Определение № 655 от 11.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1714/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Т. К. срещу решение № 13 от 31.01.2024 г. по в.гр.д.№ 290 от 2023 г. на Окръжен съд- Кърджали, II състав, с което е отменено решение № 34 от 31.07.2023 г. по гр.д.№ 33 от 2023 г. на Районен съд- Ардино и вместо него е постановено решение за отхвърляне на предявения от М. Т. К. против М. А. Б. иск по чл.109 ЗС за осъждане на ответника да преустанови неоснователни действия, с които нарушава правото на собственост на ищеца, като премахне изградената ограда и преустанови ползването на 13,04 кв.м., от които 5,08 кв.м. по цялата югоизточна регулационна граница между имоти УПИ *-* и УПИ *-*, кв.* по регулационния план [населено място], общ.А., която е с дължина 18 м. и с ширина 0,28 м., както и 8,00 кв.м. от имота на К. в границата между двата имота, където няма материализирана такава, а именно: североизток- улична регулация, северозапад- югоизточна фасадна стена на масивна сграда в имота на ищеца, югозапад- двор на ответника, югоизток- триетажна масивна сграда в имота на ответника, или, частта от имот УПИ *-*, кв.* по регулационния план на [населено място], общ.А..

В касационната жалба се твърди, че решението е постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и е необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на решението. Поставени са следните въпроси:

1. След влизане в сила на решение по ревандикационен иск за предаване на владение на част от поземлен имот, ищецът по този иск става ли собственик и на изградения от ответника строеж в предадения му имот ?

2. След като негаторният иск дава защита в случаите, когато с действията, които не са владелчески, се смущава правото на ищеца да ползва своя имот, то ищецът може ли да защити правото си на собственост с иск по чл.109 ЗС за премахване на строеж, изграден от ответника, който попада в неговия имот ?

3. С иск по чл.108 ЗС с предмет само поземлен имот, може ли да се предава владението и собствеността и върху намиращия се в този поземлен имот чужд строеж- бетонна ограда и същата подлежи ли на премахване с иск по чл.109 ЗС ?

4. След влизане в сила на решение по иск по чл.108 ЗС ищецът по този иск може ли да защити правото си на собственост с иск по чл.109 ЗС за строеж, който е изграден в терена, предмет на ревандикацията ?

5. В хипотеза, при която ищецът е собственик на земята по силата на ревандикация, а ответникът- на строеж бетонна стена, намираща се върху чуждия ревандикиран имот, последната може ли да бъде предмет на негаторен иск ?

6. Когато предмет на принудителното изпълнение е терен, зает от чужда на ищеца постройка- бетонна стена, по отношение на която в делото за ревандикация на терена не е бил предявен иск по чл.109 ЗС, може ли впоследствие по реда на чл.109 ЗС да се иска премахване на тази постройка ?

7. Следва ли по предявен иск по чл.109 ЗС съдът да извърши конкретна преценка затова дали неоснователните действия или бездействия на ответника създават пречки за упражняване на правото на собственост на ищеца и дали тези пречки са по-големи от обикновените ?

В писмен отговор от 24.04.2024 г. ответникът М. А. Б. оспорва касационната жалба. Моли касационното обжалване на решението на ОС- Кърджали да не бъде допускано. Претендира за направените по делото пред ВКС разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че не е спорно между страните, а и от приложеното гр.д.№ 75 от 2020 г. по описа на Районен съд- Ардино се установява, че с влязло в сила на 01.11.2021 г. решение, постановено по гр.д.№ 75 от 2020 г. по описа на РС- Ардино, ответникът по настоящото дело М. А. Б. е бил осъден да отстъпи собствеността и предаде владението на ищеца М. Т. К. и съпругата му Р. Х. К. част от недвижим имот УПИ *-* по РП на [населено място], общ. А. с площ на частта от 13,04 кв.м., включваща 5,08 кв.м. по цялата югоизточна регулационна граница между имоти УПИ *-* и УПИ *-* по РП на [населено място], общ.А., която е с дължина 18 м. и с ширина 0,28 м., както и 8 кв.м. от имота на ищеца, в границата между двата имота, където няма материализирана такава. От събраните по делото доказателства съдът е приел за установено, че с протокол от 14.04.2022 г. за въвод във владение на недвижим имот по изп.дело № 24 от 2021 г. по описа на ДСИ при РС- Ардино ищецът К. и съпругата му са въведени във фактическо владение на недвижим имот с площ 13,04 кв.м., предмет на делото, означен в протокол за трасиране и означаване на граница на УПИ между УПИ *-* и УПИ *-*, кв.*** по плана на [населено място], общ.А., на правоспособно по ЗКИР вещо лице. С влязло в сила на 09.06.2022 г. постановление изп.дело № 24 от 2021 г. по описа на СИС при РС-Ардино е приключено поради изпълнение.

Въз основа на заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза на в.л.инж.К.У. съдът е приел за установено, че в частта от 5,08 кв.м. от процесните 13,04 кв.м. /означена в синьо на комбинираната скица- приложение 1 към заключението, находяща се на лист 68 от първоинстанционното дело/, е изградена подпорна бетонна стена с дължина 18 м. и с ширина 0,28 м., а останалата част от около 8 кв.м. /означена в червено на скицата/ се намира в североизточния ъгъл на собствения на ищеца УПИ *-* и представлява част от бетонна площадка. Съществуващите бетонна стена и част от бетонната площадка, заемаща спорните 8 кв.м., попадат изцяло в имота на ищеца К. /УПИ *-*, кв.* по плана на [населено място]/. Бетонната стена ползва ищеца, за да „подпре“ земните маси, разположени в терена на ответника, който поради денивелацията надвишава имота на ищеца с от 77 см. до 103 см. Няма обективни пречки процесният участък и в двете му съставни части /с обща площ от 13,04 кв.м./ да се ползва от ищеца, като на приложената към заключението комбинирана скица е означен достъпът на ищеца до участъка от около 8 кв.м. /бетонната площадка/, а достъпът му до полосата /18,15 м. х 0.28 м. с площ 5,08 кв.м./ в югоизточния ъгъл на УПИ *-*, кв.20, при границата му с УПИ *-*, кв.*, собственост на ответника, е свободен във всяка негова точка. Тъй като повърхността на бетонната стена била заравнена, а височината й спрямо терена от страната на имота на ищеца варира между 123-85-77-93-30-20 см., имотът на ищеца можел да бъде обработван и обслужван без допълнителни съоръжения и техника. В резултат на ерозийни процеси било въпрос на време /1, 2 или 3 години/ отвесната денивелация между двата съседни имота да се трансформира в скат, а ако бетонната стена се премахне, то на страните по делото ще им се наложи да я изградят отново.

Въз основа на така установената фактическа обстановка съдът е приел, че предявеният негаторен иск е неоснователен, тъй като към настоящия момент ответникът не извършва действия и не поддържа състояние, с които да пречи на ищеца да упражнява правото си на собственост. След осъществения въвод във владение по изпълнителното дело ответникът е бил лишен от фактическа власт върху бетонната стена от 5,08 кв.м. и частта от около 8 кв.м. от бетонната площадка, поради което оттогава той не осъществява никакво пряко и/или косвено въздействие, посегателство или вредно отражение над обекта на правото на собственост на ищеца. Според съда, не е налице и неоснователно бездействие от страна на ответника да премахне бетонната стена и частта от бетонната площадка, тъй като предвид влязлото в сила решение по ревандикационния иск собственик на бетонната стена и частта от бетонната площадка е ищецът и поради това за ответника съществува забрана да извършва такива действия в имота на ищеца /няма право да премахва намиращи се в имота на ищеца сгради, огради и други съоръжения/.

Съдът е приел, че искът е неоснователен и тъй като не е налице втората предпоставка за уважаване на иска по чл.109 ЗС, а именно- да се създават за ищеца пречки за използването на собствения му имот, по-големи от обикновените. Въз основа на заключението на вещото лице е приел, че съществуването на подпорната бетонна стена не създава пречки на ищеца да ползва имота си по предназначение. Тъй като повърхността на бетонната стена била заравнена, имотът на ищеца можел да бъде обработван и обслужван без допълнителни съоръжения и техника. Освен това, поради голямата денивелация между имота на ищеца и имота на ответника, тази бетонна стена ползвала ищецът да подпира земните маси от имота на ответника и ако бъде премахната, ще се наложи страните да я изградят отново, за да препятстват трансформирането на отвесната денивелация между имотите им в скат, което ще настъпи предвид ерозийните процеси до 1-3 години.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение няма основания за допускане на касационно обжалване на това решение:

1. Не е налице соченото основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението по първите шест поставени в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси. Както е разяснено в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълкд.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, това основание за допускане на касационното обжалване е налице в следните случаи: когато липсва правна норма, приложима към конкретното дело, поради което се налага прилагането на правото или на закона по аналогия; когато приложимата към конкретното дело правна норма е неясна, поради което се налага нейното тълкуване от ВКС или когато поради променено законодателство или променени обществени условия се налага промяна на едно вече дадено от ВКС тълкуване на приложимата норма.

В случая поставените от касатора шест въпроса обобщено могат да се сведат до следното: При влязло в сила решение за уважаване на иск с правно основание чл.108 ЗС за част от поземлен имот, ищецът по този иск счита ли се за собственик и на изградените върху тази част от имота постройки и съоръжения и ако да- основателен ли е последващо предявен от него иск по чл.109 ЗС срещу ответника по ревадикационния иск за премахването на тези постройки и съоръжения ? Въпросите касаят тълкуването и прилагането на нормите на чл.92 ЗС и на чл.109 ЗС, в хипотеза на заявена претенция ответникът да бъде осъден да събори съществуващи в имота на ищеца спомагателни постройки, като процесните подпорна стена и бетонна площадка. По първия въпрос има многобройна и константна практика на ВКС по приложението на чл.92 ЗС в смисъл, че по силата на приращението собственикът на земята е собственик и на постройките и насажденията върху нея, освен ако не е установено друго. По втория въпрос също има практика на ВКС /например решение № 119 от 09.06.2009 г. по гр.д.№ 6277 от 2007 г. на ВКС, ГК, I г.о./, която е в смисъл, че е неоснователен иск по чл.109 ЗС за осъждане на ответника да събори намиращи се в имота на ищеца постройки или съоръжения. Приетото в обжалваното решение на ОС- Кърджали съответства на тази практика на ВКС, а от нейното постановяването не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат нейната промяна.

2. Седмият поставен въпрос /Следва ли по предявен иск по чл.109 ЗС съдът да извърши конкретна преценка относно това дали неоснователните действия или бездействия на ответника създават за ищеца пречки за упражняване на правото му на собтвеност и дали тези пречки са по-големи от обикновените ?/ не може да обуслови допускане на касационното обжалване на решението, тъй като той е свързан само с допълнителните мотиви на съда за отхвърляне на негаторния иск, но не и с неговия основен мотив: че след отстраняването му от имота с извършения въвод във владение по изпълнителното дело ответникът вече не осъществява неправомерни действия и бездействия, с които да пречи на ищеца да упражнява правото си на собственост, а и няма право да извърши исканото от ищеца конкретно действие- събаряне на намиращите се в чужд имот /имотът на ищеца/ бетонна стена и част от бетонна площадка.

3. Не е налице и посоченото основание на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението. За да е налице очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

4. Не са налице и предвидените в чл. 280, ал. 2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск по чл. 109 ЗС.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата М. А. Б. направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 1 200 лв. Съдът присъжда този размер, предвид направеното в касационната жалба възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на адвоката на ответника и след като прецени правната и фактическа сложност на конкретното дело, вида и обема на извършената от адвоката работа по касационното дело и разпоредбата на чл.9, ал.3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение