Определение № 470 от 02.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2756/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Д. Т. С., чрез процесуалния представител адвокат Б. Р., срещу определение № 1457 от 03.06.2025 г. по в. гр. д. № 1325/2025 г. на Софийския апелативен съд, с което като е потвърдено първоинстнционното определение № 262877 от 19.04.2024 г. по гр. дело № 17655/2014 г. на Софийския градски съд, е прекратено производството в частта му по предявения от частния жалбоподател ревандикационен иск, с правна квалификация чл. 108 ЗС, срещу М. Н. М., К. М. М. и Д. М. М., конституирани по реда на чл. 227 ГПК като наследници на първоначалната ответница Л. М. М..

Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е неправилно като незаконосъобразно и необосновано и иска то да бъде отменено. Навежда доводи, че изводът на въззивния съд, че конституираните като страни в процеса М. М., К. М. и Д. М., наследници на първоначалния ответник Л. М., починала на 29.01.2022 г., са извършили валидни откази от наследство, е незаконосъобразен. Твърди, че в конкретния случай е налице приемане на наследството с конклудентни действия от наследниците на първоначалния ответник Л. М., доколкото ответниците са получили препис от исковата молба и са предприели действия по приемане на наследството, като са упълномощили адвокати да ги представляват по делото, които като техни пълномощници са се явили в съдебно заседание проведено на 15.03.2023 г. и едва през м. януари 2024 г. са направени отказите от наследство, след като същото вече е било прието с конклудентни действия. Счита, че последващите откази от наследство се явяват нищожни, поради което делото следва да продължи с участието на същите страни.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не са постъпили отговори от ответниците по частната касационна жалба – М. Н. М., К. М. М. и Д. М. М..

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивния съд, с който е потвърдено първоинстанционно определение, преграждащо по-нататъшното развитие на производството /чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК/.

С обжалваното въззивно определение е потвърдено първоинстанционното определение на СГС за прекратяване производството по делото срещу конституираните по реда на 227 ГПК ответници М. Н. М., К. М. М. и Д. М. М. по предявения от касатора иск по чл. 108 ЗС, на мястото на първоначалния ответник Л. М., поради направени откази от наследство. За да потвърди посочения по-горе правен резултат, въззивният съд е констатирал, че пред Софийския районен съд е било образувано гр. д. № 58975/2010 г. по искова молба от 02.12.2010 г., с която Д. Т. С. е предявил срещу М. Ц. М., Л. М. М., П. Н. Г. и Ц. Ц. В. иск по чл. 108 ЗС за описани недвижими имоти в [населено място]. В исковата молба са изложени твърдения, че процесните два имота първоначално съставлявали общ апартамент с площ от 158 кв. м. и били собственост на бабата на ищеца М. Т. С., починала на 25.10.1984 г., чиито наследници при равни квоти по 1/2 ид. част се явявали ответникът М. М. като неин внук /по право на заместване от дъщеря й Е. Д. С., починала през 1968 г./ и сина й Т. Д. С., починал на 19.05.2005 г., с наследник по закон - ищеца. Ответницата Л. М. била наследник по завещание на Т. С., обявено на 30.05.2005 г. С нотариален акт № 122/17.03.2006 г., том I, рег. № 3036, нот. д. № 111/2006 г., ответниците М. М. и Л. М. сключили договор за доброволна делба на процесния апартамент, според която делба всеки от тях получавал в реален дял един от двата новообособени апартамента. С нотариален акт от 3.04.2006 г. Л. М. продала отредения й апартамент на ответника П. Г., а той го препродал на 13.09.2006 г. на ответницата Ц. В.. Впоследствие с решение от 04.12.2006 г. по гр.д. № 14889/2006 г., влязло в сила на 16.02.2009 г., била възстановена запазената част на ищеца от наследството на баща му Т. С., чрез намаляване до размера на 1/2 ид. ч. на универсалното завещание в полза на Л. М., с което ищецът придобил 1/4 ид. част от наследения апартамент, обособен в два апартамента. С влязло в сила на 26.05.2011 г. решение от 08.05.2009 г. по гр.д. № 27477/2006 г. на СРС по предявен от ищеца срещу М. М. и Л. М. бил прогласен за нищожен, на осн. чл. 75, ал. 2 ЗЗД, договорът за доброволна делба, което решение обвързвало и частните правоприемници на Л. М. на осн. чл. 298 ГПК. Поради това ответникът М. М. владеел без основание собствената на ищеца 1/4 ид. част от единия апартамент, а ответницата Ц. В. владеела без основание собствената на ищеца 1/4 ид. част от другия апартамент. По молба от 27.10.2011 г. на ищеца са били конституирани като ответници и Й. И. С. и И. П. С., за които в отговора на ответника М. М. е посочено, че са купувачи на процесния апартамент по договор за покупко-продажба от 20.02.2008 г. С определение от 14.07.2014 г. СРС е приел, че цената на всеки от двата иска по чл. 108 ЗС е над 50 000 лв., поради което е изпратил делото по подсъдност на СГС. С определение от 14.07.2022 г. на мястото на ответницата Л. М., починала на 29.01.2022 г., са конституирани наследниците й К. М. М., Д. М. М., М. Н. М.. С определение от 27.01.2023 г. са били конституирани като страни и други наследници на Л. М. - А. К. А., Е. Ст. Б. и Н. Д. М.. В съдебното заседание на 12.04.2023 г. ответниците К. М. М., Д. М. М. и М. Н. М. не са се явили като били нередовно призовани. В съдебното заседание на 15.11.2023 г. същите не са се явили, но са били представлявани от упълномощени адвокати. В същото заседание не е бил даден ход на делото и пълномощниците не са взели становище, като делото е отсрочено на 21.02.2024 г. С молба от 08.02.2024 г. ответниците К. М. М., Д. М. М. и М. Н. М. са представили 3 бр. съдебни удостоверения от 17.01.2024 г. и 19.01.2024 г., издадени от СРС, в които е посочено, че на 16.01.2024 г. същите са депозирали заявления за отказ от наследството на Л. М.. В заседанието на 21.02.2024 г. пълномощниците на същите ответници са заявили, че с оглед отказите от наследство не следва да се дава ход на делото, а да следва да се премине към следващите по ред наследници на Л. М..

За да постанови обжалваното определение съдът е приел, че съгласно чл. 227 ГПК когато страната умре или юридическото лице престане да съществува, производството по делото продължава с участието на правоприемника. Посочено е, че универсален правоприемник на физическо лице може да бъде само негов наследник, който е призован към наследяване и е приел наследството, съгласно нормата на чл. 48 ЗН. Констатирано е, че първоначалната ответницата Л. М. е починала на 29.01.2022 г., а с определение от 14.07.2022 г. на нейно място са конституирани като страни наследниците й по закон К. М. М., Д. М. М., М. Н. М. и Н. Д. М. без да е изследвано дали същите са приели наследството. Посочено е, че трима от новоконституираните ответници са заявили и вписали откази от наследството от 16.01.2024 г., като са представили доказателства за това с молба от 08.02.2024 г. Прието е, че отказите от наследство не са нищожни, тъй като не е установено да е налице предходно конклудентно приемане на наследството. Изложени са мотиви, че съгласно разпоредбата на чл. 49, ал. 2 ЗН наследството е прието, когато наследникът извърши действие, което несъмнено предполага неговото намерение да приеме наследството, или когато укрие наследствено имущество. Прието е, че подобни действия по делото не са извършени - нито чрез писмени изявления, нито устно в открито заседание. Посочено е, че след конституирането на наследниците са били проведени две открити заседания, като на едното от тях от 15.11.2023 г. не е бил даден ход на делото и пълномощниците на тези страни не са взели каквото и да било становище, а на другото заседание от 21.02.2024 г. пълномощниците единствено са заявили, че с оглед отказите от наследство не следва да се дава ход на делото, а следва да се издирят наследници от следващ ред. Прието е, че самото упълномощаване на процесуалните представители по никакъв начин не може да се разглежда като действие, което несъмнено предполага намерение да се приеме наследството. Посочено е, че пълномощните имат общ характер и стандартен вид за процесуално представителство и тяхното съдържание не обективира възлагане на конкретни действия, а още по-малко - такива насочени към приемане на наследството. Прието е, че след като М. Н. М., К. М. М. и Д. М. М. не са станали универсални правоприемници на наследодателката, то те не могат да участват като страни в производство, поради което правилно то е било прекратено спрямо тях.

В приложено към касационната частна жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани въпроси, които според жалбоподателя са от обуславящо значение за правилността на обжалваното въззивно решение, като се поддържа, че по отношение на същите е налице предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК допълнително основание за допускане на касационното обжалване, а именно:

1. След като ответниците по делото са получили препис от исковата молба с правно основание ревандикационен иск по чл. 108 ЗС, предприели са действия по приемане на наследството, като са се явили в съдебно заседание на 15.03.2023 г., чрез упълномощени от тях адвокати с пълномощни по настоящото дело по предявен ревандикационен иск до приключването му и в последствие, едва през м. януари 2024 г. са направили отказ от наследство, налице ли е приемане на наследството с конкулдентни действия;

2. След като наследството е прието с конкулдентни действия, последващите откази от наследство, действителни ли са или са нищожни;

Допускането на касационното обжалване на въззивното определение е обусловено от посочване от страна на касатора /частния жалбоподател/ на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване- правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

В конкретния случай Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение намира, че обжалваното определение следва да бъде допуснато до касация по първия поставен въпрос, уточнен от съдебният състав съобразно възможността предвидена в т.1 на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК, а именно дали упълномощаването на адвокат, за защита по гражданско дело, с предмет на делото – права, останали в наследство при настъпила смърт в хода на процеса на първоначалната страна, представлява действие по приемане на наследство от упълномощителя- наследник на починалата страна? Така формулирания въпрос е обуславящ крайния извод на съда и по делото не е представена практика, както и на съдебния състав не е известна практика на ВКС, която да дава отговор на конкретния въпрос.

Съгласно чл. 49, ал.2 от ЗН, освен изрично приемане на наследството, приемане има и когато наследникът извърши действие, което несъмнено предполага неговото намерение да приеме наследството, или когато укрие наследствено имущество. В този случай волята на наследника за приемане на наследството се изразява чрез поведение и то активно, а не чрез бездействие. Трайно установената практика на Върховния касационен съд по тълкуване на посочената разпоредба изисква действията по т. нар. мълчаливо приемане на наследство да са недвусмислени, така че да водят до единствен извод за намерение за приемане на наследството. Тези фактически или правни действия на наследника могат да са различни по вид и във всеки конкретен случай съдът дължи да извърши преценка дали са израз на волята на наследника да приеме наследството. В този смисъл са постановени решение № 395 от 4.11.2010 г. по гр. д. № 309/2010 г. на ІІ г. о. на ВКС и решение № 535 от 2.09.2011 г. по гр. д. № 92/2010 г. на ІІ г. о. на ВКС. Безпротиворечиво практиката на ВКС приема,че конклудентните действия трябва да са такива, че да сочат несъмнено на наличието на воля у наследника за приемане на наследството. Ако действията са двусмислени и от тях е възможно да бъдат направени различни изводи, приемане на наследството няма. Съгласно решение № 395 от 04.11.2010 г. по гр. д. № 309/2010 г. на ВКС, ІІ г. о., във всеки конкретен случай съдът е длъжен да прецени дали извършените от наследника фактически и правни действия сочат недвусмислено на намерението му да приеме наследството. Приемането на наследството с конклудентни действишя предполага извършване на действия с оставеното в наследство, било то разпореждане с право, предявяване на искове за защита на право на собственост върху наследствено имущество или за делба и други. Изводът, който може да се направи е, че приемане на наследството чрез конклудентни действия се установява тогава, когато разглежданото действие не би могло да бъде извършено, без да е осъществено наследственото правоприемство.

Даденото тълкуване на разпоредбата на чл.49, ал.2 от ЗН следва да намери приложение и при отговора на поставения по делото правен въпрос. Упълномощаването на адвокат с общо пълномощно за защита по предявен срещу упълномощителя иск не може категорично да обоснове отговор, че е действие, с което се приема оставено в наследство имущество, част от което представляващо предмет на делото. Упълномощаването не винаги представлява действие, с което да се упражняват такива права. В зависимост от конкретния случай, упълномощаването на адвокат за защита по дело, по което упълномощителят е ответник, е упражняване на собствени процесуални права, които могат да са насочени към защита на права на упълномощителя, различни от наследствените права, а би могло упълномощаването да има за предмет именно учредяване на представителна власт за защита на получените в наследство права.

С оглед на така дадения отговор съдебният състав приема, че по конкретния спор упълномощаването на адвокати от правоприемниците на починалата страна- М. М., Д. М. и К. М. не представлява действие, което несъмнено предполага намерение да се приеме наследството. Пълномощните имат общ характер и стандартен вид за процесуално представителство и тяхното съдържание не обективира възлагане на конкретни действия във връзка с приемане на наследството, поради което не може да се приеме, че тези действия представляват приемане на наследството с конклудентни действия. Преди заявяването на отказите от наследство нито конституираните страни, нито техните пълномощници са извършили действия, предполагащи приемане на наследството, оставено от Л. М.. С оглед на това липсва основание да се приеме, че отказите от наследство, направени от М. М., Д. М. и К. М. са предхождани от мълчаливо приемане на наследството и съответно- са нищожни.

По изложените съображения касационният състав приема, че подадената частна касационна жалба е неоснователна. Правилен е изводът на въззивния съд в обжалваното определение, че конституираните на мястото на починалата страна Л. М. нейни наследници не са приели оставеното от нея наследство с конклудентни действия- чрез упълномощаването на адвокат- и са заявили валидни откази от наследството, поради което не са нейни универсални правоприемници и няма основание да участват като страни по делото.

С оглед изложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение