Определение № 50231 от 24.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2672/2022 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на А. А. П.-ищец в производството, подадена чрез пълномощник адв.Д. Г. от АК-В., против определение № 2078 от 02.06.2022 г. по ч.гр.д. №988/2022 г. на ОС-Варна, с което е потвърдено първоинстанционно определение № 1875 от 17.02.2022 г. по гр.д. № 16966/2021 г. на РС-Варна съд за прекратяване производството по делото, с оплаквания за неправилност на въззивното определение. С приложеното изложение на основания за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи наличие на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Становище на насрещната страна – ответник в производството не се изисква съгласно чл.130 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, приема следното: Частната касационна жалба е допустима, подадена е от надлежна страна срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд по чл.274, ал.3, т.1 ГПК. Производството по делото е висящо по иск на А. А. П. с правно основание чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ за признаване за установено, отношенията й с ответниците, че наследодателят на ищцата е бил собственик на нива в землище на [населено място], м-ст К. Г., съставляващ имот № * по плана на старите имотни граници на м.“Б.-ю.“, община Варна с площ от 22639 кв.м. към момента на обобществяване на земята, а понастоящем идентичен този имот № * с имоти или реални части от имоти по КК на [населено място], подробно описани в исковата молба в 14 пункта. Твърдението на ищцата, съобразно и уточнението по реда на чл.129 ГПК, е, че на същата, в качеството й на наследник на И. К. С., с решение № 493/24.04.1998 г. на ПК-В., е възстановено правото на собственост в стари реални граници върху горепосочения недвижим имот - нива с площ от 22,639 дка, находящ се в м. К. г., кв.Г., пл.№* по плана на старите имотни граници на местн.“Б. ю.“ от 1997г. при граници: пл. № *, пл. № *, пл. № * и път. Твърди, че с решение № 616/14.06.1999 г. на ПК-Варна е признато правото на собственост на наследници на В. Д. Г. (които са ответниците по иска) в съществуващи стари реални граници на нива с площ от 12,700 дка, находяща се в местност Л. П., представляващ северна част на имот пл.№ * по плана на старите имотни граници на местн.“Б. ю.“ от 1997 г. на ответниците наследници на В. Д. Г. Твърди, че комисията по §4, ал.12 ЗСПЗЗ е постановила отказ по подадено от ищцата заявление за допускане на изменение на ПНИ, в частта на новообразуваните имоти *,*,*,*,*,*,*,*, които се обхващали от възстановения на ответниците имот-северната част на нива с пл.№ *, поради наличието на спор за материално право, както и отказ от ОСЗ-Варна за извършване на проверка по реституционните преписки и отмяна на неправилно постановеното решение в полза на наследниците на В. Г.. Твърди, че наличието на постановено реституционно решение в полза на ответниците за имот, който е част от имота на наследодателя на ищцата и реституиран в полза на ищцата, и отказът да се отрази постановеното в нейна полза решение на ПК в плана на новообразуваните имоти, обосновава наличието на правен интерес от предявяване на иска поради невъзможност да се довърши реституционната процедура в полза на ищцата. Формулиран е петитум с искане да се признае за установено, че наследодателят на ищцата И. К. С. е бил собственик на нива от 22 дка в землището на [населено място], В., м. К. г., при съседи С. Д., А. С. и дере, съставляващ имот пл.№*по плана на старите имотни граници на м. “Б. ю.“, общ.Варна, с площ 22639 кв.м., към момента на обобществяване на земята, идентичен със имоти или реални части от такива по КККР на [населено място], подробно описани в 14 пункта с идентификатори и съседи съгласно КК. С определение № 1875 от 17.02.2022 г. по гр.д. № 16966/2021 г. на РС-Варна, първоинстанционният съд е прекратил производството по делото на основание чл.130 ГПК, поради липсата на правен интерес от воденето на иск с правно основание чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, като е приел, че процедурата по възстановяване на собствеността върху земеделски земи, както в полза на ищцата, така и в полза на ответниците, е приключила, защото решенията на ПК за възстановяване на право на собственост в стари реални граници са постановено преди измененията на ЗСПЗЗ, обн. ДВ бр.68 от 1999г., в сила от 30.07.1999г., като не е необходимо издаване на заповед по §4к, ал.7 ЗСПЗЗ. С обжалваното въззивно определение № 2078 от 02.06.2022 г. по ч.гр.д. №988/2022 г. на ОС-Варна, е потвърдено първоинстанционното определение за прекратяване на делото. Приел е въззивният съд, че интерес от иска би имало, когато ответниците заявяват правото на възстановяване на собствеността върху същия имот, независимо от стадия, на който се намира реституционната процедура по тяхното искане, но не така стоял въпроса когато и в полза на двете страни е завършена реституционната процедура. Изложени са съображения, че в случая липсва правен интерес от воденето на установителен иск за правото на собственост върху процесния имот към момента на неговото обобществяване, защото в полза и на двете страни по спора са постановени окончателни решения за възстановяване на собствеността върху спорния имот, и притежанието на собствеността към момента на обобществяването ще бъде обсъдено като преюдициален въпрос в спора за собственост към настоящият момент, в който гражданският съд упражнява косвен съдебен контрол по отношение законосъобразността на актовете с реституционен ефект. Приел е, че решенията, с които се възстановява собствеността върху процесния имот в полза и на двете страни, представени от ищцата, са постановени преди измененията на ЗСПЗЗ, обнародвани в ДВ, бр.68/1999г., в сила от 30.07.1999г., като административната процедура по възстановяване на собствеността е приключила с издаване на решенията, с които имотите са възстановени в стари реални граници, като са индивидуализирани с площ и граници, и не е било необходимо издаване на заповед по §4к, ал.7 ЗСПЗЗ, защото към този момент законът не е предвиждал издаване на заповед на кмета на общината за възстановяване на правото на собственост върху новообразувани имоти и скица към нея. И доколкото и двете страни се легитимирали като собственици на имота, за ищцата е налице правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост по чл.124 ГПК към настоящият момент. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК искането на основанията за допускане касационно обжалване, са формулирани правни въпроси относими към направената преценка за недопустимост на иска, първият от които сочен по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за критериите за преценка ЗСПЗЗ преди измененията на ЗСПЗЗ, обн. ДВ бр.68 от 30.07.1999г., в сила от 30.07.1999г. и при липсата на скица към него, има конститутивно или декларативно действие, и значението на ненанасянето на имота по такова решение в плана на новообразуваните–сочено противоречие с практиката на ВКС, обективирана с решение по гр.д. № 64/2018 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., а вторият и третият въпроси, сочени в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, относими към обуславяне на извода, че реституционното решение е предварително и няма конститутивно действие, от факта на неотразяване имота на ищцата в плана на новообразуваните имоти, при влязло в сила решение за реституция, и от отказът на административния орган да впише ищцата като собственик, и дали във всички случаи постановеното по реда на §4к, ПЗР ЗСПЗЗ и преди измененията на ЗСПЗЗ, обн. ДВ бр.68 от 30.07.1999 г., реституционно решение, има конститутивен ефект. Настоящият касационен състав, като извърши преценка на данните по делото, намира следното: Съгласно чл.280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл.280, ал. 1 ГПК, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Очевидната неправилност като касационно основание, е регламентирана наред с нищожността и недопустимостта на въззивно решение, съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал.1. По съществуването на това основание следователно, ВКС (както при нищожност или допустимост) може да се произнесе и служебно, дори и касаторът да не е посочил изрично такова касационно основание или да не е мотивирал защо счита наличието на такава очевидна неправилност. Основанието очевидната неправилност визира пороци на съдебния акт от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, като чрез термина „очевидна“ се характеризира степента на проявление - квалифициран, особено тежък порок. Направеният извод от въззивния съд, че липсата на правен интерес при иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ се обуславя от завършване на реституционната процедура по ЗСПЗЗ по отношение и на двете насрещни страни по спора, е очевидно неправилен и несъответен на посочения от закона предмета на спора по този иск. Предмет на иска за собственост по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ е установяване правото на собственост на земеделска земя, заявена за възстановяване от различни лица / страни по спора/ към момента на обобществяване на земята, т.е. към минал момент. Интересът от такъв установителен иск е налице при висящо административно производство по чл.14, ал.1-3 от ЗСПЗЗ или при възможност такова да бъде образувано, както и при окончателно решение на общинската поземлена комисия за възстановяване на собствеността върху земеделските земи в реални граници или за обезщетяване на собствениците съгласно чл.10б от ЗСПЗЗ. Само когато административното производство е приключило с окончателен отказ за възстановяване на собствеността или то не може да започне поради това, че до изтичане на срока за подаване на заявление по чл.11, ал.1 ЗСПЗЗ или за предявяване на иск по чл.11 ал.2 от ЗСПЗЗ до изтичане на крайния преклузивен срок, посочен в парагр.22 от ПЗР на ЗИДЗСПЗЗ / ДВ, бр.13 от 2007 г. / до 12.05.2007 г., не е било подадено заявление или иск не е бил предявен, ищецът няма правен интерес от предявяването на установителния иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ. В случая за спорната част от имот № 43 са налице позитивни решения на ПК в полза на различни лица, при което е налице правен интерес от иска, а фазата, на която се намира административната процедура по ЗСПЗЗ е без значение за преценката на този правен интерес. В горния смисъл са решенията по т.3А на ТР № 4/2016 г. по т.д. № 4/2014 година на ОСГК на ВКС и т.2 на ТР № 1/1997 г. по гр.д. № 11/1997 г. на ОСГК на ВКС. Направеният обратен извод на въззивния съд се явява неправилен съобразно гореизложеното. Това налага обжалвано въззивно определение и потвърденото с него определение на първоинстанционния съд да бъдат отменени и делото върнато на първоинстанционния съд за продължаване на процесуалните действия. Констатира се също, че исковата молба съдържа нередовност, по отношение на която не е било дадено указание за отстраняването й. В случая според изложените обстоятелства в исковата молба спорът по смисъла на чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е само по отношение на имота, за който в полза на ответниците има позитивно решение на ПК, и който имот е част от имота, възстановен в полза на ищцата с друго решение на ПК, а е формулиран петитум за признаване за установено, че наследодателят на ищцата е бил собственик на целия имот пл.№ 43 (част от който е имот, възстановен в полза на ответниците) и който имот пл.№ 43 е идентичен с посочени в петитума на исковата молба 14 поземлени имота по КК на гр.Варна. Това съдържание на исковата молба сочи на противоречие между обстоятелствена част и петитум на исковата молба, относимо противоречието към индивидуализиране на спорния имот и към установяване на правния интерес от иска спрямо целия имот № *, за което на ищцата следва да бъдат дадени указания след връщане на делото на първоинстанционния съд. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение: