Определение № 50454 от 03.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1498/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. И. К. срещу решение № 197 от 12.07.2021 г. по в.гр.д.№ 349 от 2021 г. на Русенския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260339 от 15.04.2021 г. по гр.д.№ 724 от 2020 г. на Русенския районен съд за отхвърляне на предявения от Н. И. К. против И. Д. Д. иск по чл.45 ЗЗД за заплащане на сумата 20 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане на 30.09.2014 г. в [населено място], ведно със законната лихва върху тази сума.

В жалбата се твърди, че решението на Русенския окръжен съд е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Поставят се следните въпроси:

1. Тече ли погасителна давност по претенция за обезщетение за вреди от непозволено увреждане по отношение на ищец, който към датата на непозволеното увреждане е бил непълнолетен ? По този въпрос се сочи основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК- въпрос от значение за точното прилагане на разпоредбата на чл.115, б.“e“, пр.1 ЗЗД.

2. Кога деецът на непозволеното увреждане се счита за открит и от кога започва да тече давностният срок по чл.110 ЗЗД- от датата на образуване на досъдебното производство срещу него, от датата на привличането му като обвиняем или от друг момент ? По този въпрос се сочи основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК- противоречие с решение № 129 от 15.04.2014 г. по н.д.№ 133 от 2014 г. на ВКС, НК, I н.о., решение № 66 от 29.03.2018 г. по н.д.№ 191 от 2018 г. на ВКС, НК, II н.о. и решение № 142 от 22.02.2021 г. по н.д.№ 491 от 2020 г. на ВКС, НК, III н.о.

В писмен отговор от 04.04.2022 г. пълномощникът на ответника по касационната жалба Искрен Д. Д. оспорва същата като недопустима /просрочена/ и неоснователна. Моли касационната жалба да бъде оставена без разглеждане или евентуално касационното обжалване на решението да не бъде допускано. Претендира за направените по делото пред ВКС разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е подадена от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу въззивно решение с цена на иска над 5 000 лв., което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК.

Неоснователно е възражението на ответника за недопустимостта на касационната жалба поради нейното просрочие: Съгласно чл.283 ГПК въззивните решения подлежат на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването им на страната. В конкретния случай, предвид неправилно приетото от въззивния съд, че въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, на страните не са били връчвани преписи от въззивното решение. Поради това и срокът за обжалването му не е започнал да тече, респективно към датата на подаване на касационната жалба на 17.01.2022 г. този срок не е бил изтекъл.

Не са налице обаче сочените от жалбоподателя основания на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставените въпроси поради следното:

1. По първия поставен въпрос /Тече ли погасителна давност по претенция за обезщетение за вреди от непозволено увреждане по отношение на ищец, който към датата на непозволеното увреждане е бил непълнолетен ?/ не е налице соченото основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно приетото в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, това основание за допускане на касационно обжалване е налице в няколко случая: когато по приложимия към конкретното дело въпрос няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия; когато е налице неясна правна уредба, което налага тълкуването на закона от ВКС или когато са настъпили промени в обществените условия или в законодателството, което налага промяна на вече даденото от ВКС тълкуване на закона. В конкретния случай въпросът е свързан с разпоредбата на чл.115, б.“e“, пр.1 ЗЗД, която е пълна и ясна и по чието приложение има последователна съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване. В обжалваното решение съдът е съобразил тази съдебна практика и правилно е приложил разпоредбите на ЗЗД за спирането и прекъсването на погасителната давност, включително и разпоредбата на чл.115, б.“е“ ЗЗД. Действително, ищецът Н. К. е бил непълнолетен към датата на непозволеното увреждане /30.08.2014 г./ и е навършил пълнолетие на 27.03.2016 г., но по делото не е установено в периода от 30.08.2014 г. до 27.03.2016 г. да е бил без законен представител съгласно чл.4, ал.2 ЗЛС, чл.122 СК и чл.153, ал.2 СК: двамата му родителите да са неизвестни, починали, поставени под пълно запрещение или лишени от родителски права и поради това да е било необходимо да му бъде назначен попечител по чл.153, ал.2 СК и реално такъв да не е бил назначен. Напротив, видно от материалите по приложеното н.о.х.д.№ 1900 от 2018 г. на Русенския районен съд /конкретно молба от 11.10.2016 г., находяща се на лист 105 от делото/, ищецът Н. К. има майка М. Ж. Ж., която съгласно чл.4, ал.2 от Закона за лицата и семейството е била негов законен представител до навършване на пълнолетието му.

2. Вторият поставен въпрос /Кога деецът на непозволеното увреждане се счита за открит и от кога започва да тече давностният срок по чл.110 ЗЗД- от датата на образуване на досъдебното производство срещу него, от датата на привличането му като обвиняем или от друг момент ?/ е разрешен в задължителна практика на ВКС- т.2 от Тълкувателно решение № 5 от 05.04.2006 г. по тълк.д.№ 5 от 2005 г. на ОСГК на ВКС, в което е прието, че съгласно разпоредбата на чл.114, ал.3 ЗЗД за вземанията за непозволено увреждане давността започва да тече от откриване на дееца; че за да се приеме, че деецът е открит не е необходимо авторството и деянието вече да са установени по специалния ред на НПК или по друг специален ред, а това кога е открит деецът е фактически въпрос, който се решава според всеки конкретен случай. В повечето случаи деецът е известен, поради което давността започва да тече от момента на извършване на деликта.

Приетото от съда в обжалваното решение напълно съответства на задължителната практика на ВКС: За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от Н. К. срещу Искрен Д. иск с правно основание чл.45 ЗЗД, въззивният съд е приел за основателно своевременно направеното от ответника възражение за погасяването на иска по давност, тъй като непозволеното увреждане е било извършено на 30.08.2014 г. от известно на ищеца лице /ответника Искрен Д., когото видно от материалите по приложеното наказателно дело ищецът Н. К. е познавал/, поради което 5-годишният давностен срок за предявяване на вземането на ищеца за обезщетение на вредите от непозволеното увреждане е започнал да тече от момента на извършването му /30.08.2014 г./ и към момента на предявяване на иска /07.02.2020 г./ вече е бил изтекъл.

Доколкото по въпроса има задължителна практика на ОСГК на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи, посочените от касатора решения на тричленни състави на ВКС не могат да са основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Независимо от горното, настоящият състав на ВКС счита за необходимо да посочи, че няма противоречие между тези решения на ВКС, НК и задължителната практика на ВКС:

2.1. В решение № 129 от 15.04.2014 г. по н.д.№ 133 от 2014 г. на ВКС, НК, I н.о. напълно в съответствие с приетото в т.2 от Тълкувателно решение № 5 от 05.04.2006 г. по тълк.д.№ 5 от 2005 г. на ОСГК на ВКС е прието, че съгласно разпоредбата на чл.114, ал.3 ЗЗД давността започва да тече от откриване на дееца и че това кога е открит деецът е фактически въпрос, който се решава според всеки конкретен случай. Тъй като в разглеждания по това наказателно дело случай е било установено, че към датата на извършване на деянието деецът е бил неизвестен, е прието, че той е бил открит едва от датата на привличането му като обвиняем по наказателното дело.

2.2. В решение № 66 от 29.03.2018 г. по н.д.№ 191 от 2018 г. на ВКС, НК, II н.о. също е зачетено приетото в т.2 от Тълкувателно решение № 5 от 05.04.2006 г. по тълк.д.№ 5 от 2005 г. на ОСГК на ВКС, че давностният срок, когато деецът е известен, започва да тече от датата на увреждането, а когато не е известен- от откриването на дееца и че в последния случай преценката за точната дата на началото на давностния срок е от фактическо естество. В конкретния случай на престъпление по чл.256, ал.2, пр.3 НК съдът е приел, че за държавата деецът е станал известен едва от датата на привличането му като обвиняем.

2.3. В решение № 142 от 22.02.2021 г. ро н.д.№ 491 от 2020 г. на ВКС, НК, III н.о. също е зачетено приетото в т.2 от Тълкувателно решение № 5 от 05.04.2006 г. по тълк.д.№ 5 от 2005 г. на ОСГК на ВКС: Прието е, че давностният срок за вземанията от причинени от деяния по чл.257 НК вреди започва да тече от привличане на лицето като обвиняем, тъй като при това престъпление съпричастността на дееца към извършването на престъплението се установява едва с привличането му в качеството на обвиняем по наказателното дело.

Не са налице и предвидените в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Русенския окръжен съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск с правно основание чл.45 ЗЗД, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Решението не е и очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗЗД и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Русенския окръжен съд не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК жалбоподателят дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 800 лв.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение