Определение № 341 от 27.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3632/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Ц. П., срещу въззивно решение на Варненски окръжен съд № 1454 от 20.12.2024 г. по гр.д.№ 744/ 2024 г., с което е потвърдено /в обжалваната пред въззивния съд част/ решение на Варненски районен съд по гр.д.№ 14082/ 2022 г. и по този начин е прието, че вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брака между П. Ц. П. и Л. И. Н., сключен на 01.11.2012 г. и прекратен с необжалвана част от първоинстанционното решение, е и на двамата съпрузи; предоставено е упражняване на родителските права по отношение на детето М. П. П., ЕГН [ЕГН], на майката Л. И. Н., при която е определено и местоживеенето на детето; определен е режим на лични отношения на бащата П. Ц. П. с детето М. П. П. /всяка нечетна седмица в годината, като първата седмица в година е нечетна, от 18:30 часа в петък до 16:00 часа в неделя; на рождения ден на детето М. от 14:00 часа до 18:00 часа на единадесети ноември ако денят е неучебен и от 18.00 часа до 20.00 часа ако денят е учебен; при съгласие между родителите те заедно ще организират детския празник и ще присъстват на него заедно; през Коледната ваканция всяка нечетна година от 18:30 часа на 25.12. до 18:30 часа на 30.12. и всяка четна година от 18:30 часа на 28.12. до 18:30 часа на 02.01; през Великденските празници - официални почивни дни - всяка четна година от 18:30 часа в събота до 18:30 часа в неделя; през лятната ваканция за един месец или два пъти за по две седмици с преспиване при бащата, когато бащата е в страната и когато майката не ползва платен годишен отпуск от 8.00 часа на първия ден до 18.00 часа на последния ден; на рождения ден на бащата от 8.00 часа до 18.00 часа ако е неучебен ден, а ако е учебен ден от 18:30 часа на 21.02. до 07.30 часа на следващия ден 22.02., ако денят е учебен, а ако не е учебен ден до 18:30 часа на 22.02.; когато се прилага режима за ваканциите не се прилага месечния режим; на 24.12. - рождения ден на майката, не се прилага нито един от описаните режими; при изпълнение на режима бащата ще взема детето от дома, в който то се отглежда и ще го връща в същия дом/; бащата П. Ц. П. е осъден да заплати на детето М. П. П., чрез майка му законен представител Л. И. Н. издръжка в размер на 350 лева, считано от 24.09.2022 г. до 24.10.2022 г. и от депозиране на исковата молба в съда на 25.10.2022 г. до настъпване на основание за изменение или прекратяване на задължението, с падеж пето число на месеца, за който се дължи издръжката, ведно със законната лихва върху всяка закъсняла вноска, считано от падежа до окончателното изплащане на сумата; и е разпределена отговорността за дължимите такси и разноски за производството. С разпореждане № 1756/ 28.03.2025 г. въззивният съд указал на касатора в едноседмичен срок от съобщението, да уточни срещу кои части от постановеното въззивно решение - кои диспозитиви от него - отправя касационната си жалба; ако поддържа касационната си жалба и срещу частта от решението относно брачната вина и основанията за нея – да обоснове допустимостта на жалбата в тази част, като съобрази разпоредбата на чл.280 ал.3 ГПК; да обоснове ясно и точно правния интерес и допустимостта на жалбата в частите относно: - „отказ на ВОС да спре делото на осн. чл.229, ал.1, т.4 и т.5 от ГПК“; - „отказ на ВОС да се произнесе по искането на П. Ц. П. за допълване на разноските на протоколно прекратително определение на ВРС от 27.06.2023 г. по гр.д.№ 14082/ 2022 г. на ВРС“; - решението на въззивния съд и в частта му за разноските. В отговор на това разпореждане, с молба вх.№ 10920/ 15.04.2025 г., касаторът заявява, че обжалва „ … Решение №1454 от 20.12.2024 г. по в.гр.д.№744/2024 г. на Окръжен съд – Варна, в което въззивният съд се е произнесъл: по въпросите на чл.59, ал.2 СК свързани с накърнените и поставени в опасност интереси на детето М. П. П. и съпруга П. Ц. П., както недопустимо, неправилно поради нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необосновано и очевидно неправилно – касационни основания по чл.281 ГПК; както и отказа на Окръжен съд – Варна да постанови диспозитив за допълване на влязлото в сила прекратителното протоколно определение от 27.06.2023 г. по гр.д.№14082/2022 г. на Районен съд Варна, в частта за разноските с осъждане на Л. И. Н. да плати на П. Ц. П. 5030 лева разноски, на основание чл.78, ал.4 ГПК съразмерно на оттеглените небрачни искове, като въззивния съд си е присвоил правомощия с които не разполага, след потвърждаване на Решението №2918 от 11.08.2023 г. по гр.д.№14082/2022 г. на Районен съд Варна, с което разноските са присъдени.“. С оглед така извършеното уточнение, касационната инстанция приема, че въззивното решение не се обжалва и е влязло в сила в частта, в която е постановено, че вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брака между П. Ц. П. и Л. И. Н., е и на двамата съпрузи. В изложение на жалбоподателя по чл.284 ал.3 т.1 ГПК вх.№ 8569/ 25.03.2025 г. са поставени следните правни въпроси, които според касатора „ … попадат в приложното поле на чл.280, ал.2 ГПК вероятна недопустимост и очевидна неправилност и и на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и са решени в противоречие с посочената задължителната практика на Върховен касационен съд и Върховен съд в тълкувателните решения и постановления, както и противоречие с практиката на Върховен касационен съд:“: 1. „Допустимо ли е въззивно решение потвърждаващо влязлото в сила решение за определен на бащата режим на лични отношения с детето, в която част първоинстанционното решение не е било обжалвано с въззивна жалба?“; 2. „Отказа на съда да издаде изпълнителен лист за режима лични отношения на бащата с детето, засяга ли изпълнението на съдебния акт и интереса на детето?“; 3. „Следва ли въззивният съд да разграничи доказателствата за създадените пречки от отглеждащия родител за осъществяване на лични отношения на детето с другия родител от неизпълнението на съдебното решение от отглеждащия родител?“; 4. „При промяна в обстоятелствата, длъжен ли е въззивния съд да изиска актуален социален доклад, да събира сочените от страните доказателства, да извърши оглед на недвижим имот, да изслуша родителите, детето и близките на детето, в производство в което следва да се прецени интереса на ненавършило пълнолетие дете?“; 5. „Длъжен ли е въззивният съд да извърши съпоставка между родителите по всички критерии по чл.59, ал.4 СК при определяне най добрия интерес на детето и вземане на решение на кого от родителите да предостави упражняването на родителските права?“; 6. „Изпълнено ли е задължението за издръжка на детето, когато работните заплати на бащата са били изплатени по влог на майката и дали възниква право на иск за издръжка от детето за времето до определението за привременна издръжка?“; 7. „Ежемесечните плащания в изпълнение на определението за привременна издръжка погасяват ли задължението за издръжка за времето за което се отнасят и дали присъденият с решението по-голям размер на издръжката е основание за доплащане?“. В изложение на жалбоподателя по чл.284 ал.3 т.1 ГПК вх.№ 8572/ 25.03.2025 г. са поставени следните правни въпроси, които според касатора „ … попадат в приложното поле на чл.280, ал.2 ГПК вероятна недопустимост и очевидна неправилност и и на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и са решени в противоречие с посочената задължителната практика на Върховен касационен съд и Върховен съд в тълкувателните решения и постановления, както и противоречие с практиката на Върховен касационен съд:“: 1. „Въззивната жалба на ответника срещу решението, с което в негова полза са присъдени разноски, на основание чл.78, ал.4 ГПК запазва ли висящността на спора относно съдебно деловодните разноски?“; 2. „Когато по съществото си частната жалба срещу определение по 248 ГПК, с което е вписан нов диспозитив: оставя без уважение искането на ответника за присъждане на разноски, на основание чл.78, ал.4 ГПК представлява искане за допълване в частта за разноските на влязло в сила определение за прекратяване на производството на районен съд, дали по правилата за функционалната подсъдност е допустимо въззивно определение за връщане на молбата за допълване по чл.248 ГПК и прекратяване на въззивното производството в частта за разноските?“; 3. „Редовно връчен ли е на адвокат, акт на съда, когато същия не е приложен към съобщението за връчване, а в поле „забележка” на съобщението е посочен единствено диспозитивът на съдебния акт възможността му за обжалване, но не и акта в цялост, ведно с мотивите на съда?“. Ответната страна Л. И. Н. оспорва жалбата на първо място с доводи за недопустимост на въззивното решение. Поддържа, че с разпореждане от 18.09.2023 г. по гр.д.№ 14082/ 2022 г. първоинстанционният съд дал указания на жалбоподателя в едноседмичен срок от получаване на съобщението да изправи нередовностите по депозираната жалба, като за целта представи доказателства за внесена държавна такса 302 лева за въззивна жалба срещу решението в обжалваните му части и 0,80 ст. за изготвяне на фотокопия или да представи още два преписа на жалбата с предупреждение, че при неизпълнение жалбата ще бъде върната. Съобщение с указанията било връчено чрез ЕПЕП на 21.09.2023 г. в 15:51:12. Срокът за отстраняване на нередовностите изтичал на 28.09.2023 г. Доказателства за отстраняване на нередовностите /две платежни нареждания/ били представени на 29.09.2023 г., след изтичане на едноседмичния срок. Въззивната жалба се явявала просрочена, поради което следвало да бъде върната. Въззивният съд обаче я разгледал по същество, а решението, с което сторил това, било недопустимо. Следователно ответната страна, без изрично формулирано искане, претендира за наличие на основание за обезсилване на това решение, а евентуално излага становище за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване. По въпросите, формулирани в изложение с вх.№ 8569/ 25.03.2025 г. взема следното становище: 1. Въпросът за родителските права е решаващ при определяне режима на лични отношения и първоинстанционното решение не може да влезе в сила и в частта относно личните отношения, щом е обжалвано в частта за родителските права, а касаторът е удовлетворен от решението в тази му част, щом твърди, че не е го е обжалвал, а въззивният съд е потвърдил определения от първата инстанция режим; 2. Въпросът не може да бъде предмет на обжалване с касационна жалба, защото разпореждането, с което е отказано издаване на изпълнителен лист, подлежи на самостоятелно обжалване, обжалвано е и е потвърдено с влязъл в сила акт; 3, 4 и 5 въпроси не са материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, а са относими към правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства и не могат да обосноват допускане на касационно обжалване; 6. Правоотношението, възникващо между страните по повод на дължима издръжка няма връзка с други правоотношения с финансов елемент между същите страни, които са предмет на друг висящ съдебен спор; 7. Даденото от въззивния съд разрешение на този въпрос е в съответствие със задължителната съдебна практика - т.22 от ППВС № 5/ 1970 г., според което изплащането на определената сума като привременна издръжка „погасява“ задължението за времето, за което се отнася. По въпросите, формулирани в изложение с вх.№ 8572/ 25.03.2025 г., ответната страна взема следното становище: Въпроси 1 и 2 - редът за защита срещу определение № 15089/ 20.12.2023 г. по гр.д.№ 14082/ 2022 г. е изчерпан, това определение е потвърдено от всички възможни инстанции и въпросът за разноските не може да бъде разгледан от ВКС. По третия въпрос не взема изрично становище, излага, също при условията на евентуалност, съображения по същество за неоснователност на касационната жалба. Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да постанови акта си, въззивният съд приел за установено, че на 01.11.2012 г. П. Ц. П. и Л. И. Н. сключили граждански брак, като съпругата е приела фамилията на съпруга си. От брака било родено детето М. П. П. на *. Впоследствие съпрузите се разделили фактически, отношенията им станали силно обтегнати. След раздялата детето живее с майка си в нейно жилище в [населено място]. С влезлите в сила части на първоинстанционното решение бракът между страните бил прекратен, а предбрачното фамилно име на съпругата - възстановено. По време на брака П. П. работил на длъжността „капитан“ или сходни такива на различни кораби, от 06.10.2017 г. до 10.08.2022 г. по банкови сметки на Л. П. съпругът превел 55 400 щатски долара чрез банков превод на 06.10.2017 г.; 35 000 щатски долара чрез шест банкови превода на шест месечни заплати от 09.09.2017 г. до 26.02.2018 г.; 62 100 щатски долара чрез осем банкови превода на осем месечни заплати от 02.06.2018 г. до 31.01.2019 г.; 53 233 щатски долара чрез седем банкови превода на седем месечни заплати от 06.07.2019 г. до 06.02.2020 г.; 28 994 щатски долара чрез четири банкови превода на четири месечни заплати от 01.06.2020 г. до 22.09.2020 г.; 43 842 щатски долара чрез банков превод на 31.03.2022 г.; 40 575 щатски долара чрез четири банкови превода на четири месечни заплати от 12.05.2022 г. до 10.08.2022 г. Сумите били теглени от Л. П. с валидно дадено й от съпруга й пълномощно. По време на брака съпрузите придобили в режим на съпружеска имуществена общност собствеността върху лек автомобил на стойност 54 604 лв. и недвижим имот в [населено място], [улица] срещу цена от 150 000 лв. Цените били платени със средства от заплата на П. П.. На 21.06.2021 г. П. П. е продал, чрез съпругата си, свой собствен апартамент в [населено място], [улица], вх.*. ет.*, за сумата от 83 000 евро. С платежно нареждане от 07.10.2022 г. Л. П. превела в полза на П. П. сумата от 84 690 щатски долара. На 27.07.2021 г. Л. П. участвала в ОС на ЕС на адрес [населено място], [улица] заплатила задължение към ЕС. От 20.10.2022 г. Л. П. работи в „Таксбек“ ЕООД при основна заплата от 1 200 лв. на месец. Към 19.10.2022 г. детето М. П. било редовен ученик във 2-ри клас в СУЕО „А. С. Пушкин“ в [населено място] и продължавало да учи в това училище. От приетите по делото социални доклади на ДСП било видно, че М. се отглежда основно от майката при добри и подходящи за него условия и среда. Детето било привързано към майка си и заявило пред социалните работници, че с майката били подложени на тормоз от бащата. Впоследствие обаче между бащата и детето се установила добра комуникация, като желанието на момчето било контактите да продължат. От свидетелски показания съдът установил, че раздялата между Л. и П. настъпила през месец октомври 2022 г. Преди нея имало случаи на насилие над майката и детето от бащата. През годините на съвместното живеене на страните във връзка с работата си на кораб П. П. отсъствал по 5-6 месеца от България, прибирал се за по 2-3 месеца и отново заминавал. Както през време на отсъствието му, така и когато бил в страната, всички грижи за детето били поети от майката, която не го дала на ясла и на градина до петгодишна възраст, гледала го ежедневно сама, не е работила. Издържали се от доходите на П. П.. При тези фактически установявания, за да прецени кому да предостави упражняването на родителските права, съдът преценил родителските качества и индивидуалните особености на родителите, битовите условия в домовете им, установеното положение във връзка с отглеждането на детето и отражението му върху него, наличието на подходяща подкрепяща среда при всеки от родителите, възрастта и пола на детето, неговите личностови, физиологични и емоционални характеристики и потребности, изразеното му желание и причините за него, данните за пряко или непряко поведение на някой от родителите, резултиращо в негативна промяна на отношението към другия родител, и други. Взел предвид, че от раждането му и до момента, детето М. е израснало и е било отглеждано преимуществено от майката. След фактическата раздяла това положение се запазило и като резултат М. бил спокоен, сигурен и защитен, отглеждал се при подходящи за него условия и среда, потребностите му били задоволени. Той бил силно привързан към майка си, а бащата продължавал да работи месеци наред всяка година извън страната, което съставлявало обективна пречка да отглежда сам детето. Следвало да бъде съобразена препоръката на ДСП, че запазването на това статукво е в интерес на детето. Всички твърдения във въззивната жалба на П. П. за родителски дефицити и за негативна среда при майката, останали недоказани поради отказа на бащата да съдейства за изслушване на вещо лице – психолог, въпреки усилията на съда и проявеното разбиране за изслушване на експертиза, затова следвало да намери приложение разпоредбата на чл.161 ГПК. В заключение съдът намерил, че майката следвало да продължи да осъществява ежедневните и непосредствените грижи за детето при присъствие на бащата в живота му чрез подходящ режим на лични отношения. Местоживеенето на детето също следвало да се определи при майката. Режимът на лични отношения между детето и бащата следвало да се определи през седмица, от петък до неделя; отделно на личните празници на бащата и на големите християнски такива; отделно общо четири седмици през лятото. Това съответствало на потребностите на детето и на препоръките на ДСП. За да определи размера на дължимата от бащата издръжка съдът взел предвид, че детето М. е ученик и се нуждае от предварително и периодично закупуване на дрехи, обувки, допълнителни помагала извън базовия пакет учебници, пособия и разходи в ежедневието. То посещавало и други извънучилищни занимания, които изисквали допълнителни средства. Бащата от много години полагал труд като капитан на кораб и разполагал със значителни финансови средства, затова издръжка в размер 350 лв. на месец, дължима от него, била изцяло и напълно обоснована. Възраженията, че издръжката следвало да бъде присъдена едва за след решението за развода, съдът намерил за несъстоятелни, доколкото в т.22 от ППВС № 5/ 1970 г. било прието, че изплащането на определената сума като привременна издръжка „погасява“ задължението за времето, за което се отнася, което означава, че се взема предвид /приспада се/ при изпълнение на задължението по принудителен ред. Обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол по твърденията и на двете страни за вероятната му недопустимост, тъй като такава не е налице. По твърденията на касатора за недопустимост, както и по тези за очевидна неправилност, са формулирани правни въпроси, поради което съдът ще разгледа именно въпросите, а твърденията на ответната страна, че решението е постановено по въззивна жалба, чиито нередовности не са били надлежно отстранени в законния срок, не се установяват от материалите по делото. Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол и по формулираните в изложенията на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК правни въпроси, тъй като те или не отговарят на изискванията по чл.280 ал.1 ГПК, или са необуславящи, или не е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК. Първият въпрос в изложение с вх.№ 8569 - „Допустимо ли е въззивно решение потвърждаващо влязлото в сила решение за определен на бащата режим на лични отношения с детето, в която част първоинстанционното решение не е било обжалвано с въззивна жалба?“ – е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Няма съдебна практика, според която когато има висящ спор за упражняване на родителски права, може да влезе в сила съдебно решение само в частта за личните отношения между детето и родителят, който няма да упражнява тези права. Решение на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 3523/ 2020 г., на което се позовава касатора, не съставлява такава практика, с него въззивното решение е обезсилено извън частта за родителските права, местоживеенето на децата, режима на лични отношения, издръжката и семейното жилище. Напротив, както основателно сочи ответната страна, въпросът за родителските права е решаващ при определяне режима на лични отношения, защото ако бъде уважена жалбата на родителя, комуто правата не са предоставени с първоинстанционното решение, то неизбежно ще бъде отменено и в частта за личните отношения /режим на такива ще бъде определен с другия родител/. Затова първоинстанционно решение с което са предоставени за упражняване правата на единия родител не може да влезе в сила и в частта относно личните отношения, щом е обжалвано в частта за родителските права от другия родител. Вторият въпрос от същото изложение /„Отказа на съда да издаде изпълнителен лист за режима лични отношения на бащата с детето, засяга ли изпълнението на съдебния акт и интереса на детето?“/ е необуславящ, защото няма връзка с мотивите на обжалвания акт. Той касае не спора по същество, а производството по издаване на изпълнителен лист, което е самостоятелно. Отказът за издаване на изпълнителен лист подлежи на обжалване отделно от решението и такъв въпрос може да е релевантен само в това обжалване, а не при контрола на акта по същество. Третият въпрос от същото изложение /„Следва ли въззивният съд да разграничи доказателствата за създадените пречки от отглеждащия родител за осъществяване на лични отношения на детето с другия родител от неизпълнението на съдебното решение от отглеждащия родител?“/ също не обуславя обжалваното решение. В това решение не се съдържат констатации нито отглеждащият родител да е създавал пречки за осъществяване на режима на лични отношения на детето с другия родител, нито да не е изпълнил съдебно решение, регламентиращо такъв режим. Необуславящ е и четвъртият въпрос в изложение с вх.№ 8569 /„При промяна в обстоятелствата, длъжен ли е въззивния съд да изиска актуален социален доклад, да събира сочените от страните доказателства, да извърши оглед на недвижим имот, да изслуша родителите, детето и близките на детето, в производство в което следва да се прецени интереса на ненавършило пълнолетие дете?“/. Въззивният съд не е установил промяна на обстоятелствата, които са от значение за интереса на детето, настъпили след постановяване на първоинстанционния съдебен акт. Неговите констатации са в различна насока – че всички твърдения във въззивната жалба на П. П. за родителски дефицити и за негативна среда при майката са останали недоказани поради възпрепятстване на доказването от страна на бащата, въпреки усилията на съда, поради което следва да намери приложение разпоредбата на чл.161 ГПК. По отношение на това разрешение на въззивния съд, който промяна на обстоятелствата не е констатирал, поставеният въпрос е неотносим. Петият въпрос в същото изложение /„Длъжен ли е въззивният съд да извърши съпоставка между родителите по всички критерии по чл.59, ал.4 СК при определяне най добрия интерес на детето и вземане на решение на кого от родителите да предостави упражняването на родителските права?“/ не отговаря на изискванията на чл.280 ал.1 ГПК. Той съставлява въпросително формулирано твърдение, че съдът не е съпоставил двамата родители по всички критерии, визирани в чл.59 ал.4 СК. Такава съпоставка обжалваното решение съдържа, а нейната правилност в производството по чл.288 ГПК не може да бъде проверявана. Шестият въпрос /„Изпълнено ли е задължението за издръжка на детето, когато работните заплати на бащата са били изплатени по влог на майката и дали възниква право на иск за издръжка от детето за времето до определението за привременна издръжка?“/ е необуславящ, тъй като не е поставен с въззивната жалба. В нея са изложени твърдения, че майката е теглила от влогове на бащата /а не от свои влогове/ с редовно издадено пълномощно трудовите му възнаграждения. Няма довод, че по този начин е плащана дължима издръжка от бащата на детето, затова въззивният съд не е разрешавал посочения въпрос. Въпросът не може да бъде поставен за първи път в касационното производство, защото чл.280 ал.1 ГПК изисква той да е бил разрешен от въззивния съд. Последният въпрос в изложение с вх.№ 8569 /„Ежемесечните плащания в изпълнение на определението за привременна издръжка погасяват ли задължението за издръжка за времето за което се отнасят и дали присъденият с решението по-голям размер на издръжката е основание за доплащане?“/ може да е релевантен за съдебното изпълнение на решението, с което е присъдена издръжка, но не е релевантен за това дължи ли се издръжка и в какъв размер. Затова и той е неотносим към правните разрешения на въззивния съд. Що се касае до въпросите, поставени в изложението на жалбоподателя по чл.284 ал.3 т.1 ГПК с вх.№ 8572/ 25.03.2025 г., те касаят неприсъдените в първата инстанция разноски на П. П., които са предмет на постановено по делото допълнително определение № 2077/ 02.05.2025 г., подлежащо на самостоятелно обжалване. П. П. е упражнил правото си да го обжалва, по жалбата му е образувано ч.гр.д.№ 3631/ 2025 г., ВКС ІV г.о., поради което въпросите могат да са от значение за производството по това дело, но нямат никакво значение в настоящето производство. Поради това няма основание за допускане на касационния контрол и по поставените равни въпроси. По изложените съображения Върховният касационен съд