Определение № 169 от 25.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6619/2014 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. С решение от 19.05.2014 г. по гр. д. № 3732/2008 г. на Софийския градски съд в сила е оставено решението от 07.05.2007 г. по гр. д. № 9371/2001 г., поправено с решение от 10.05.2011 г. по същото дело, в частта, с която са уважени искове по чл. 108 ЗС, предявени от Г. М. Я. срещу Т. Б. Т. и В. Д. Т., В. Б. Т. и И. А. Т., за ревандикация на парцел XI-259 от кв. 9 по плана на [населено място], м. „Н. Хл.-В.”, с площ 2 000 кв. м., като част от имот пл. № 245 по кадастралния план от 1939 г. м. „Н. п.”, кадастрален лист №№ 546 и 571, нанесен по кадастралния план на м. „Х.” от 1975 г.; предявеният от същия ищец ревандикационен иск е уважен в установителната му част по отношение на О. П. К., В. Г. К., Д. П. Й., Е. П. Т., Г. Ц. Г., Ц. И. М., В. И. М., П. А. Л., Л. А. Л., М. Г. С., Г. Г. К., Н. Г. К., Л. Г. К., Д. Г. Д. и Г. П. Г., а искането за предаване владението на имота е отхвърлено; същите ответници са осъдени да заплатят на ищеца 9 880 лева обезщетение за ползването на имота за периода от 02.10.1998 г. до 02.10.2001 г., ведно със законната лихва от 02.10.2001 г., на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД; на основание чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./ е отменен н. а. № 139/2001 г., с който Т. Т. и В. Т. закупили спорния имот и построената в него жилищна сграда, а искането за отмяна на н. а. № 92/1965 г., н. а. № 180/1967 г., н. а. № 26/1979 г. и н. а. № 11/1995 г. е отхвърлено. Срещу въззивното решение в срока по чл. 283 ГПК са подадени касационни жалби от Т. Б. Т. и В. Б. Т., които излагат оплаквания за недопустимост и неправилност и поддържат основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК, както и от О. П. К. и В. Г. К., които се позовават на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК. От ответниците по касация Г. М. Я. счита, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване; останалите не са подали писмени отговори. Въззивният съд приел, че наследодателката на ищеца Ц. /С./ Г. Б. е притежавала по наследство от Г. Б., делба и давностно владение имоти с площ от общо 119.2 дка, а по скица - 126.615 дка, представляващи имот пл.№ 245 по кадастралния план от 1939 г. на [населено място], местността „Х.”, които били одържавени по ЗОЕГПНС. Спорният имот е част от тях, като не е доказано да попада в площта от 13.7 дка, изключени от одържавяване. Същевременно е налице идентичност с имота, за който Г. К. - наследодател на ответниците по исковата молба, без последните четирима: Т. и В. Т., и В. и И. Т., се снабдил с нотариален акт за собственост по давност № 92/1965 г., впоследствие - продаден на ответниците Т. Т. и В. Т. с н. а. № 139/01.11.2001 г. Изводът, че имотът не е придобит по давност, е обоснован със забраната по чл. 86 ЗС /изм./, тъй като след отчуждаването му по ЗОЕГПНС е станал социалистическа собственост, както и с оглед разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ. Същият извод е формиран и относно последващите владелци на имота. Предвид изложеното, и тъй като по делото не е установено да е било налице застрояване като пречка за реституирането му, въззивният съд счел, че при влизане в сила на ЗВСОНИ спорният имот е бил държавна собственост и е възстановен по силата на закона - чл. 1, ал. 1 и чл. 3, ал. 1 ЗВСОНИ, на ищеца Г. Я.. От своя страна, купувачите по договора от 01.11.2001 г. и техните съпруги също не са собственици, тъй като са закупили имота от лица, които не притежават право на собственост, и с оглед приетото за безспорно обстоятелство, че Т. владеят имота, като владението им е без правно основание, срещу тях искът за ревандикация е уважен изцяло, а срещу останалите ответници - в установителната му част. Въззивният съд приел за установено, че през спорния период имотът е владян без правно основание от ответниците О. К., В. К., Д. Й., Е. Т., Г. Г. - заместена в процеса от Н. В. П., от Ц. М., В. М., П. Л., Л. Л., М. С., Г. К., Н. К. и Л. К., и уважил предявените срещу тях искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, тъй като ответниците са се обогатили неоснователно за сметка обедняването на собственика - ищеца Г. Я.. Относно размера на обезщетението съдът се съобразил със заключението на тройна съдебно-техническа експертиза, според което дължимата сума, определена на база средна пазарна наемна цена, възлиза на 9 880 лева. Не се разкрива вероятност въззивното решение да е недопустимо по причина, че съдът се е произнесъл по незаявено искане извън пределите на исковата молба. Този довод е въведен с касационната жалба, подадена от Т. Т. и В. Т., и е обоснован с твърдението на касаторите, че срещу тях е разгледан непредявен иск с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./, докато предявеният иск е ревандикационен с правно основание чл. 108 ЗС. Съдебната практика трайно приема, че съдът, сезиран с осъдителен иск по чл. 108 ЗС, следва да се произнесе с установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца. Този иск съдържа в себе си две искания за правна защита, отправени до съда: искане да бъде установено, че ищецът притежава правото на собственост и искане да бъде осъден ответникът да му предаде владението на спорния имот. А щом това е така, то, за да бъде решен предявеният с иска по чл. 108 ЗС гражданскоправен спор, на тези две искания следва да се даде отговор в съдебното решение. По същия начин е процедирал и съдът в разглеждания случай, поради което не се констатира основание въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване с цел проверка на неговата допустимост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите Т. Т. и В. Т. са поставили два въпроса във връзка с предпоставките за настъпване на реституционния ефект по ЗВСОНИ, обобщени съгласно правомощията на касационната инстанция по т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, така: подлежи ли на реституция по ЗВСОНИ недвижим имот, който при влизане в сила на закона е застроен и е собственост на физически лица; поставили са и един въпрос, касаещ задълженията на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства, да мотивира решението си и да посочи на какво основание приема за доказани едни твърдения, факти и обстоятелства, а други - не. В изложението, приложено към касационната жалба на В. К. и О. К., е поставен въпрос за тази от предпоставките за възстановяване по ЗВСОНИ, отнасяща се към обекта на реституцията, и по-специално за настъпването на реституционния ефект до размерите на одържавения имот, които лицето е притежавало към момента на одържавяването; поставен е и свързаният въпрос за необходимостта от пълно и главно доказване на правото на собственост на ищеца. Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че касационното обжалване следва да се допусне по поставените от двете групи касатори материалноправни въпроси, чието разрешение в обжалваното решение следва да бъде преценено от гледна точка на съответствието с разрешенията, дадени в ТР № 1/1995 г. на ОСГК на ВС; следва да се извърши съпоставка и с влязлото в сила решение от 30.04.2013 г. по гр. д. 2317/2008 г. на Софийския градски съд, приложено към жалбата на В. К. и О. К., касаещо съседен на спорния имот - парцел Х-1566 от кв. 9, който има същият произход, както спорният имот. В., за наличие на противоречиво разрешаване се споменава и в жалбата и приложението към нея на касаторите Т., макар да не е посочено кой имот имат предвид. Разрешението на процесуалноправния въпрос, поставен от В. К. и О. К., следва да се прецени за съответствие с решение № 445/21.07.2012 г. по гр. д. № 283/2010 г. на ВКС, І-во г. о., постановено в производство по чл. 290 ГПК. Поставеният от Т. процесуалноправен въпрос е свързан с правилността на обжалваното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. Подадената от Т. Т. и В. Т. касационна жалба има действие и по отношение на необжалвалите съпруги на касаторите съгласно чл. 172, ал. 2, изр. 1 ГПК /отм./, поради което същите следва да бъдат конституирани като главни страни - касатори, пред касационната инстанция. По аргумент от т. 2 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, неподалите жалба обикновени другари на касаторите В. К. и О. К. също следва да бъдат призовани като касатори, на основание общите за тях факти - произхода на имота от общия им наследодател Г. К., които следва да бъдат установени по еднакъв начин, и необходимостта от постановяване на общо решение. Касационното обжалване следва да се допусне и в частта по исковете за обезщетение, тъй като техният изход е обусловен от този на исковете за защита на собствеността. Съгласно изискванията на закона при допускане на касационното обжалване касаторът дължи да заплати дължимата държавна такса съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс - 50 на сто от таксата, дължима за първоинстанционното производство, върху обжалваемия интерес. В конкретния случай държавната такса, която следва да заплатят касаторите Т. Т. и В. Т., е в размер на 240.30 лева. С разпореждане от 07.03.2008 г. на съдия при Софийския градски съд /л. 58 от въззивното дело/ В. К. и О. К. са освободени от заплащането на държавна такса за въззивното обжалване на основание чл. 63, ал. 1, б. „б” ГПК /отм./, аналогичен на чл. 83, ал. 2 ГПК. Доколкото по делото няма данни за промяна в обстоятелствата, и съгласно т. 12 на ТР № 6/06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, това разрешение е важимо до приключване на съдебното производство във всички инстанции, поради което посочените касатори не следва да внасят държавна такса за разглеждане на касационната жалба по същество. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.