Определение № 179 от 14.04.2015 г. на ВКС по т. д. № 730/2014 г.

Образувано по касационна жалба на Д. А. П., [населено място] срещу въззивно решение № 466 от 11.10.2013 г. по в.гр.д.№ 711/2013 г. на Пловдивски апелативен съд, с която е потвърдено решение № 1656 от 26.11.2010 г. по гр.д. № 174/2010 г. на Пловдивски окръжен съд за отхвърляне на предявения от касатора против [фирма], [населено място] частичен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.2 ЗЗД за сумата 84 462 лв. Като част от вземане в размер на 258 789.67 лв. С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост и алтернативно за неправилност на обжалваното решение - основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК за обезсилването или отмяната му. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.2 ГПК. Ответникът по касация [фирма] с отговора по чл.287, ал.1 ГПК оспорва допустимостта и основателността на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Производството по делото е образувано по предявен иск на касатора по чл.55, ал.1, пр.2 ЗЗД за сумата 84 462 лв., предявен като частичен от обща сума 258 789,67 лв., обоснован с твърденията му, че в края на 2005 г. с едноличния собственик на капитала на ответното дружество е постигнал с устно споразумение да бъде приет за съдружник при равни права, с прехвърляне на дружествени дялове с ликвидационна стойност, равна на направени от него вноски, и да бъде назначен за управител на дружеството. След постигане на споразумението и по указание на едноличния собственик на капитала му била открита сметка за дяловите му вноски, по която той внесъл общо сумата 258 789,67 лв., представляваща сбор от вноски, направени в периода 22.12.2005 г. - 28.11.2006 г. по дати и размери съгласно изготвена от ответника справка за 232 589,67 лв. и 26 200 лв., представляваща сбор от вноски, направени в периода 06.12.2006 г. - 31.07.2007 г., с които финансови средства ответникът оперирал за осъществяване на дейността си. Въпреки настояването му пред собственика на дружеството да се оформи писмено съдружието му във фирмата и тази обстоятелства да бъдат вписани в търговския регистър на Пловдивския окръжен съд, такова му било отказан. С решение № 1656/26.11.2010 г. по гр.д. № 174/ 2010 г. Пловдивският окръжен съд отхвърлил предявения иск, квалифициран от него по чл.55, ал.1, пр.2 ЗЗД като неоснователен. С решение № 342/04.07.2011 г. по гр.д. № 164/ 2011 г. Пловдивският апелативен съд като квалифицирал иска като такъв по чл.59 ЗЗД, отменил първоинстанцинното решение и уважил изцяло предявения иск. С решение № 79/25.06.2013 г. на ВКС по т.д. № 28/2012 г., І т.о., въззивното решение е обезсилено като постановено по непредявен иск решението и делото е върнато на друг състав на Пловдивския апелативен съд. За да постанови сега обжалваното решение, при новото разглеждане на делото, Пловдивският апелативен съд след анализ на многобройните доказателства, събрани по делото е приел за недоказани твърденията на ищеца, че в периода 22.12.2005 г. - 28.11.2006 г. е внесъл сума с общ размер 258 789,67 лв. в изпълнение на постигнато в края на 2005 г. устно споразумение с едноличния собственик на капитала на [фирма] – Х. И. за приемането му като съдружник при равни права в дружеството с прехвърляне на дружествени дялове с ликвидационна стойност, равна на направените от него вноски, както и за назначаването му за управител на това дружество. Изложено е, че плащането на сумите следва да бъде установено единствено с приходни касови ордери като първични счетоводни документи, съдържащи като задължителни атрибути данни за платеца и получателя на сумата, времето и основанието за извършване на плащането и подпис на получателя, а в нито един от представените такива не фигурира наименованието на ответното дружество в това му качество. С оглед на това е приел, че не следва да бъдат обсъждани многобройните представени справки по делото, съставени от счетоводителя на ответното дружество, които според съда би трябвало да се базират на първичните счетоводни документи, а ако те са с различно съдържание, не могат да обосновават противни правни изводи. На второ място е приел, че между ищеца и едноличния собственик на капитала на [фирма] не е доказано съществуването на споразумение за прехвърляне на дружествени дялове на ликвидационна стойност, равна на направените от него вноски, и за назначаването му за управител, а е установено наличие на уговорка за развиване на съвместна дейност за производство и продажба на вакуум фолио под форма на гражданско или търговско дружество, постигната между ищеца и Байрам И.-съпруг на едноличния собственик на капитала на ответника и негов пълномощник, който е съдружник и представляващ [фирма], в изпълнение на която уговорка ищецът П. е извършил плащания на парични средства, но те не са постъпили в патримониума на [фирма], поради което не може да се претендира тяхното връщане. С оглед на така установеното съдът приел, че доколкото не е налице даване от страна на ищеца на [фирма] на нещо с оглед неосъществено основание, не са налице и елементите от фактическия състав на разпоредбата чл. 55, ал. 1, пр. 2 ГПК, предявеният иск е недоказан, поради което потвърдил първоинстанционното решение, с което същият е отхвърлен като неоснователен. В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване от страна на касатора се сочат като обуславящи изхода по спора следните въпроси: 1./ Възможно ли е предаването на суми да е извършено без наличието на някакво правоотношение; 2./ Прилага ли се чл.55, ал.1, пр.2 ЗЗД тогава, когато страната, която има интерес от несбъдване на условието, недобросъвестно да е попречила то да настъпи; 3./ Може ли да се опровергае изходящ от страната документ, удостоверяващ получаване на суми и основанието, на което те са платени и няма ли той значението на разписка по смисъла на чл.77 ЗЗД; 4./ Какво е значението на указанията на ВКС по прилагане на закона, когато при новото разглеждане на делото няма никаква промяна в установената фактическа обстановка; 5./ Допустимо ли е без промяна във фактите да се достигне до други правни изводи или до друга правна квалификация; 6./ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност; 7./ Допустимо ли е противоречие между приетите за установени факти по делото и направения краен правен извод. Към изложението са приложени множество решения на ВКС, вкл. и постановени по реда на чл.290 ГПК и имащи поради това характера на задължителна съдебна практика. Касаторът се позовава на наличието на т. 1 и т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК по отношение на тези въпроси като основание за допускане на касация. Съгласно ТР1/2009 на ОСГТК на ВКС от 19.02.2010 г., за да е налице основание за допускане на касация, следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т. т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. В настоящия случай правните изводи на съда са предпоставени от фактическите му констатации, че в част от издадените на касатора приходни касови ордери за внесени от него суми общо в размер на 193 636.55 лв. в периода 20.12.2005 г. – 06.12.2006 г., като техен получател изрично е посочено трето на процеса лице [фирма], а в останалите – счетоводителя на последното А. Д., същевременно и счетоводител на ответното дружество, но в нито един от тях наименованието на това дружество не фигурира като техен получател, от което е направен извод за недоказаност на твърдението, че извършените плащания са получени от ответника [фирма]. Следователно не липсата или невъзникнало правоотношение като основание за извършеното плащане са обусловили крайния резултат по спора, а фактът на извършено в полза на ответника плащане на суми, който и в трите фактически състави на чл.55, ал.1 ЗЗД подлежи на установяване от ищеца, а наличието на основание за задържането им е възложено в тежест на ответника. В този смисъл първите два от поставените от касатора въпроси нямат обуславящо значение за спора и не отговарят на основното изискване на чл.280, ал.1 ГПК, което е достатъчно основание за недопускане до касация, без да се преценява наличието на сочените в изложението допълнителни критерии за селекция на касационната жалба. Трайна и последователна е съдебната практика по въпроса, че за опровергаване съдържанието на изходящ от страната частен документ недопустими са единствено гласните доказателства – чл.133,ал.1, б.”е” ГПК (отм.), респ. чл.166, ал.1, т.6 от сега действащия ГПК. При безспорния факт, че и разписката по чл.77, ал.1 ГПК има характера на частен свидетелстващ документ, то следва, че за разрушаването на доказателствената й сила, с каквато според касатора с поставения в изложението трети въпрос се ползва изготвената от ответното дружество справка за внесени от него суми, на общо основание са допустими писмени доказателства, каквито в разглеждания случай са представените приходни касови ордери, на които въззивният съд се е позовал, за да отрече значението на справката на разписка, след като същата не се базира на първични счетоводни документи. Така даденото от апелативния съд разрешение по третия въпрос изцяло е съобразено с константната практика по процесуалноправния въпрос относно доказателствената сила на частния свидетелстващ документ и допустимите доказателства за опровергаване на верността му. За пълнота на изложението следва да се посочи, че касаторът не е обосновал връзката между правните разрешения, приети от въззивния съд и приетите от съдилищата, чиито решения са приложени, респективно не е могъл да аргументира противоречие между изводите на второинстанционния съд и изводите в съдебните актове, на които се позовава, за да се установи къде същият намира, че апелативният съд се е отклонил от съдебната практика. Петият от поставените в изложението въпроси няма обуславящо значение за изхода на делото, доколкото дадените от касационната инстанция указания са предпоставени от недопустимостта на обжалвания пред нея предходен въззивен акт и в този смисъл задължителни при новото разглеждане на делото са указанията за апелативния съд да се произнесе по иска на предявеното с него основание, към които е неотносима промяната или липсата на такава в установената по делото фактическа обстановка. Останалите формулирани от жалбоподателя процесуалноправни въпроси касаят процесуалната законосъобразност на обжалваното решение и като относими към правилността на правните и фактически изводи на въззивния съд не подлежат на обсъждане в производството по чл. 288 ГПК. Независимо от изложеното настоящият съдебен състав на ВКС намира, че следва да се допусне касационно разглеждане на делото. Този извод е обусловен от служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи допустимостта на съдебното решение. Тази проверка се разпростира и във фазата по допускане на обжалването по чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК, в каквато насока са и постановките, дадени в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. С отговора на касационната жалба ответникът по касация [фирма] е приложил Определение № 299 от 21.04.2010 г. на ВКС по т.д.№ 782/2009 г., І т.о., постановено по касационна жалба на настоящия касатор, с което не е допуснато до касация въззивно решение № 858 от 18.V.2009 г. по гр. дело № 481/2009 г. на Окръжен съд – Пловдив,ГК, Х-ти с-в, с което изцяло е потвърдено решение № 19 от 16.І.2009 г. по гр. д. № 545/2007 г. на Районен съд –Асеновград. С последното е отхвърлен, като неоснователен предявеният като частичен осъдителен иск на настоящия касатор с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 2-ро ЗЗД за заплащане на сума в размер на 5 000 лв., представляваща част от цялото му вземане в размер на 232 589.67 лв. Цитираните решения на инстанциите по същество са приложени по гр.д № 1379/2008 г. на Асеновградския районен съд, който е и първоначално сезираният с настоящия спор съд, от които е видно, че предмет на влязлото в сила решение е частичен иск, предявен от настоящия касатор на същото основание и срещу същия ответник - [фирма], [населено място]. Изложеното налага извод, че са налице данни за вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение съгласно задължителните разяснения по т.1, изр. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, според които при отхвърляне на частичния иск, тъй като се отрича цялото спорно право, силата на пресъдено нещо се формира и по размера на непредявената част от вземането, поради което ищецът не би могъл да търси допълнителното му присъждане. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение