Определение № 123 от 03.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 3187/2013 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ш. М. К., [населено място] срещу решение № 215/18.04.2013г., постановено по т.д.№ 161/13г. от Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 71/04.12.2012г. по т.д.№ 56/12г. на Хасковския окръжен съд за признаване за установено по отношение на касатора и на Х. С. К., [населено място], че същите дължат солидарно на [фирма], [населено място] сумата от 240321.45 лв., от които 238990.95 лв. – главница и 1330.50 лв. – договорна лихва по договор за кредит от 20.08.2007г. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. Ответникът [фирма], [населено място] оспорва жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че на 20.08.2007г. [фирма] е отпуснала на Ш. М. К. и Х. С. К. паричен заем в размер на 250000 лв. със срок на погасяване от 360 месеца. Поради неплащане в срок на три вноски на основание т.20.2 от Общите условия на банката кредитът е станал предсрочно изискуем на 28.04.2001г. и по заявление от 08.02.2012г. банката се е снабдила със заповед за изпълнение по чл.417 ГПК. Изложени са съображения, че липсват основания банката едностранно да изменя базовия лихвен процент по кредита, поради което е приложена уговорената в договора лихва в размер на 7.29 %, като е определен размер на вземането за главницата от 238990.95 лв., за редовна лихва – 2804.82 лв.и за наказателна лихва от 2921 лв., както и са отчетени извършените в хода на производството по делото плащания. По отношение на настъпването на предсрочната изискуемост решаващият състав е приел, че кредитът не става предсрочно изискуем с изтичането на 90 дни от забава, а според договора зависи от упражняването на правомощието на кредитора на направи кредита предсрочно изискуем, което е извършено с подаването на заявление от 08.02.2012г. за иницииране на заповедното производство. Според касатора със заявлението кредиторът се е позовал на настъпване на предсрочната изискуемост на 28.04.2011г., докато в исковото производство съдът е приел друга дата на изискуемост на вземането, поради което е подменен предметът на заповедта за изпълнение. Позовава се на основанието за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Представени са решения на районни съдилища и решение на Варненския апелативен съд, за която няма данни дали са влезли в сила, но в същите е обсъждан въпросът за съответствието между вземането по издадена заповед за изпълнение и вземането, предявено в исковото производство, образувано по реда на чл.422 ГПК, както и относно изискуемостта на вземания по договори за банков кредит, обявени за предсрочно изискуеми. Настоящият състав на ВКС намира, че поставените въпроси имат характер на значими правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. По въпроса „Изискуемо ли е, в хипотезата на предявен иск по чл.422, ал. 1 ГПК, вземането, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката- кредитор по реда на чл.418 вр. чл.417, т.2 ГПК и чл.60, ал.2 от Закона за кредитните институции?” е образувано и висящо тълк.д.№ 4/2013г. на ОСГТК на ВКС. Отговорът на поставения въпрос е обуславящ за преценката за допускане на касационното обжалване, поради което производството по делото следва да се спре съгласно чл.292 ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд