Определение № 881 от 08.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 716/2016 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. Ф. М. и А. С. Г. - двамата от [населено място], срещу въззивно решение № 1212 от 08.06.2015 г., постановено по в. гр. д. № 3139/2014 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 307 от 23.01.2014 г. по гр. д. № 175/2013 г. на Благоевградски окръжен съд, с което по реда на чл.422, ал.1 ГПК е признато за установено, че Р. М. и А. Г. дължат солидарно на [фирма] сума в размер на 33 596.96 евро, дължима на основание запис на заповед от 21.06.2010 г., въз основа на който е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК. Касаторите излагат оплаквания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение. По съображения в жалбата молят за отмяна на решението и за отхвърляне на иска с присъждане на разноски. Допускането на касационно обжалване поддържат на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, обосновани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Ответникът по касация [фирма] - [населено място], изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор. Претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди решението на Благоевградски окръжен съд, с което по реда на чл.422 ГПК е признато за установено съществуването на парично вземане в размер на 33 569.96 евро в полза на [фирма] солидарно към Р. М. и А. Г., за което вземане е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК, Софийски апелативен съд е приел, че в качеството им на авалисти по издаден от [фирма] действителен запис на заповед от 21.06.2010 г. ответниците - физически лица са се задължили валидно да заплатят на ответника сумата 33 569.96 евро и тъй като задължението не е погасено до датата на падежа на записа на заповед или в по-късен момент, искът за съществуване на вземането е основателен. Въззивният съд е констатирал, че в мотивите на обжалваното пред него решение са приети за установени следните факти: Записът на заповед е издаден като обезпечение във връзка със сключен договор за банков кредит между [фирма] и „П. Б. (България)” АД; ответниците А. Г. и Р. М. са се задължили като солидарни длъжници по кредита, наред с кредитополучателя [фирма], и впоследствие са авалирали издадения от кредитополучателя запис на заповед в изпълнение на постигната за това договореност с кредитора; с договор за цесия, сключен в деня на подписване на договора за кредит, първоначалният кредитор „П. Б. (България)” АД е прехвърлил вземанията си по кредита в полза на ищеца [фирма], като кредитополучателят и солидарните длъжници са уведомени за това при подписване на договора за кредит съгласно клаузата на чл.4, предвиждаща прехвърляне на вземането в момента на заверяване на сметката на кредитополучателя със сумата по кредита, извършено в деня на сключване на договора - 29.01.2008 г.; според заключението на назначената по делото съдебносчетоводна експертиза, прехвърлянето на вземането от първоначалния кредитор на дружеството - ищец е надлежно отразено в счетоводствата на двамата кредитори и непогасените задължения по договора за кредит, обезпечен със записа на заповед, към датата на предявяване на иска възлизат на 34 591.09 евро - сума, надвишаваща задължението по записа на заповед. Установените от първата инстанция факти относно договора за кредит и договора за цесия обаче са преценени от въззивния съд като ирелевантни за произнасянето относно съществуването на вземането по записа на заповед, предвид отсъствието на противопоставени от ответниците - с отговора на исковата молба и до края на съдебното дирене пред първата инстанция, относителни възражения за недължимост на вземането, основани на каузални правоотношения между издателя и поемателя на записа на заповед. Като се е позовал на задължителните указания в т.17 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е приел, че непротивопоставянето на конкретни възражения срещу вземането по записа на заповед, произтичащи от свързано с него каузално правоотношение, следва да се приравни на общо оспорване на вземането, в която хипотеза за уважаването на иска по чл.422, ал.1 ГПК е достатъчно ищецът да разполага с редовен от външна страна и действителен запис на заповед, удостоверяващ подлежащо на изпълнение парично вземане към ответника. В зависимост от така възприетото разрешение въззивният съд е счел, че не следва да обсъжда и да се произнася по въведените с въззивната жалба оплаквания и възражения за недължимост на вземането по записа на заповед по причини, касаещи договора за кредит и договора за цесия. Съдът е констатирал, че възраженията, че договорът за цесия е сключен преди възникване на прехвърленото вземане по договора за кредит; че длъжниците не са уведомени за прехвърлянето на вземането съгласно изискването на чл.99, ал.3 ЗЗД; че договорът за цесия е нищожен; че воденото от ищеца счетоводно е нередовно и липсва на осчетоводяване на извършвани погасителни вноски по кредита; че не е настъпила предсрочна изискуемост на кредита и че длъжниците не са уведомени за причините за промяна в лихвения процент по кредита; са направени за пръв път в писмената защита на ответниците, представена от процесуалния им представител след приключване на устните състезания пред Благоевградски окръжен съд. Поради това и като е съобразил, че в срока по чл.367 ГПК ответниците - жалбоподатели не са подали отговори на исковата молба, а в първото съдебно заседание пред окръжния съд, в което са представлявани от надлежно упълномощен адвокат, същите са оспорили вземането най-общо, без да въвеждат твърдения и възражения за каузално правоотношение, въззивният съд е счел, че каузалното правоотношение не подлежи на изследване и че изводите на първоинстанционния съд във връзка с него са неотносими към предмета на въведения с иска правен спор. По допускане на касационното обжалване: Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, обусловил формирането на решаващите правни изводи на съда по конкретното дело, по отношение на който са осъществени някои от допълнителните изисквания на т.1 - т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, посочването на значимия за делото правен въпрос е задължение на касатора, в чиято тежест е и обосноваването на допълнителните предпоставки, специфични за основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите са формулирали две групи въпроси, във връзка с които са се позовали на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Значението на всеки от въпросите за изхода на делото е аргументирано с доводи за неправилност на извършените от въззивния съд процесуални действия и на приетите изводи по съществото на спора. Правилността на въззивното решение не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК, в което Върховният касационен съд селектира касационните жалби съобразно специфичните за достъпа до касационно обжалване основания по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. Основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК, с оглед на които се преценява правилността на решението, са различни от основанията за допускане на касационно обжалване и дори решението да е неправилно поради наличие на някое от тях, те не могат да послужат като предпоставка за допускането му до касационен контрол. Обосноваването на приложното поле на касационното обжалване с въпроси, които се отнасят до правилността на въззивното решение, е достатъчно за недопускане на касационното обжалване съобразно задължителните указания, дадени с т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Независимо от изложеното, дори въпросите да се приемат за надлежно формулирани, по отношение на тях не са осъществени поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Касаторите поддържат основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на следните процесуалноправни въпроси: „ 1. Преклузията на срока, предвидена в чл.131 ГПК, влияе ли върху разпределението на доказателствената тежест и освобождава ли ищеца от задължението да докаже и установи фактите и обстоятелствата, на които основава исковата си претенция; 2. С пропускането от страна на ответника на срока по чл.131, ал.1 ГПК за упражняване на правото да подаде писмен отговор на исковата молба преклудира ли се правото му да изложи правни доводи във връзка с оспорване на активната легитимация на ищеца като носител на спорното материално право, чиято защита се претендира с предявения иск; 3. Задължително ли е произнасянето на въззивния съд по сочени във въззивната жалба процесуални нарушения”. За първия въпрос твърдят, че „неправилно въззивният съд е приел, че съгласно установената съдебна практика /ТР № 4/2013 г., ОСГТК - т.17/ в тежест на длъжника е да предяви и докаже връзката между менителничния ефект и съответното каузално правоотношение при различни дадени указания от първоинстанционния съд в тази насока”; за втория въпрос - че в нарушение на правилото на чл.154, ал.1 ГПК въззивният съд е освободил ищеца от тежестта да докаже твърденията си, съобразно които е разпределена тежестта за доказване от първоинстанционния съд; за третия въпрос - че съдът не е изложил мотиви по посочените във въззивната жалба процесуални нарушения. Поставените въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК - да са от значение за изхода на делото и за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд по предмета на спора. Въззивният съд не е освободил ищеца от задължението да докаже фактите, на които основава иска си, а е определил предмета на доказване в съответствие с указанията в т.17 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В исковата молба, макар да е навел твърдения за каузално правоотношение по договор за кредит, ищецът се е легитимирал като кредитор на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение, с авалирания от ответниците - касатори запис на заповед. В предвидения от закона преклузивен срок ответниците са бездействали и не са подали отговор на исковата молба, за да оспорят вземането по записа на заповед и да релевират възражения за неговото несъществуване, включително по причини, произтичащи от обезпечено с него каузално правоотношение. Оспорване на вземането с конкретни възражения, основани на каузално правоотношение, не е извършено и до края на първото съдебно заседание, в което първоинстанционният съд е изготвил доклад по чл.146 ГПК и е разпределил доказателствената тежест в производството по чл.422 ГПК. При това процесуално поведение на ответниците - длъжници по записа на заповед, въззивният съд е процедирал съобразно указанията в цитираното тълкувателно решение като е приел, че е налице хипотезата на общо оспорване на вземането, в която кредиторът не е длъжен да доказва други факти, извън притежанието на редовен от външна страна и действителен запис на заповед като източник на спорното вземане. Оспорването на активната легитимация на ищеца, извършено едва с писмената защита пред първата инстанция, не е обосновано само с правни доводи, а е основано на твърдения за факти, които подлежат на доказване при спазване на принципа за състезателност в процеса. Поради това за тях важат предвидените в процесуалния закон преклузивни срокове, пропускането на които е мотивирало въззивния съд да откаже да обсъди и да се произнесе по заявените във въззивната жалба оплаквания за допуснати от първата инстанция нарушения при разрешаване на спора дали ищецът има качеството на кредитор на вземането, обективирано в заповедта за изпълнение. Прилагането на правилата относно преклузията за релевиране на защитни възражения срещу иска не е равнозначно на лишаване на ответника от възможността да се защити с правни доводи за отсъствие на активна материалноправна легитимация на ищеца. В случая въззивният съд е преценил активната легитимация на ищеца за доказана с редовния от външна страна и действителен запис на заповед и не е изследвал дали същият е легитимиран да претендира вземането на плоскостта на каузалното правоотношение, тъй като не е бил сезиран надлежно с правоизключващи и/или правопогасяващи възражения от страна на ответниците, които да почиват на него. Предвид изложеното, въззивното решение не противоречи на сочената от касаторите задължителна практика в решение № 67/06.07.2010 г. по т. д. № 898/2009 г. на ВКС, І т. о., и решение № 27/16.04.2014 г. по т. д. № 1893/2013 г. на ВКС, І т. о., в която са разгледани въпросите за последиците от пропускането на преклузивните срокове за отговор на исковата молба и за излагане на становище по иска от страна на ответника. Въпросът по п.3 е поставен като оплакване за процесуално нарушение по чл.236, ал.2 ГПК и не попада в очертаното от чл.280, ал.1 ГПК приложно поле на касационното обжалване. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е посочено бланкетно във връзка с въпроса: „При сключени едновременно договор за банков кредит и договор за цедиране на вземането по този банков кредит валидна ли е цесията с оглед изискването за предмет на същата - чл.26, от ЗЗД, и изискването за съобщаването й по надлежен ред на длъжниците съобразно чл.99, ал.4 ЗЗД”. В зависимост от извода, че с оглед процесуалното поведение на ответниците в първоинстанционното производство предметът на спора е ограничен до действителността на записа на заповед като източник на установяваното с иска по чл.422, ал.1 ГПК парично вземане, въззивният съд не се е произнасял в решението си по валидността на договора за цесия и съобщаването на цесията на длъжниците. След като не е обсъждан при постановяване на въззивното решение, въпросът не е обуславящ за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и не може да послужи като общо основание за достъп до касационен контрол. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по гр. д. № 3139/2014 г. на Софийски апелативен съд. В отговора на касационната жалба ответникът по касация е направил искане за присъждане на разноски съгласно приложен списък по чл.80 ГПК. Според списъка, разноските са в размер на 2 999.66 лв. и представляват адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по делото. С отговора не са представени доказателства адвокатското възнаграждение да е заплатено в брой или по банков път, поради което и предвид задължителните указания в т.1 Тълкувателно решение № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС няма основание да бъде присъждано като разноски по чл.78, ал.3 ГПК. На 29.11.2016 г. по делото е постъпила молба от пълномощника на касатора адв. А. Б. - Д. с приложени документи - фактура и кредитно известие, доказващи плащане на възнаграждението. Доказателствата са представени след заседанието на 02.11.2016 г., в което съставът на ВКС е формирал волята си за недопускане на касационно обжалване и за неприсъждане на разноски поради липса на доказателства за реалното им извършване, и не следва да се вземат предвид. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,