Определение № 5338 от 20.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2550/2025 г.
ВКСIV гражданско отделение20.11.2025 г.докладчик Десислава Попколева
Диспозитив
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 145/17.03.2025 г., постановено по в.гр.д. № 1129/2024 г. по описа на Окръжен съд Велико Търново. УКАЗВА на касаторите С. Р. И. и Р. А. И., чрез адв. П., в едноседмичен срок от получаване на препис от определението да представят доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса от 32,14 лв., като в противен случай производството пред касационния съд ще бъде прекратено. Делото да се докладва на председателя на IV г.о. след представяне на доказателства за внесена държавна такса за насрочването му в открито съдебно заседание. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
Мотиви
Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от С. Р. И. и Р. А. И., чрез адв. П., против решение № 145/17.03.2025 г. по в.гр.д. № 1129/2024 г. на Окръжен съд Велико Търново в частта, с която като е потвърдено решение от 21.10.2024 г. по гр.д. № 322/2024 г. по описа на Районен съд Велико Търново, е развален на основание чл.87, ал.3 ЗЗД по иск на А. Р. А. срещу касаторите, договор за прехвърляне на имот срещу задължение за гледане и издръжка, обективиран в нот.акт. № 65, том I, рег. № 666, дело № 57/2011 г. на нотариус Т., до размера на 1/2 идеална част от имотите, предмет на договора покупко-продажба. Касаторите обжалват решението на въззивния съд като поддържат, че то е постановено при допуснато нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. В изложението, обективирано в касационната жалба се поддържа, че са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК се поставят следните въпроси: 1/ Какви са критериите, при които неизпълнението на задължението за издръжка и гледане следва да се квалифицира като незначително по смисъла на чл.87, ал.4 ЗЗД с оглед конкретно установените факти; 2/ Необходимо ли е поетото задължение за издръжка и гледане да се изпълнява постоянно и непрекъснато, при условие, че страните по договора не живеят заедно и в едно домакинство и прехвърлителят отказва полагането на грижи; и 3/ В случай, че кредиторът по договора не оказва необходимото съдействие и създава пречки на длъжника да изпълнява задълженията си, следва ли да се прием, че длъжникът е неизправна страна по договора; Поддържа се, че дадените от въззивния съд разрешения по тези въпроси противоречат на съдебната практика на ВКС, обективирана в решение по гр.д. № 1371/2009 г. на IV г.о. и решение по гр.д. № 3102/2018г. на III г.о. Според касаторите въззивното решение е и очевидно неправилно, тъй като е постановено при явно нарушение на материалния закон и при грубо нарушение на правилата на формалната логика. Насрещната страна А. Р. А., чрез пълномощника си адв. В., е депозирал отговор, в който поддържа, че не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. По същество се поддържа, че изложените в жалбата доводи за неправилност и необоснованост на решението, са неоснователни. За да потвърди решението на първоинстанционния иск, с което е уважен предявения иск по чл.87, ал.3 ЗЗД за разваляне на алеаторния договор, въззивният съд е приел, че с процесния договор ответницата се е задължила да издържа и гледа прехвърлителите до края на живота им, като е поела задължение „за осигуряване на всичко необходимо за сносен и спокоен живот, какъвто прехвърлителите са водили до момента, включително лични грижи при болест и немощ до края на живота им“. При така формулираното задължение за приобретателя, въззивният съд е приел, че същото всключва изцяло подсигуряването на храна, режийни разноски, дрехи и др. според нуждите на прехвърлителите, а гледането включва полагане на грижи за здравето, хигиената и домакинството на прехвърлителите, според техните нужди и възможности да се справят сами. При съобразяване на събраните по делото писмени и гласни доказателствени средства, съдът е приел за установено следното: след сключване на договора през 2011 г., ответниците са подпомагали финансово ищеца, извършвали са ремонтни дейности в обитаваното от него жилище, като са му осигурявали и парични средства и грижи, свързани с претърпени от него оперативни намеси; така предоставените грижи и издръжка обаче не били престирани в необходимия обем- ежедневно и непрекъснато, т.е. за този период не е налице пълно изпълнение на договора за издръжка и гледане по отношение на ищеца; през есента на 2023 г. е настъпил разрив в отношенията между ищеца и ответниците, вследствие на който са преустановени грижите и издръжката по отношение на него; за неоснователно е прието възражение на ответниците, че дори и да е налице неизпълнение на поетите задължения спрямо ищеца в периода от месец ноември 2023 г. до предявяване на исковата молба, то е незначително с оглед интереса на кредитора, като е посочено, че в случая не са налице предпоставките на чл.87, ал.4 ЗЗД, от една страна - поради дългата продължителност на периода, в който ответниците не са полагали грижи и не са предоставяли издръжка на ищеца /повече от една година/ и от друга страна - оглед напредналата му възраст и претърпените от него оперативни интервенции; за неоснователно е прието и възражението на ответниците, че ищецът е възпрепятствал изпълнението на задълженията по договора, като е отказвал да получи дължимите издръжка и грижи, доколкото дори ида се приеме за установено, че ищецът е отказал получаването им, то това не освобождава ответниците, а за тях възниква право да поискат трансформация на задължението в парично, като междувременно осигуряват и необходимата издръжка за ищеца. При тези данни, съдът е приел, че в конкретния случай са налице предпоставките на чл.87, ал.3 ЗЗД за разваляне на договора, но само за притежаваната от ищеца Ѕ ид.ч. от имотите, като е съобразил, че при сключване на договора волята на страните е била поетите задължения за гледане и издръжка да се изпълняват едновременно и неделимо по отношение на двамата прехвърлители, които са живеели в едно домакинство като съпрузи и последните да ги получават общо, т.е. че с договора е уговорена неделимост на задължението. Изложил е съображения, че доколкото уговорената неделимост е в интерес на кредиторите, всеки от тях може да иска отделно изпълнение /напр. при напускане на общото жилище на един от кредиторите, при фактическа раздяла или развод на съпрузите и др./. В конкретния случай, по делото е безспорно установено, че прехвърлителката Г. А. е напуснала обитаваното с ищеца жилище, заживяла е заедно с приобретателите по договора и към момента получава дължимите грижи и издръжка от тях, поради което съдът приел, че неразделносттта е прекратена, поради което и никой от прехвърлителите не може са иска разваляне на целия договор. Посочил е, че прехвърлителката Г. А. не е конституирана в настоящото производство като страна, като същевременно заявява пред съда, че желае запазване действието на договора спрямо нея. Видно от обстоятелствената част на исковата молба и петитума й, ищецът е изложил твърдения, че от м. ноември 2023 г. прехвърлителката Г. А. живее при приобретателите в [населено място], а самият той в имота в [населено място] село, предмет на договора за издръжка и гледане, но същевременно е претендирал разваляне на целия договор поради неизпълнение, като в молбата-уточнение от 31.01.2024 г. е изложил, че с оглед неделимостта на задължението, уговорено с договора и позовавайки се на разясненията, дадени в т.2 от ТР № 30 от 17.06.1981 г. на ОСГК на ВС, за него е възникнало потестативното право да иска разваляне на целия договор. При съобразяване на обстоятелствената част на исковата молба, в която са изложени факти, че уговорената неделимост на задължението е прекратена преди завеждане на иска и заявения петитум, както и задължителното разяснение, дадено в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, според което служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, намира приложение и в стадия на селектиране на касационните жалби, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че в случая касационното обжалване на решението следва да се допусне на основание чл.280, ал.2, предл. 2 ГПК поради наличието на вероятност въззивното решение да е недопустимо, като постановено по нередовна искова молба – наличие на противоречие между обстоятелствената част и петитума на същата. За касационното обжалване, касаторът дължат държавна такса в размер на по 32,14 лв. на основание чл.18, ал.2, т.2 ТДТ, които се събират от съдилищата по ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.
Цитирани разпоредби
7- чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК
- чл. 288 ГПК
- чл. 87, ал. 4 ЗЗД
- чл. 87, ал. 3 ЗЗД
- чл. 18, ал. 2, т. 2 ТДТ
- чл. 280, ал. 1, т. 1
- чл. 280, ал. 2