Определение № 397 от 15.08.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2933/2016 г.

Производството по делото е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по подадена касационна частна жалба от ищцата Д. В. С., чрез адв. Н. В., срещу определение № 1278/14.04.2016 г., по ч. гр. дело № 1703/2016 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение от 01.02.2016 г. по гр. д. № 10904/2011 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение молбата по чл. 248 ГПК на Д. В. за изменение на определение № 11658/03.06.2015 г. по гр. д. № 10904/2011 г. на Софийски градски съд в частта за разноските. Поддържаните основания за неправилност на определението са нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правилая и необоснованост. Искането е за отмяна на обжалваното определение и отхвърляне на искането на ответното дружество за присъждане на разноски или при условията на евентуалност присъдените такива да бъдат намалени, съобразно правната и фактическа сложност на процеса и осъществените от процесуалния представител на ответното дружество действия. В изложението към частната жалба е поставен правният въпрос – длъжен ли е апелативният съд да направи преценка и да се съобрази с всички доводи на страните по делото при проверка на обжалвания акт на първоинстанционния съд и подкрепящите ги доказателства, ако те имат пряко значение за разрешаване на възникналия казус, който е решен в противоречие с практика на ВКС. Сочи, че обжалваното определение противоречи на решение № 331/04.07.2011 г. по гр. дело № 1649/2010 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 92/22.02.2011 г. по гр. дело № 1863/2010 г. на ВКС, IV г.о., постановени по чл.290 ГПК. Ответникът по частната жалба [фирма] не е изразил становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателката съобразно правомощията си по чл. 278, ал. 1 и сл. от ГПК приема следното: Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК от надлежна страна срещу въззивно определение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. С въззивното определение е прието, че първоинстанционното производство е образувано по искова молба вх. № 36952/21.04.2011 г. подадена от Д. С. В. срещу [фирма] с твърдения, че ищцата е собственик на магазин № 1, находящ се в [населено място], район Л., [улица], който се владее от ответника без правно основание. Искането е за осъждане на ответника да предаде на ищцата владението върху имота. В срока по чл. 131 ГПК ответникът [фирма], чрез адв. В. Н., е представил отговор на исковата молба, с който оспорил иска с твърдението, че по силата на договор за покупко-продажба от 31.07.2006г. е придобил имота, като при условията на евентуалност направил възражение за изтекла в негова полза придобивна давност. Прието е, че по делото пред Софийски градски съд е проведено едно съдебно заседание. Въззивният съд е приел, че с влязло в сила определение № 11658 от 03.06.2015г. Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-8 състав, е прекратил производството по делото на основание чл. 232 ГПК - поради оттегляне на иска със съгласието на ответника, като с този съдебен акт е присъдил на [фирма], на основание чл. 78, ал.4 ГПК, разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. Съдът е приел, че с атакуваното пред него определение от 01.02.2016г. по гр. д. № 10904/2011г. Софийски градски съд е оставил без уважение подадената от ищцата Д. С. молба за изменение на определение № 11658 от 03.06.2015г. в частта за разноските, тъй като е счел, че след като са представени доказателства за извършване на разноските, размерът на претендираното възнаграждение е съобразен, както с нормативно установения минимум, така и с правната и фактическа сложност на делото и извършените процесуални действия. От правна страна е прието, че правото да се присъдят направените по делото разноски в исковия процес за такси и адвокатски хонорар, регламентирано в разпоредбата на чл. 81 от ГПК, във вр. с чл. 78 от ГПК съставлява имуществено субективно право на страната в процеса, което следва да бъде удовлетворено с оглед крайния правен резултат по делото. Позовал се е на разпоредбата на чл. 81 от ГПК, съгласно която, съдът е длъжен да се произнесе по исканията на страните за присъждане на разноски във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция. Съдът е посочил, че съгласно чл. 78, ал.4 ГПК ответникът има право на разноски при прекратяване на делото. Съдът е приел, че с процесуално допустима молба по чл.248 |ГПК ищцата Д. С. е поискала намаление на присъдените на основание чл.78,ал.4 ГПК разноски на ответника за адвокатско възнаграждение с оглед прекратяване на производството по делото поради оттегляне на иска. Според въззивния съд с оглед цената на предявения иск – 79 436 лева (данъчната оценка на недвижимия имот), изготвянето и представянето на отговор на исковата молба, с приложени към него писмени доказателства и направени доказателствени искания, проведеното едно съдебно заседание, в което е участвал упълномощения адвокат на ответника и представеният договор за правна защита и съдействие от 10.12.2014г., съгласно който уговореното и платено възнаграждение е в размер на 600 лв., което е под минималния размер, предвиден в чл. 7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, направените разноски за адвокатско възнаграждение са под установения в наредбата минимум, с оглед на което тези разноски не са прекомерни и не следва да бъдат намалявани. При тези съображения съдът е извел извода, че обжалваното определение, с което е оставено без уважение искането на ищцата за изменение на определение № 11658 от 03.06.2015г. на СГС е правилно и законосъобразно. Прието е, че поради това частната жалба е неоснователна. По правния въпрос: Неоснователни са доводите на жалбоподателката за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставения правен въпрос. С решение № 331/04.07.2011 г. по гр.дело № 1649/2010 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВКС, обективирана в решения, постановени по чл.290 ГПК, според която правилото на чл.188 ГПК (от 1952 г.) предвижда изискване за обоснованост на съдебните решения – изводите на решаващия съд за обстоятелствата, които имат значение за спора (релевантните факти), да съответстват на събраните по делото доказателства. Според съдебния състав съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, че той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Прието е, че съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, че трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Тази практика не е загубила сила и при сега действащия ГПК. Аналогични разпоредби на чл.188 ГПК/отм./ са тези предвидени в чл.235,ал.2 ГПК в сила от 01.03.2008 г. В същата насока е разрешението на правния въпрос в решение № 92/22.02.2011 г. по гр.дело № 1863/2010 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК. Правният въпрос въззивният съд не е разрешил в противоречие с посочената практика на ВКС. С обжалваното определение съдът е определил предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на установяване, като е обсъдил всички доказателства по делото и доводите на страните. В мотивите на обжалваното определение съдът е обсъдил всички доводи на страните, касаещи искането на жалбоподателката-ищца за изменение на постановеното определение от 03.06.2015 г. по гр.дело № 10904/2011 г. на Софийски градски съд в частта на присъдените в нейна тежест разноски. Решаващите правни изводи на въззивния съд не са в отклонение от цитираната практика на ВКС Като взема предвид изложеното съдът преценява, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК на определението на Софийски апелативен съд по поставения въпрос от жалбоподателката Д. В. С., чрез адв. Н. В.. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение