственик по акта от 1925 г., нито по съседите, нито на имота по граници, нито по начин на трайно ползване и по площ, е приел, че ответниците не са собственици на процесния имот и искът по чл. 124 ГПК срещу тях е основателен, което обуславя и отмяна на основание чл.537, ал.2 от ГПК на легитимиращия ответниците констативен нотариален акт. По преценката дали има основание за допускане на касационното обжалване, настоящият касационен състав намира следното: Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в, ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, независимо от наличие или липса на формулирани правни въпроси (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения, задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост според ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д. № 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК, е налице, когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва от ответника, позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В случая, видно от текста на исковата молба, - в която са изложени фактически твърдения за притежаване правото на собственост по наследяване, сделки и владение повече от 50 години, отговорите на ищците по неприетия за разглеждане насрещен иск, които отговори са инкорпориран в доклада на съда по чл.146 ГПК, то в предмета на делото са включени и двете сочени от ищците твърдения, от които извличат правния си интерес от иска, поради което въззивният съд не е допуснал нарушение на чл.6 ГПК, като е разгледал и двете, и няма основание за допускане касационното обжалване поради съмнение за недопустимост съгласно чл.280, ал.2, предл.второ ГПК. В приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторите поставят въпроси, по които се твърди въззивното решение да противоречи на сочена практика на ВКС, а именно: 1/ Следва ли пораждащите, изключващите или погасяващите твърдяното право факти да бъдат изрично и точно заявени от страната, която се позовава на тях или могат да бъдат въведени чрез общо възражение? - противоречие с решение № 48 от 19.06.2020 г. по гр. д. № 3081/2019 г., ГК, I г. о., 2/ Следва ли пораждащите, изключващите или погасяващите твърдяното право факти да бъдат установени от страната, която го заявява, чрез пълно и главно доказване? – противоречие с решение № 843 от 21.07.2011 г. по гр. д. № 315/2010 г., ГК, IV г. о., 3/ Необходимо ли е опровергаването на доказателствената сила на официален документ да се извърши чрез пълно и главно доказване или е достатъчно позоваването на косвени факти? – противоречие с решение № 843 от 21.07.2011 г. по гр. д. № 315/2010 г.,ГК, IV, решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г., ГК, IV г. о., решение № 60221 от 19.01.2022 г. по гр. д. № 3270/2020 г.,ГК, IV г. о., 4/ Представлява ли пълно и главно доказване позоваването само на косвени факти в случая, когато тези факти противоречат на установените в официален документ, писмени и гласни доказателства?- противоречие с решение № 71 от 28.04.2015г. по гр. д. № 6943/2014 г.,ГК., I г. о., решение № 236 от 28.01.2015г. по гр. д. № 6192/2013 г.,ГК, III г. о., решение № 50037 от 23.02.2023 г. по гр. д. № 1910/2022 г.,ГК, IV г. о., решение № 60127 от 03.06.2022 г. по гр. д. № 201/2021 г., ГК, I г. о., 5/ Когато не кредитира официален документ съдът следва ли изрично да посочи причините за това? решение № 92 от 26.06.2020 г. по гр. д. № 2617/2019г., ГК, III г. о. и решение № 104 от 02.10.2020 г. по гр. д. № 4252/2019г., ГК, III г. о., 6/ Налице ли е преклузия на правно възражение, основано на изслушана съдебно-техническа експертиза, когато е направено непосредствено след изслушването й? Налице ли е преклузия на правно възражение, когато не се въвежда нов факт или обстоятелство? – противоречие с решение № 268 от 17.10.2012 г. по гр. д. № 479/2012 г., ГК, II г. о., 7/ Следва ли въззивния съд да следи служебно за нарушение на императивен материален закон, тогава когато с него се прогласява нищожност на правни сделки, извършени в нарушение на териториално-устройствените правила? – противоречие с т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Мотивите на въззивния съд и данните по делото не водят до извод, че е налице соченото от касаторите основание за допускане касационното обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по поставените въпроси, по следните съображенията: Въпрос 1 не кореспондира с фактическата рамка на делото, защото ищците своевременно, с отговорите си по неприетия насрещен иск, станали част от доклада на съда по чл.146 ГПК, са оспорили направеното от ответниците възражение за отчуждаване на имота им по силата на Разпореждане на Бюрото на МС /БМС/, като са възразили насрещно възражение, че няма проведено валидно отчуждаване, също така своевременно, при постъпване по делото на книжа с данни за отчуждаване на парцел *-* по силата на Разпореждане на БМС № 93/10.05.1973 г. по у-ние от общ.Варна от 15.02.2018 г., и на АДС № 13654/22.07.1977 г., са оспорили тези доказателства за отчуждаване: съответно в откритото съдебно заседание на 28.10.2020 г. (за у-нието) и на 20.01.2021 г. (за АДС), като във второто от посочените заседания и са се позовали на отмяна на отчуждаването със съответен акт на МС, за което са представили и писмени доказателства, приемането на които е отложено в следващото съдебно заседание, в което (17.03.2021 г.) са били приети тези доказателства, сред които и посоченото Разпореждане на МС № 165/21.09.1976 г. Като се е позовал на това Разпореждане № 165/21.09.1976 г. на Бюрото на МС, въззивният съд се е произнесъл по предмета на спора, очертан от конкретно направено своевременно възражение на ищците и ангажирани доказателства в подкрепа, и така не е процедирал в противоречие с посоченото от касаторите решение № 48 от 19.06.2020 г. по гр. д. № 3081/2019 г., ГК, I г. о., според което „съдът не може да разглежда факти и обстоятелства, на които страните не се позовават, нито да обсъжда доказателства, от които те не претендират за тях да възникват права.“ Въпрос 2 се припокрива с основната част на въпроси 3 и 4, като обобщено се отнасят до начина на доказване на изгоден за страната факт. Както е прието с практиката на ВКС, вкл. и цитирани от касаторите решения, пълното доказване от страна в процеса на твърдени от нея пораждащи, изключващи или погасяващи факти може да се осъществи освен чрез пряко доказване на тези твърдени факт, също и чрез косвено доказване - с установяване на факти, които са индиция, че правнорелевантния факт със сигурност се е осъществил. Въззивният съд се е позовал на различни събрани по делото доказателства - писмени и експертизи, от съвкупния анализ на които е заключил, че са установени факти, от които е направил извод за осъществяване на правнорелевантни факти относно местонахождението към 1973 г. на отчуждения от семейство Ч. имот и последващата отмяна на това отчуждаване, с което не е допуснал процедиране в противоречие с тази практика на ВКС. Несъгласието на касаторите с направените изводи на въззивния съд не е основание за допускане касационното обжалване, тъй като преценката за правилността им не може да бъде извършена в рамките на касационното произнасяне във фазата по допускане на обжалването. Въпрос 4 в останалата част, отнасяща се до съпоставка на събраните по делото доказателства, не удовлетворява изискванията, поставени към правния въпрос като общо основание за допускане на обжалването, разяснени с горепосоченото ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. С него не се търси даването на принципен отговор по тълкуването и прилагането на закона, а упражняване на контрол за законосъобразност на атакуваното въззивно решение, тъй като имплицитно изисква да се извърши преценка на събраните по делото доказателства, което не може да се направи в производството по чл.288 ГПК. Останалата част от въпрос 3 и изцяло въпрос 5 не са обуславящи, защото въззивният съд не е излагал мотиви относно доказателственото значение на акта за държавна собственост от 1977 г., и по тях липсва общото основание за селекция по смисъла на т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Въпроси 6 и 7 също не сочат на основание за допускане касационното обжалване, тъй като са израз на неточно интерпретиране на съдържанието на обжалваното решение. Въззивният съд, макар да е посочил, че част от възраженията на въззивниците-ответници са преклудирани, е разгледал същите, като е изложил мотиви защо ги намира за неоснователни по същество, поради което не е налице отказ да бъдат обсъдени тези възражения. Така въпросите нямат самостоятелно значение за решаващите изводи на съда за неоснователност на тези възражения и сочената по тях практика на ВКС се явява неотносима. Не се установяват пороци, които да поставят под съмнение валидността на въззивното решение, нито такива за неговата очевидна неправилност. По разноските: При този изход на касационното производство, касаторите няма право на разноски, като следва да заплатят на ответниците по касация и ищци А. К. Ч. - Д., Г. А. Ч. и К. О. Ч., направените разноски за адвокатско възнаграждение, но само за един адвокат, съгласно чл.78, ал.1 ГПК, по първия по време договор за правна защита за касационната инстанция– този с адв. Д. Д. от АК – В., в размер на 5810 лв. Направените от тези ищци разноски за втори адвокат по сключен след това друг договор за правна защита за касационната инстанция с АД „Димитров, Петров и Ко“, остават в тяхна тежест. От другите ответници по касация- ищците С. и Г. Ч., е направено искане за разноски с отговора на касационната жалба чрез адв.М. С. и адв.И. И., но няма представени доказателства за разноски, нито приложение с такива са посочени в отговора. Предвид изложеното Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК