Определение № 60340 от 07.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 2106/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ф. К. Ф. срещу решение № 1349 от 25. 06. 2020 г. по в. т. д. № 1079/2020 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11 състав, с което е потвърдено решение № 5 от 14. 01. 2020 г. по т. д. № 29/2019 г. на Кюстендилски окръжен съд, с което е признато за установено по иска, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място] има вземане към касатора, произтичащо от запис на заповед, издаден на 17. 07. 2008 г. в [населено място] от Ф. Ф. като ЕТ „Ф. Ф.“, за сумата от 30 882 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29. 05. 2018 г. до окончателното изплащане, за което в полза на банката е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по гр. д. № 1039/2018 г. по описа на ДРС. Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост. Оспорва извода на въззивния съд, че вземането на ищеца не е погасено по давност, тъй като искът по чл. 422, ал. 1 ГПК се счита предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, което в случая е осъществено на 29. 05. 2018 г. и е в рамките на тригодишния давностен срок по чл. 531, ал. 1 ТЗ от падежа на записа на заповед – 25. 07. 2015 г. Твърди, че този извод противоречи на задължителните указания по т. 14 от Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че подаването на молба за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание не представлява предприемане на действие за принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б. „в“ ЗЗД и не прекъсва давността за вземането. Касаторът моли обжалваното решение да бъде отменено. В инкорпорираното в касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС – т. 14 от Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 45 от 30. 03. 2017 г. по т. д. № 61273/2016 г., ІV г. о. по въпроса: „Подаването на молба за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по чл. 242 ГПК (отм.) /в настоящия случай чл. 417 ГПК/ представлява ли предприемане на действие за принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б. „в“ ЗЗД?“ Ответникът по касационната жалба „Банка ДСК“ АД е депозирал писмен отговор, в който изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съответно – за неоснователност на касационната жалба. Прави искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че на 17. 07. 2008 г. между банката ищец и Ф. Ф., действащ като ЕТ „Ф. Ф.“, е сключен договор за кредит за сумата от 30 000 лв. с краен срок на погасяване - 25. 06. 2015 г., като задължението по договора е обезпечено с издаване от кредитополучателя на процесния запис на заповед от 17. 07. 2008 г. за сумата от 30 882 лв., включваща главница и лихви за три месеца. Констатирал е, че записът на заповед е бил авалиран от Ф. Ф. и Г. А. и е бил платим без протест в срок до 25. 07. 2015 г. Въззивният съд е приел, че на 29. 05. 2018 г. ищецът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение на основание ценната книга срещу Ф. Ф. и Г. А., което е било уважено, като по молба на банката от 7. 08. 2018 г. е образувано изп. д. № 441/2018 г. на ЧСИ М. Д. и на 12. 11. 2018 г. заедно с поканата за доброволно изпълнение заповедта за изпълнение е връчена на ответника, който е подал възражение срещу нея. Като е съобразил основния спорен въпрос по делото, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че искът по чл. 422, ал. 1 ГПК е предявен в законоустановения тригодишен давностен срок по чл. 531, ал. 1 ТЗ, поради което вземането на банката-ищец по процесния запис на заповед не е погасено по давност. Изтъкнал е, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено на 29. 05. 2018 г. – в рамките на тригодишния давностен срок с оглед падежа на задължението по записа на заповед – 25. 07. 2015 г., като искът по чл. 422, ал. 1 ГПК се счита предявен от датата на подаване на заявлението. При условията на чл. 272 ГПК въззивният съд е препратил към мотивите на обжалваното първоинстанционно решение, в които е прието, че представеният запис на заповед, издаден от ответника Ф. Ф., действащ като едноличен търговец, е действителна ценна книга с изискуемото по закон съдържание /чл. 535 ТЗ/, удостоверяваща възникнало вземане на ищеца към ответника-издател на записа на заповед за сумата от 30 882 лв. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г. правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставеният от касационния жалбоподател въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът не е съобразен с обстоятелствата, че в случая по реда на чл. 422, ал. 1 от действащия ГПК е предявен установителен иск за вземането на ищеца към ответника по запис на заповед, за което ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, както и с мотивите на апелативния съд. Становището на решаващия състав по спорния въпрос е основано на правните последици на исковата молба по чл. 422 ГПК – прекъсване на погасителната давност на основание чл. 116, б. „б“ ЗЗД и на изрично предвиденото в чл. 422, ал. 1 ГПК, че искът за установяване съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Във въведения от касатора правен въпрос не са отчетени особеностите на случая и решаващите аргументи на въззивния съд, като формулировката му е ограничена до последиците на подаването на подаването на молба за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по чл. 242 ГПК (отм.), което според включеното във въпроса твърдение на касатора, представлява процесуално действие по отменения ГПК съответно на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 от новия ГПК. Поради това не би могло да се приеме, че поставеният от касационния жалбоподател покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Същевременно не е налице и допълнителното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като произнасянето на въззивния съд е в съответствие със задължителната практика на ВКС. Съгласно разясненията в мотивите към т. 9 от Тълкувателно решение № 4 от 18. 06. 2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС с разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК, според която искът за установяване съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, е създадено изключение от общото правило, че искът се счита за предявен от постъпване на исковата молба в съда съгласно чл. 125 ГПК. Законодателното разрешение е в интерес на кредитора, тъй като свързва настъпването последиците от предявяване на иска с момент, предхождащ упражненото материално право с подаване на искова молба, като материалноправните последици се изразяват в прекъсване течението на погасителната и придобивната давност, спиране течението на давността, право на законни лихви и на добиви от вещта. В същия смисъл е и приетото в т. 14 от Тълкувателно решение № 2 от 26. 06. 2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че давността се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането, като съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК предявяването на този иск има обратно действие, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 съотв. ал. 4 след изменението с ДВ, бр. 86/2017 г. С липсата на подобна правна уредба в ГПК от 1952 г. в Тълкувателно решение № 2 от 26. 06. 2015 г. е аргументирано разрешението, че на молбата за издаване на изпълнителен лист по отменения кодекс не може да бъде придадено действие да прекъсва давността. По изложените съображения не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. С оглед резултата по делото на основание чл. 78, ал. 8 вр. ал. 3 ГПК на ответника по касация следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение