Определение № 495 от 15.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 4544/2013 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. Ц. Кметски, Й. Ц. Пейникова, М. И. Д., Ц. М. Д. и П. М. Х. срещу решение № 19 от 01.02.2013 г. по в.гр.д.№ 176 от 2011 г. на Ловешкия окръжен съд, поправено за допусната в него очевидна фактическа грешка с решение № 30 от 15.02.2013 г., с което е отменено решение № 347 от 15.12.2010 г. по гр.д.№ 81 от 2010 г. на Троянския районен съд и вместо това е постановено решение за отхвърляне на предявения от Х. Ц. Кметски, Й. Ц. Пейникова, М. И. Д., Ц. М. Д., П. М. Х., И. В. П. и С. В. Ш. срещу И. К. Ц., Ц. К. Ч., Ц. М. С., Т. М. П., В. Я. Я., В. И. Д., Е. Н. Х., Ц. Н. Д., В. Ц. С. и Н. П. С. иск с правно основание чл.53, ал.2 от З. за признаване за установено, че ищците са собственици по силата на реституция и наследство от Ц. М. Д. на поземлен имот – овощна градина с площ от 5,412 кв.м., находяща се в землището на [населено място], махала Д. при граници по кадастрална карта: наследници на И. С. Б., наследници на Ц. М. Д., Н. Ц. Д., наследници на М. Д. Д. и неустановен собственик. Отхвърлено е и искането за отмяна на нотариални актове и са присъдени разноски на Н. С. в размер на 3514,30 лв. и на В. С. в размер на 3 140 лв. В касационната жалба се твърди, че решението на Ловешкия окръжен съд е незаконосъобразно, постановено при съществено нарушение на процесуалните правила и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основания за допустимост на касационното обжалване по същество се сочат чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК. Твърди се, че обжалваното решение противоречи на задължителна и незадължителна практика на ВКС /решение № 7 от 19.06.1995 г. на Конституционния съд на РБ по конст.д.№ 9 от 1995 г., Тълкувателно решение № 1 по гр.д.№ 11 от 1997 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 9 от 07.11.2012 г. по т.гр.д.№ 9 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 261 от 24.03.2010 г. по гр.д.№ 362 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о., определение № 763 от 12.07.2011 г. по гр.д.№ 1102 от 2010 г. на ВКС, Второ г.о., решение № 1220 от 30.10.2008 г. по гр.д.№ 4271 от 2007 г. на ВКС, Четвърто г.о., решение № 567 от 26.11.2009 г. по гр.д.№ 2784 от 2008 г. на ВКС, Второ г.о., Тълкувателно решение № 104 от 26.06.1964 г. на ОСГК на ВКС, решение № 30.03.2011 г. по гр.д.№ 462 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 1085 от 26.11.2008 г. по гр.д.№ 2898 от 2007 г. на ВКС, Трето г.о., решение № 982 от 30.12.2009 г. по гр.д.№ 4417 от 2008 г. на ВКС, Трето г.о., решение № 582 от 23.06.2009 г. по гр.д.№ 1608 от 2008 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 487 от 30.05.2009 г. по гр.д.№ 647 от 2008 г. на ВКС, Четвърто г.о. и решение № 526 от 11.06.2010 г. по гр.д.№ 1032 от 2009 г. на ВКС, Първо. г.о. по следните правни въпроси: 1. Има ли значение за реституцията на земеделска земя включването й в ТКЗС, ДЗС или друга образувана въз основа на тях селскостопанска организация, 2. Ако реална част от един сънаследствен имот, който не е внасян в ТКЗС, е ползвана от един от сънаследниците в периода от 1944 г. до 1989 г., този сънаследник може ли да се легитимира като собственик по давностно владение на тази част от имота, при условие че не са изтекли 10 години от приемането на картата на възстановената собственост на землището, в което се намира имотът. Освен това, жалбоподателите считат, че произнасянето на ВКС по тези въпроси би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. В писмени отговори от 09.05.2013 г. и от 26.03.2013 г. ответниците по жалбата Н. П. С., В. Ц. С., В. И. Д., Е. Н. Х. и Ц. Н. Д. оспорват жалбата. Останалите ответници по жалбата И. К. Ц., Ц. К. Ч., Ц. М. С., Т. М. П. и В. Я. Я. не вземат становище по нея. Върховният касационен съд на Република България, състав на Първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на касационната жалба счита следното: За да постанови решението си за отхвърляне на предявения от жалбоподателите иск по чл.53, ал.2 от З. за признаване спрямо ответниците на правото на собствеността върху овощна градина с площ от 5,420 дка в землището на [населено място], махала Дрянска, въззивният съд е приел, че ищците /част от наследници на Ц. М. Д./ не се легитимират като собственици на процесния имот на заявеното от тях основание- реституция по ЗСПЗЗ и наследство. Конкретно е прието, че решения № 19563 от 04.10.2007 г. и от 25.02.2011 г. на ОСЗГ- [населено място] не легитимират ищците като собственици на процесния имот, тъй като са само „признавателни” решения, а не решения за възстановяване на собствеността и не са придружени със скици. Освен това, във второто решение било отбелязано, че имотът се намира в урбанизирана територия, което само по себе си било пречка за реституцията. При осъществения от съда инцидентен съдебен контрол за законосъобразност на административния акт- решението на ОСЗГ-гр.Т., съдът е приел, че това решение е незаконосъобразно, тъй като правото на собственост на наследниците на Ц. М. Д. е било признато без да има доказателства, че процесният имот е бил включен в ТКЗС, напротив имало доказателства за обратното. За основателно е прието направеното от ответниците възражение за придобиване на част от имота по давност от един от наследниците на Ц. М. Д.- Н. Д.- с оглед на това, че имотът не е бил отнеман от действителния му собственик и не е бил включван в ТКЗС, ДЗС или друга образувана въз основа на тях селскостопанска организация, съдът е приел, че не е налице пречката по чл.5, ал.2 от ЗВСВОНИ за владението му преди 1997 г. и съответно за придобиването му на основание давностно владение. С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение първият поставен от касаторите правен въпрос не е такъв по чл.280, ал.1 от ГПК, тъй като не е формирал решаващите изводи на въззивния съд в решението: В. съд е отхвърлил иска за собственост, като основният му мотив затова е бил, че не е приключила реституционната процедура по ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността на наследниците на Ц. Д., тъй като към решенията на ОСЗГ- [населено място] липсвали скици. Изводът, че тези решения са незаконосъобразни поради това, че нямало доказателства за внасянето на процесния имот в ТКЗС, е допълнителен и несъществен за изхода на спора мотив на решението. Вторият посочен от касаторите правен въпрос /ако реална част от един сънаследствен имот, който не е внасян в ТКЗС, е ползвана от един от сънаследниците в периода от 1944 г. до 1989 г., този сънаследник може ли да се легитимира като собственик по давностно владение на тази част от имота, при условие че не са изтекли 10 години от приемането на картата на възстановената собственост на землището, в което се намира имотът/ е въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, тъй като макар че по него няма изрично произнасяне от въззивния съд, в решението инцидентно е прието, че такъв имот може да се придобие по давност, без оглед на това дали от приемането на КВС са изминали 10 години. По този въпрос няма произнасяне в нито едно от посочените от касаторите решения на ВКС /тоест липсват основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване/, но той е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, тъй като по него няма ясна правна уредба и липсва съдебна практика. Поради това касационното обжалване на решението на Ловешкия окръжен съд следва да се допусне. По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение