Определение № 50328 от 21.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 1435/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Г. Ж. от [населено място] срещу решение № 285 от 15.02.2022 г. по в. гр. д. № 7706/2021 г. на Силистренски окръжен съд, с което, след отмяна на постановеното от Силистренски районен съд решение № 20084975 от 02.04.2021г. по гр. д. № 33251/2017 г., са уважени предявените от „Банка ДСК” ЕАД, [населено място] срещу касаторката, в качеството й на поръчител по договор за кредит за текущо потребление от 12.02.2013 г. и договор за поръчителство от същата дата, положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК за признаване съществуването на вземания на банката за следните суми: 9 886.95 евро – главница, ведно със законната лихва върху тази сума от 07.10.2016 г. до окончателното й изплащане; 1 152.70 евро – възнаградителна лихва за периода 25.12.2015 г. - 06.10.2016 г.; 89.86 евро – санкционна лихва за периода 03.09.2016 г. - 06.10.2016 г.; 60 евро – заемни такси, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 56385/2016 г. на Софийски районен съд. Касаторката моли за отмяна на въззивното решение като неправилно. Изразява несъгласие с извода, че в качеството си на поръчител дължи сумите по процесния кредит. Според нея, решаващият състав е отказал да съобрази извършеното в хода на процеса цялостно погасяване на вземанията, като се е произнесъл по заявеното от страна на банката-ищец едва с въззивната жалба възражение, че плащането на сумите е извършено в резултат на проведено принудителното изпълнение, поради което същото не следва да бъде взето предвид, с оглед задължителните указания в т. 9 на Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Именно с твърдението, че обсъждането на посоченото несвоевременно заявено обстоятелство е в противоречие с практиката на ВКС (решение № 95 от 15.06.2016 г. по гр. д. № 5592/2015 г. на I г. о., решение № 312 от 07.01.2020 г. по гр. д. № 1083/2019 г. на IV г. о. и решение № 390 от 26.06.2015 г. по гр. д. № 7568/2013 г. на IV г. о.), касаторката моли за допускане на касационното обжалване. Освен това, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е релевирано и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, аргуменитирана с явното несъответствие на мотивите на акта с изразеното от касаторката становище във връзка с твърденията на банката във въззивната й жалба. Ответникът по касация – „Банка ДСК” ЕАД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение по съображения в писмен отговор от 20.05.2022 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да отмени първоинстанционното решение и да уважи предявените от „Банка ДСК” ЕАД срещу Г. Г. Ж. искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено съществуването на вземания за процесните суми, произтичащи от договор за кредит за текущо потребление от 13.02.2013 г., сключен между банката-ищец и третото неучастващо в делото лице Н. Н. С. от [населено място], въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответницата, в качеството й на поръчител по този договор – наличие на непогасени задължения по процесния договор за кредит, обезпечени със сключения от нея договор за поръчителство; надлежно обявена предсрочна изискуемост на кредита и предявяване на претенциите (депозиране на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение) в рамките на преклузивния 6-месечен срок чл. 147, ал. 1 ЗЗД, считано от датата на обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Решаващият състав не е споделил извода на първата инстанция за неоснователност на исковете предвид извършеното в хода на процеса цялостно погасяване на задълженията по кредита. Приел е за безспорно между страните, че плащането е извършено в изпълнителното производство, поради което, позовавайки се на указанията в т. 9 от Тълкувателно решение № 4/2013 от на ОСГТК на ВКС, е счел, че погасените суми не следва да се вземат предвид съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК. Като неоснователно е преценил направеното в тази връзка възражение на ответницата, че твърдението на банката за погасяване на процесните вземания по реда на принудителното изпълнение е въведено за пръв път във въззивната жалба. Посочил е, че доколкото още в първоинстанционното производство са били налице данни за извършени плащания на задълженията по процесния договор за кредит и доколкото ответницата не оспорва факта на извършените погасявания в резултат на проведено принудително изпълнение, то твърдението за погасяване на вземанията по принудителен ред следва да бъде зачетено от въззивния съд. Настоящият състав намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на атакуваното решение, произтичаща от явното несъответствие на приетото от въззивния съд, че касаторката не оспорва погасяването на задълженията да е извършено в рамките на проведено принудително изпълнение, и действително заявеното от нея становище за оспорване на това твърдение на банката. Що се отнася до подържаното в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, същото не може да бъде обсъждано предвид липсата на изрично поставен в тази връзка въпрос. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК