Определение № 4761 от 23.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2307/2024 г.

ВКСII гражданско отделение23.10.2024 г.докладчик Соня Найденова

Диспозитив

ПОТВЪРЖДАВА определение № 1982/22.04.2024 г. по гр.д. № 2847/2023 г. на ВКС, II г.о. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Мотиви

Производство по чл. 274, ал.2, изр.второ ГПК. Образувано по частна жалба от „Бон Марше“ ЕООД, чрез пълномощник адв.С. Д. от САК, против определение № 1982/22.04.2024 г. по гр.д. № 2847/2023 г. на ВКС, II г.о., с което е оставена без разглеждане касационна жалба на „Бон Марше“ ЕООД против решение № 171/05.05.2023 г. по в.гр.д. № 148/2023 г. на ОС – Пазарджик, прекратено е производството по нея и е осъден касаторът да заплати на насрещната страна 400 лв. разноски. В частната жалба са изложени съображения за неправилност на постановеното определение. Твърди се, че с исковата молба не са заявени отделни искови претенции, а се касае до едно задължение на конкретно юридическо лице – етажен собственик към етажната собственост, и цената на иска е сбор от всички задължения на етажния собственик /ЕС/, вземанията произтичат от един и същи юридически факт, т.е задълженото лице е един етажен собственик, а размерът на задълженията му включва всички такива към ЕС, определени с решение на Общото събрание /ОС/ на ЕС, сумирани за всички притежавани от лицето обекти, ако са повече от един. Формулирано е искане за отмяна на постановеното определение и връщане делото на състава на ВКС за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждането на касационната жалба. Позовава се жалбоподателят на други образувани пред ВКС дела между същите страни, със същия предмет, но за различен период, за който се претендират задълженията, или между други страни, но за идентични вземания, по които е прието, че касационната жалба е допустима. В срока по чл. 276, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна в производството „Въкейшън Риал Естейт“ ЕООД, чрез пълномощник адв.Н. Г. от АК–Б., с който оспорва частната жалба. Частната жалба е допустима, подадена е в срока по чл.275, ал.1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на ВКС, съгласно чл.274, ал.2, изр.второ ГПК. С обжалваното определение предходният състав на II г.о. на ВКС е приел, че обжалваното въззивно решение е постановено по предявени обективно съединени искове по чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК и чл. 6, ал. 1, т.9 и 10 от ЗУЕС, за заплащане на разходи за ремонт, управление и поддържане на общите части на сградата за притежаваните в собственост от ответното дружество и касатор 24 самостоятелни обекта, за суми под 5000 лв., поради което касационното му обжалване е ограничено по силата на чл.280, ал. 3, т. 1 от ГПК. Прието е, че предявените искове, макар и на обща стойност от 11571.32 лева, имат всеки един от тях цена съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК под 5000 лева (така по заявление за издаване на заповед за изпълнение и искова молба). С оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК постановеното по тези искове въззивно решение не подлежи на касационно обжалване и подадената против него касационна жалба следва да бъде оставена без разглеждане, а образуваното по нея дело на ВКС - прекратено. Като взе предвид доводите и възраженията на страните, и извърши проверка за фактите, относими към приложеното процесуално правило на чл.280, ал.3, т.1, предл.първо ГПК, настоящият състав на ВКС, Второ г.о., в изпълнение на правомощията си да прецени изцяло правилността на обжалваното определение (ТР № 6/2017 от 15.01.2019 г. на ОСГТК на ВКС.) намира, че то е постановено в съответствие с изискванията на процесуалния закон. Съображенията за това са следните: В исковата молба по чл.422 ГПК, ищецът “Въкейшън риал естейт“ ЕООД, като частен правоприемник/цесионер/ на вземанията на ЕС на к-с Афродита-2 към ответника (по договор от 20.11.2020 г.), е посочил, че ЕС на к-с Афродита-2, съответно цесионерът като неин правоприемник, има вземания към ответника „Бон марше“ ЕООД, произтичащи от решение на ОС на ЕС от 30.07.2019 г. за заплащане на вноски за годишна такса да управление и поддръжка за бюджетната 2019 г., формирани от вноски на етажните собственици за: 1. разходи по чл.50, ал.2, т.1 ЗУЕС „Фонд текущ и капитален ремонт“, 2. разходи по чл.50, ал.4, т.3 ЗУЕС за поддържане на общи части, 3.разходи (прогнозни вноски) за фонд“Резервен“, като вноската за тези разходи по т.1-3 се определят според ид.части от сградата на ответните собственици, и 4. разходи по чл.51, ал.1 ЗУЕС за управление и поддръжка на общите части, вноската за което се определя според броя на ползвателите/обитателите на обектите в ЕС-за 2019 г. 216 на брой. Съответно ответникът, като собственик на посочените в исковата молба 24 самостоятелни обекта на собственост /СОС/ в комплекса, дължи за всеки от тези конкретно посочени 24 СОС парична сума, всяка под 5000 лв., която от своя страна е разбита за всеки СОС на 4 отделни задължения за разходи по горепосочените точки т.1-т. 4, а именно по чл.50, ал.2, т.1 ЗУЕС, по чл.50, ал.4, т.3 ЗУЕС, по чл.51, ал.1 ЗУЕС, и за фонд „Резервен“. По същия начин и в заявлението по чл.410 ГПК, вземането към ответника-длъжник в общ размер на 11 571,32 лв. е посочено като сбор от отделни суми за главници за всеки от 24-те СОС, включваща всяка сума 4 вземания за разходи по горепосочените точки т.1-т. 4, а именно по чл.50, ал.2, т.1 ЗУЕС, по чл.50, ал.4, т.3 ЗУЕС, по чл.51, ал.1 ЗУЕС, и за фонд „Резервен“. Това сочи на извод, че с исковата молба са били заявени множество обективно съединени искове за вземания спрямо ответника, за 24 отделни СОС, които, макар и да са дължими за една и съща бюджетната година, не могат общо да формират един иск с една цена като сбор, защото се търсят вземания за всеки един от СОС поотделно, при което меродавна за допустимостта на касационното обжалване е цената на всеки иск поотделно за всеки от обектите, а не общия сбор на цените на отделните искове. Същевременно цената на иска за всеки СОС е формирана от 4 различни вземания, както е посочено в исковата молба /а и в заявлението по чл.410 ГПК/, всяко от които има различно правно основание по ЗУЕС, и всяко от тези различни вземания също е с цена по 5000 лв., дори и сборът на всяко различно по вид вземане по ЗУЕС за 24-те СОС за бюджетната 2019 г. също е под 5000 лв. Това е допълнителен аргумент за преценката, че не общия сбор на вземанията определя цената на иска с оглед допустимостта на касационното обжалване по чл.280, ал.3, т.1, предл.първо ГПК, а цената на всеки от обективно съединените искове по делото с различен предмет (различно по вид вземане), а тя в случая е под 5000 лв. за всеки иск (всяко различно по вид вземане) за претендирания период, дори и да се приеме тезата, че не броят на СОС е определящ за цената на иска. В обобщение, от исковата молба е ясно, че се претендират вземания към ответника, които, макар и да се търсят за определен период от време, не са еднородни, а произтичат от различни факти - за различни СОС и за различни по вид вземания по ЗУЕС, което изключва сборът на тези вземания да сочи на предявен един иск, чиято обща цена да е от значение за допустимостта на касационното обжалване по смисъла на чл.280, ал.3, т.1, предл.първо ГПК. Частният жалбоподател черпи съображения за допустимост на касационната си жалба от други определения на ВКС по чл.288 ГПК по други сходни дела, две от които между същите страни, с които касационната жалба по тях е била приета за допустима. В тези определения общо е посочено, че касационната жалба по тях е допустима, тъй като цената на иска е над 5000 лв., без да са излагани нарочни мотиви, обосноваващи този извод. Но съществено в случая е обстоятелството, че от определенията на ВКС по чл.288 ГПК не могат да се черпят доводи за неправилност на обжалваното определение, защото с тях не се решава спор по същество и не се формира практика на ВКС по процесуалния въпрос, предмет на настоящия спор. Акцесорният иск за лихви за забава върху общия сбора на главниците за посочения в исковата молба период също е под 5000 лв., и по него въззивното решение не подлежи на касационно обжалване. Поради съвпадане крайния извод на настоящия касационен състав с този на състава по обжалваното определение за недопустимост на касационната жалба, последното следва да се потвърди. В настоящето производство страните нямат искания за разноски и съдът не дължи произнасяне по чл.81 ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

Цитирани разпоредби

16