Определение № 423 от 11.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3430/2020 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Обжалвано е Определение № 636 от 08.07.2020 г., постановено по в.ч.гр.д. № 1323/2020 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора в частта, с която е потвърдено Определение № 166 от 23.01.2020 г., постановено по гр.д. № 1822/2018 г. на Районен съд – Казанлък за прекратяване като недопустимо производството по иск за прогласяване нищожността на Заповед № 92/03.05.2018 г. на управителя на „Стар Пост“ ООД и нищожността на наложеното ѝ дисциплинарно наказание – уволнение обективирано в посочената заповед и при условията на евентуалност да се отмени същата заповед. Със същото определение е обезсилено определение от 23.01.2020г. по гр.д№1822/2018г. по отношение частта му, с която е прекратено като недопустимо и производството по иск за признаване за установено, че трудовото правоотношение е прекратено на основание чл.327, ал.1,т.2 КТ. Частният жалбоподател М. К. Е., чрез процесуалния си представител излага съображения, че обжалваното определение е нищожно, недопустимо и евентуално неправилно и моли да бъде отменено. В срока по чл. 276, ал.1 ГПК не е постъпил отговор от насрещната страна „Стар Пост“ ООД. Върховният касационен съд, тричленен състав на четвърто гражданско отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, поради което е процесуално допустима. По делото е установено, че производството пред РС – Казанлък е образувано по искова молба на М. Е. против „Стар Пост“ ООД, в която при са заявени обективно съединени искове за приемане за установено, че трудовото правоотношение с ответника възникнало въз основа на сключен трудов договор № 336 от 16.11.2016 г., е прекратено на 09.05.2017 г. на основание чл. 327, ал.1, т.2 КТ, поради забавяне на плащането на дължимите месчни трудови възнаграждения за месеците 12.2016 г., 02.2017, 03.2017 и 04.2017 г. и подадено едностранно заявление до работодателя достигнало до него по електронен път или на хартиен носител най късно на 08.05.2017 г., както и че след датата 09.05.2016 г. и към 03.05.2018 г. между страните не е съществувало трудово правоотношение, което да може повторно да бъде прекратено. Иска се и прогласяване нищожността на наложеното на ищцата дисциплинарно наказание – уволнение респективно при условията на евентуалност – да се отмени заповед № 92/03.05.2018 г. на управителя на ответното дружество като незаконно. Заявени са и искове за присъждане на трудово възнаграждение и обезщетение. Установено е, че с Определение № 166/23.01.2020 г. първоинстанционния съд е прекратил като недопустимо производството по иска на ищцата да бъдат прогласена нищожността на заповед № 92/03.05.2018г., с която ѝ е наложено дисциплинарно наказание – уволнение Със същото определение е прекратено като недопустимо и производството по иск за признаване за установено, че трудовото правоотношение е прекратено на основание чл.327, ал.1, т.2 КТ. Въззивният съд с обжалваното определение е обезсилил определение от 23.01.2020г. по гр.д№1822/2018г. по отношение частта му, с която е прекратено като недопустимо и производството по иск за признаване за установено, че трудовото правоотношение е прекратено на основание чл.327, ал.1,т.2 КТ, тъй като по отношение на този иск има друго влязло в сила определение за прекратяване от 19.12.2018г. по гр.д.№1479/2018г. на ОС Стара Загора. За да потвърди първоинстанционното определение в останалата му част въззивният съд е приел, че тъй като заповедта за уволнение не представлява административен акт, а по своята правна същност е волеизявление на една от страните по трудовото правоотношение за прекратяване на трудовия договор, то същата не може да бъде прогласявана за нищожна по исков ред. Прието е, че при предявен иск по чл. 344, ал.1, т.1 КТ за отмяна за уволнението като незаконно, би могла да се извърши преценка и за съществуващи пороци на заповедта, но такъв иск не е предявен. В изложение по чл.274, вр.чл.284, ал.3 ГПК към частната касационна жалба жалбоподателката сочи като основания за допускане на касационното обжалване неговата нищожност, недопустимост и очевидна неправилност. Не посочва правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното определение. Настоящият състав намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното определение, в обжалваната част. Обжалваното определение не е нищожно, тъй като е постановено от надлежен съдебен орган, в кръга на неговата компетентност. Обжалваното определение не е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по искане от надлежна страна и с което надлежно е бил сезиран. Определението на въззивния съд не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. В практиката на ВКС обективирана и в Решение № 137 от 25.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1112/2010 г., IV г. о., е застъпено становището, че „Преценката за компетентността на работодателя да налага дисциплинарно наказание уволнение е относима към законността на уволнението, а не към нищожността на акта, с който същото е наложено.” Приема се, че заповедта на работодателя за дисциплинарното уволнение на работника или служителя не съставлява волеизявление на административен орган в изпълнение на делегирани му със закона властнически правомощия, респ. създаващо правоотношение на власт и подчинение, а по своята правна същност това волеизявление е от гражданскоправно естество на работодател, а не е административен акт по смисъла на чл. 21 АПК, както и че съгласно чл. 357, ал. 1 КТ споровете между работника или служителя и работодателя относно прекратяването на трудовите правоотношения се квалифицират като трудови и уволненото лице разполага с право на иск за отмяна на незаконното уволнение, а не за прогласяване недействителност на административен акт, както правилно е прието и от въззивният съд в обжалваното определение. Възприето е разбирането, че преценката за законосъобразността на заповедта, с която е наложено дисциплинарното наказание, може да се установи, когато съдът се произнася по заявен иск по чл. 344, ал.1, т.1 КТ. В случая в изложението към касационната жалба по чл. 284, ал.3 ГПК жалбоподателят не е формулирал правен въпрос от значение за спора, поради което не е налице общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. С оглед на така изложените съображения съдът намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение на основание чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Предвид изложените съображения съдът: