Определение № 270 от 29.05.2018 г. на ВКС по т. д. № 542/2018 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. С решение №189/12.10.17г. по в.т.д.№364/17г. Варненски апелативен съд след частична отмяна на решение №65/21.04.17г. по т.д.№281/16г. по описа на ОС Добрич в осъдителната му част,е отхвърлил предявения от [фирма] срещу Земеделски производител С. Т. Н. иск за заплащане на сумата 23 328 лв.,представляваща разликата от 19 728 лв. до претендираните 43 056 лв. – неплатено възнаграждение по консултантски договор от 11.04.12г.,ведно с лихви и съдебни разноски,като в останалата му осъдителна част решението е потвърдено. Срещу така постановеното решение са постъпили касационни жалби на двете страни, в които се излагат оплаквания срещу правилността на решението в съответните му части.Всяка от страните е възразила срещу доводите на противната страна. Съставът на Върховен касационен съд, Първо търговско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват лица и са насочени срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: Предявеният пред Добрички окръжен съд иск за заплащане на сумата 43 056 лв., ведно със законната лихва е обоснован от ищеца с твърдения за дължимо от ответника ЗП“С. Т. Н.“ консултантско възнаграждение в посочения размер по силата на сключен между него и ищеца [фирма] договор от 11.04.12г. за консултантски услуги във връзка с кандидатстването и получаването от земеделския производител на безвъзмездна финансова помощ при условията и по реда на „Програма за развитие на селските райони“.Сумата се претендира като разлика между договореното възнаграждение и извършено авансово плащане от 3600 лв.,останала неплатена въпреки изпълнението на договорените задължения на консултанта. Срещу така предявения иск ответникът е противопоставил възражения за недължимост на възнаграждението,поради липса на реализиран и изпълнен проект за финансиране; за виновно неизпълнение от страна на ищеца,изразяващо се в непредоставяне на консултантски услуги в пълния им обем, неоказване на необходимото съдействие за подготовката и внасянето на проектната документация, непредоставяне на информация относно доставчика по проекта; за получен отказ от Разплащателната агенция към ДФ“Земеделие“ за финансиране в частта на разходите по консултантския договор; за постигната между страните последваща уговорка за намаляване на възнаграждението до размер на сумата 19 440 лв. без ДДС и 7776 лв. ДДС; за нищожност на договора,поради противоречието му с добрите нрави /обосновано с нееквивалентност на престациите по договора и прекомерност на договореното възнаграждение/; за наличие на стопанска непоносимост,като запазването на договора противоречи на справедливостта и добросъвестността. Направено е и евентуално възражение за прихващане със сумата 46 656 лв.,представляваща претърпяна от ответника вреда от неизпълнението на ищеца на задължението му да го консултира относно възможността да бъде получен отказ за финансиране в частта за разходите по консултантските услуги с оглед нормативната уредба. С постановеното от първата инстанция решение искът е уважен изцяло. Съдът е квалифицирал сключения между страните договор като такъв за изработка,приел е,че възложеното и изработеното от ищеца /бизнес план/ е прието от ответника,който е кандидатствал за финансиране по програмата,бил е одобрен,сключил е договор за финансова помощ с ДФ“Земеделие“,който обаче е бил прекратен след получаването на авансовото плащане поради неизпълнение на договорните задължения на изпълнителя на инвестиционния проект.Доколкото работата е била приета от ответника без възражения,съдът е намерил за неотносимо възражението,че договорът за финансиране не е изпълнен и за дължимо уговореното с договора за изработка възнаграждение. Отказал е да уважи възражението на ответника,че размерът на същото е бил намален по взаимно съгласие между страните,който извод е обосновал с липсата на писмено подписан от тях анекс.Като неоснователни са преценени и възраженията за нищожност на договора поради противоречие с добрите нрави и за наличие на стопанска непоносимост.Неоснователността на евентуалното възражение за прихващане е обоснована с извода за наличие на изпълнение на поетите задължения от страна на ищеца,противостоящ на основанието за търсеното обезщетение за вреди от неизпълнението. Пред въззивната инстанция ответникът е поддържал всички наведени от него в отговор на исковата молба възражения. С постановеното по реда на въззивното обжалване решение ВАпС е приел въззивната жалба за допустима,а по същество – частично основателна.За да обоснове последния си извод,ВАпСе приел,че с представените в първата инстанция и неоспорени от страните електронни документи /и-мейли/,възпроизведени на хартийни носители,заверени от страната по делото, е постигнато предоговаряне на възнаграждението по консултантския договор с неговото намаляване до размер на сумата 19 440 лв. и 3888 лв. ДДС.Позовавайки се на разпоредбите на чл.292 ал.1 и чл.293 ал.4 вр. ал.6 ТЗ съдът е приел,че независимо от липсата на представен по делото двустранно подписан анекс към договора,съдържащ изменението в размера на възнаграждението,такава уговорка е постигната,тъй като писмената форма е спазена поради записването на изявленията по технически начин,даващ възможност те да бъдат възпроизведени и поради наличието на трайни търговски отношения между страните,при които направеното от едната страна предложение е достигнало до другата и не е отхвърлено.По тези съображения съдът е намерил за неоснователен иска за разликата над така изменения размер /от който е приспаднал платения аванс с ДДС/ до претендирания от ищеца по първоначалния договор. За да потвърди решението в останалата му част въззивният съд е посочил,че с подписания между страните приемо-предавателен протокол ответникът е приел изработеното без възражения и поради това на основание чл.264 ал.3 няма право по-късно да релевира възражения за некачествено или непълно изпълнение,а направените във въззивната жалба оплаквания в този връзка са приети за неоснователни. Като ирелевантен е отчетен фактът,че проектът на ответника не е осъществен и не е получена изцяло финансовата помощ,за която същият е кандидатствал.Направеното от ответника възражение за прихващане е счетено също за неоснователно,тъй като не е доказано ищецът да е допуснал договорно неизпълнение по процесния договор за консултантски услуги и да е действал виновно,поради което обезщетение за вреди от договорно неизпълнение не му се дължи. В приложеното към касационната жалба на ищеца [фирма] изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК конкретен въпрос от значение за изхода на делото,разрешен от въззивния съд при някоя от хипотезите на чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК,не е формулиран.Посочено е единствено, че с атакувания съдебен акт въззивният съд се е произнесъл „по материално-правен въпрос,който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“,като от липсата на решение,покриващо процесната хипотеза във връзка с разпоредбата на чл.293 ал.4 вр. ал.6 ТЗ,касаторът е счел за „наложително създаването на съдебна практика в тази насока“. Липсата на конкретно посочени и обосновани както общ,така и допълнителен критерий за допускане на касационния контрол,съгласно задължителните указания в ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС е предпоставка за отказ касационната жалба на този касатор да бъде допусната до разглеждане по същество. В изложението към касационната жалба на ответника ЗП“С. Т. Н.“,подадена срещу частта от решението на ВАпС,с която е потвърдено осъдителното решение на Добрички окръжен съд, са поставени като значими за изхода на делото въпросите: Следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви защо съдът счита конкретни доводи и възражения за неоснователни?; Следва ли въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и взаимовръзка при формиране на решаващата си воля?; Кой следва да приеме престираното по договор за консултантски услуги,който по характера си е договор за изработка? Според касатора,доколкото в обжалвания от него съдебен акт въззивният съд се е произнесъл по правния спор без да извърши преценка на фактите,установени с доказателствата по делото и без да обсъди доводите и възраженията на страните,поддържани и пред него, по първия и втория от въпросите съдът се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС по ТР №1/04.01.01г. и с практиката на ВКС, обективирана в решенията по гр.д.№4497/15г. на трето г.о., по т.д.№674/14г. на второ т.о., по т.д.№465/14г. на второ т.о.,гр.д.№5143/14г. на първо г.о., по гр.д.№1620/09г. на първо го. и по т.д.№85/09г. на второ т.о. Материално-правният въпрос се твърди да е разрешен също в противоречие с практика на ВКС – решение №12/31.05.13г. по т.д.№239/12г. на първо т.о. В условия на евентуалност се поддържа и наличие на осъществена по отношение на последния въпрос допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, обосновавана с изменение на обществените условия и необходимост от осъвременително тълкуване на разпоредбата на чл.264 ал.1 ЗЗД. Настоящият състав на ВКС,Първо търговско отделение намира,че последният от въпросите,макар и свързан с решаващите изводи на въззивния съд /според които изпълнението по договора за консултантски услуги е прието от ответника-възложител без възражения,въпреки поддържаните от въззивника доводи,че неточното изпълнение е установено едва с частичния отказ за финансиране от страна на ДФ“Земеделие“ и в тази част изпълнението не следва да се счита за прието/,не обуславя допустимост на обжалването при сочените допълнителни селективни критерии на чл.280 ал.1 т.т.1 и 3 ГПК. Цитираното в обосноваване на първата предпоставка решение №12/31.05.13г. по т.д.№239/12г. на първо т.о. на ВКС не съдържа разрешение,при приложението на което да би бил постигнат различен правен резултат в настоящия казус.Според отговора на поставения за разрешаване по това дело правен въпрос договорът за консултантски услуги представлява вид договор за изработка,имащ за предмет престиране на резултат и от умствен труд – разрешение,което напълно съвпада и с дадената от въззивния съд правна квалификация на правоотношението между страните.Доколкото в каузалната част на решението на ВКС е посочено,че „приемането по смисъла на чл.266 ал.1 ЗЗД от възложителя е прехвърлено на комисията за избор на проекти“,този извод е съобразен с конкретно съдържащата се в разглеждания договор такава клауза,изрично уговорена между страните,каквато в настоящия случай липсва /уговорено е единствено,че остатъкът от възнаграждението се дължи в 10-дневен срок от подписването на договор между възложителя и ДФ“Земеделие“,което е установен по делото факт/. Изложеното налага извода,че липсва произнасяне на въззивния съд по посочения въпрос,което да е в противоречие с практика на ВКС,следователно липсва обоснован критерий по т.1 на чл.280 ал.1 ГПК.Тъй като приемането на работата,възложена по договор за изработка и в частност по договор за консултантски услуги е въпрос на конкретни уговорки и преценка,извършвана във всеки отделен случай според ангажираните доказателства не би могло по общоважим за правните субекти начин да бъде даден отговор на поставения правен въпрос в хипотезата на т.3.Няма спор в теорията и практиката,че принципно приемането на дължимия резултат по договор за изработка се осъществява от възложителя и отклонение от това правило на чл.264 ал.1 ЗЗД може да възникне единствено по изрична уговорка между страните.Следователно каквито и да било изменения на обществените условия /каквито и не са посочени от касатора конкретно/ не биха могли да обусловят налагане на осъвременително тълкуване на посочената разпоредба,при което допълнителният критерий на т.3 на чл.280 ал.1 ГПК остава необоснован. По поставените от касатора два процесуално-правни въпроса са осъществени както общата предпоставка за допустимост по чл.280 ал.1 ГПК,така и допълнителният критерий по т.1 на същия член. Съгласно цитираната от него съдебна практика на ВКС /включително задължителна такава/ при произнасянето си въззивната инстанция,като такава по същество е длъжна да обсъди относимите към спора доказателства,въз основа на които да посочи приетата за установена фактическа обстановка и въз основа на това да направи правните си изводи,в които да се произнесе и по наведените от страните доводи и възражения от значение за спорното право. Доколкото във въззивното решение апелативният съд не е обсъдил други събрани пред първата инстанция доказателства във връзка с наведените от ответника възражения,освен договора, приемо-предавателния протокол и относимите такива към определяне размера на уговореното възнаграждение,както и не е изложил свои мотиви по част от възраженията на ответника-въззивник /това за нищожност на договора поради противоречие с добрите нрави/ следва да се приеме,че решението му е постановено в противоречие с цитираната съдебна практика на ВКС. Отклонението от тази практика съставлява основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по посочените процесуално-правни въпроси. На касатора следва да се укаже да внесе такса по чл.18 ал.2 т.2 от Тарифа № 1 на МП в размер на 394,56 лв. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Първо търговско отделение