Определение № 1078 от 11.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 62/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на К. Я. Т., [населено място], чрез адвокат Я. Я., против определение № 596 от 14.11.2023 г. по в.ч.гр.д. № 449/2023 г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено определение № 495 от 24.07.2023 г. по гр.д. № 112/2022 г. на Окръжен съд - Шумен. С последното определение е оставена без уважение молбата на К. Я. Т. за изменение на решение № 111 от 21.04.2023 г. по гр.д. № 112/2022 г. на Окръжен съд – Шумен в частта за разноските, като присъдените на ответната страна разноски бъдат намалени. Жалбоподателката се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса “При прилагане на чл. 78, ал. 5 ГПК при направено искане за намаляване на претендираното адвокатско възнаграждение, когато съдът присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 ЗА, коя редакция на Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения следва да се приложи – редакцията, действаща при предявяване на иска или редакцията, действаща към момента на приключване на спора по същество?“. Срещу подадената частна касационна жалба е постъпил отговор от М. С. Б., със съдебен адрес – [населено място], чрез адвокат И. З., с който се оспорват допустимостта ѝ, а по същество – основателността ѝ. Върховният касационен съд, в настоящия състав, след преценка на материалите по делото, намира така подадената жалба за неоснователна по следните съображения: С решение № 111 от 21.04.2023 г. по гр.д. № 112/2022 г. на Окръжен съд – Шумен са отхвърлени предявените от ищцата К. Я. Т. срещу М. С. Б. искове, поради което на ответницата са присъдени установените като реално извършени в хода на производството разноски. С определение № 495 от 24.07.2023 г. по гр.д. № 112/2022 г. на Окръжен съд – Шумен е оставена без уважение молбата на ищцата по чл. 248 ГПК за намаляване на присъдения на ответницата адвокатски хонорар. Първоинстанционният съд е приел, че заплатеното адвокатско възнаграждение съобразно представения по делото анекс към първоначално сключения между ответницата и процесуалния ѝ представител договор по делото, е под минимума, изчислен съгласно редакцията на Наредба № 1 от 09.07.2004 г. към датата на анекса. Прието е, че тази сума отговаря и на фактическата и правна сложност на делото, поради което не следва да бъде намалявана. Въззивната инстанция е потвърдила постановеното определение, като е посочено, че съгласно разпоредбата на чл. 78 ГПК правото на разноски включва възстановяване на всички реално направени от правоимащата страна разноски в рамките на цялото производство пред съответната инстанция, включително заплатеното към края на приключването на устните състезания. Прието е, че доколкото между представлявания и процесуалния му представител е постигната нова уговорка относно размера на дължимото по договора между тях адвокатско възнаграждение, меродавни са действащите към датата на това изменение минимални размери по наредбата. Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано. Правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В конкретния случай в представеното изложение липсва надлежна обосновка на основанието, на което жалбоподателката се позовава – не е цитирана противоречива, погрешна или остаряла съдебна практика, нито е посочена непълна или неясна правна норма. Наведената аргументация изразява несъгласието на страната с изводите на съда, което не може да обуслови допускането на касационно обжалване. В допълнение по въпроса съществува трайна и непротиворечива съдебна практика, според която меродавен за определянето на адвокатското възнаграждението е нормативният акт, уреждащ минималния размер на адвокатското възнаграждение, действал към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие, респ. изменението му. Отделно от това с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело №С-432/22 е дадено задължително тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, съобразно което определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждение не са задължителни за съда. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г. о.