Определение № 267 от 27.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3549/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от С. Г. В. чрез пълномощника му адвокат М. К. против решение № II-34 от 19.06.2019 г., постановено по гр.д. № 344 по описа за 2019 г. на Окръжен съд-Бургас, с което е потвърдено решение № 2415 от 23.11.2018 г. по гр.д. № 5759/2018 г. на Районен съд-Бургас за осъждане на С. Г. В. на основание чл.76 ЗС да върне на П. М. Р. и малолетния Г. С. В., действащ чрез майка си П. М. Р., държането на апартамент № 17 в [населено място], [улица], ет.6, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ........, отнето им от ответника по насилствен начин на 30.06 и на 1.07.2018 г. П. М. Р. и Г. С. В., действащ със съгласието на майка си П. М. Р., са подали чрез пълномощника си адвокат И. К. писмен отговор по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендират възстановяване на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касационният съд съобрази следното: За да постанови решението си, Окръжен съд-Бургас е съобразил, че производството пред Районен съд-Бургас е образувано въз основа на депозирана искова молба от П. М. Р. – лично и в качеството й на законен представител на малолетното дете – Г. С. В. против С. Г. В., с която се претендира на основание чл.76 ЗС да бъде осъден ответника да им предаде държането на процесния недвижим имот. В депозирания по делото отговор на исковата молба, ответната страна – С. Г. В. оспорва исковата молба, посочва, че жилището, предмет на настоящия спор е негова лична собственост. Посочва, че от страна на ищцата е налице фактическо състояние по отношение на този апартамент, но това състояние не представлява държане по смисъла на чл.68 ЗС. Посочва, че за преустановяване на търпимите действия е достатъчно едностранно волеизявление на собственика или владелеца, а той вече е изпратил нотариална покана до П. Р. незабавно да напусне жилището и да предаде ключовете на неговата съпруга. Оспорва твърденията, че е отнел владението по насилствен начин. Въззивният съд е приел, че по делото не се спори, а и видно от представен акт е, че ответника е закупил процесния апартамент през 2001 г., както и че по силата на одобрена съдебна спогодба родителските права по отношение на детето – се предоставят на майката, а бащата се задължава да заплаща месечна издръжка за своето дете в размер на 150 лева, като му е определен и режим на лично отношения със своето дете. Не е спорно и обстоятелството, че П. Р. и детето на страните Г. В. живеят в собствения на ответника процесен апартамент. Въз основа на свидетелските показания съдът е приел, че П. Р. е допусната в апартамента през 2004 г. от С. В., когато заживели като семейство, а на 30.06.2018 г. в отсъствието на ищците С. В. влязъл в апартамента, извиквайки полиция, за да изгони майка си, а на 1.07.2018 г. отново изгонил майка си и ищеца Г. В., тогава малолетен, в присъствието на полиция и ключар и сменил бравата. При така възприетите факти въззивният съд е изложил съображения, че на основание чл.76 от Закона за собствеността владелецът или държателят, на когото е отнета чрез насилие или по скрит начин движима или недвижима вещ, може в шестмесечен срок да иска връщането й от лицето, което я е отнело. Посочил е, че с оглед трайната и непротиворечива практика на ВКС на РБ, изразена в Решение № 733 от 04.11.2010г., постановено по гр. дело № 1536/2009 г. по описа на ВКС на РБ предмет на владелческия иск по чл.76 ЗС е да се възстанови отнетото владение върху имота, като фактическо състояние. По тези спорове, съдът е ограничен да установи само факти – факта на владение, факта на нарушение и кой владее имота към момента на разглеждане на спора. Представените документи за установяване правото на собственост се вземат предвид само доколкото установяват факта на владение, като фактическо състояние – чл.357, ал.2 ГПК. Въззивният съд е направил извод, че по делото се установява по безспорен начин, че П. Р. и нейният син – Г. В., който е син и на ответника С. В. осъществяват фактическия състав на държането на процесния имот, тъй като е установено, че ответникът ги е допуснал да живеят в апартамента и по този начин е дал своето съгласие тези лица да го обитават. По време на изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“ С. В. е сключил граждански брак с К. В. през 2017 г. и след като е изтърпял своето наказание – в края на месец август 2017 г. поискал да влезе в своя апартамент и потърсил съдействие от органите на полицията. С оглед на тези факти, въззивният съд е приел, че към 30.06.2018 г. и 01.07.2018 г. ищците са имали качеството на държатели на процесния недвижим имот, поради което и могат да се ползват от специалния ред, предвиден в чл.76 ЗС, за да защитят своето държане като фактическо състояние. Приел е за установено и, че ответникът по скрит начин е отнел държането на имота и от двамата ищци, тай като П. Р. упражнява родителските права по отношение на тяхното дете и дори и да не е бил налице акт на насилие от страна на ответника спрямо неговия син, то е безспорно, че детето следва да остане с родителя, който упражнява родителските права. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, предл.трето ГПК. По въпроса: длъжна ли е въззивната инстанция като съд по същество на правния спор да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните, не е налице основание за допускане на касационно обжалване. По този въпрос касаторът се позовава на практика на ВКС, даваща тълкуване кога е налице отнемане на владението или държането по скрит начин. Тази практика на ВКС е неотносима в случая, тъй като съдът е приел, че в случая, отнемането на държането е извършено по насилствен начин и за това е потвърдил първоинстанционното решение, в диспозитива на което изрично е отразен този начин на отнемане на държането, като само допълнително е изложил съображения с оглед доводите във въззивната жалба, че дори отнемането да не се квалифицира като извършено чрез насилие, то е налице отнемане по скрит начин. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса: когато търпими действия, извършващи се със съгласието – изрично или предполагаемо – на собственика или владелеца, бъдат прекратени с едностранно изявление на собственика или владелеца, те ползват ли се със защита по чл.76 ЗС, тъй като въпросът се явява неотносим, доколкото съдът е приел, че в случая са налице не търпими действия /които съгласно практиката на ВКС не подлежат на посесорна защита/, а държане /т.е. упражняване на фактическа власт за другиго на правно основание/. По другия въпрос /уточнен от съда/: представляват ли „държане“ по смисъла на чл.76 ЗС, фактически състояния, при които се упражнява власт върху вещ, но които не произтичат от договор между собственика или владелеца, а се извършват с тяхно съгласие или това са търпими действия, е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Практиката на ВКС /включително и решението, на което се позовава касаторът/ не дава тълкуване по този въпрос, а отговорът му изисква посочване на критериите, по които се разграничава държането от търпимите действия. П о изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение