Определение № 3677 от 14.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 697/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 и чл.274, ал.2, изр.1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. М., грузински гражданин, [дата на раждане], ЛНЧ [ЕГН], чрез пълномощника му по делото адв. П. Н., срещу решение № 874 от 23.07.2024 г. по в. гр. д. № 3429/2023 г. Апелативен съд – София, ГО, VII-ми състав (САС). С него е било потвърдено решение № 261181 от 29.09.2023 г. по гр. д. № 4570/2021 г. на Софийски градски съд (СГС) в атакуваната му част за отхвърляне на предявените от касатора искове по чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 576 ГПК, вр. с чл. 582 ГПК, чл. 124 ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД, вр. с чл. 582 ГПК; по чл. 27, вр. чл. 29, ал. 1 ЗЗД, чл. 124 ал. 1 ГПК, вр. с чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД и чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 226, ал. 3 ЗЗД, заявени в условията на евентуалност за прогласяване на нищожност, респ. унищожаване на:

• договор за дарение на недвижим имот от 24.08.2018 г., обективиран в н. а. за дарение 107, дело 1437/2018 г. на нотариус с рег. № * - И. Д. и район на действие – СРС до размера на 1/2 и д еална част, касаещо имот - ап. 14, находящ се в [населено място], район „Т.“,[жк], [улица], [жилищен адрес] със застроена площ от 66,46 кв. м. (ИМОТА), предявени против Н. А. М. (за останалата 1/2 ид. ч. производството по делото е било прекратено като недопустимо и поради необжалването му пред въззивния съд, е влязло в сила);

• на пълномощно № 20655, 20656, акт 151/13.08.2018 г. на помощник-нотариус по заместване при нотариус рег. № * - И. Д., предявени против А. Г. П. и Н. А. М.;

• и на договор за учредено вещно право на ползване, сключен между А. П. и Н. М. относно имота, обективиран в н.а. за дарение № 107, дело 1437/2018 г. на нотариус с рег. № * - И. Д. и район на действие СРС, предявени против А. Г. П. и Н. А. М..

Отхвърлени са били и исковете му против А. Г. П. и Н. А. М. с правно основание чл. 108 ЗС за установяване право на собственост и предаване на владението върху ИМОТА.

Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно - постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Той обосновава касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК с аргументи за необсъждане от въззивния съд на заявени от него възражения и доказателства, включително игнориране на част от свидетелските показания, обусловили необоснованост на въззивния акт. Според него по делото не е било установено, че е знаел български език, напротив- установило се е, че при необходимост от подписване на документи на български език съпругата му-ответник и синът му са го подпомагали в превода. Твърди, че тъй като помощник-нотариусът по заместване, заверил пълномощното, с което впоследствие съпругата му от негово име е дарила неговата идеална част от процесния имот и е запазила пожизнено правото на ползване върху него, не владее руски език на необходимото ниво съгласно Наредба № Н-1/16.05.2014 г. за съдебните преводач, неназначаването на преводач представлява нарушение на императивното правило на чл. 582 ГПК. Твърди още, че не е изразявал воля за оправомощаване на съпругата си да учреди в нейна полза право на ползване върху собствената му идеална част от имота. Иска отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново за уважаване на исковете, евентуално връщане на делото за ново разглеждане. Претендира разноски за трите инстанции.

В касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа наличие на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК, като формулира следните материално- и процесуалноправни въпроси: 1. Относно задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства; Задължен ли е съдът да обсъди и съобрази при решаване на делото всички доводи и възражения на страните и всички събрани по делото доказателства, съобразно предвиденото в разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК? Следва ли въззивния съд да формира изводите си за фактите след обсъждане на всички доказателства в тяхната цялост? 2. Относно задължението на съда да обсъди дали гласни доказателства (показания на свидетеля С. М. - син на ищеца и ответницата А. П.), трябва да се преценяват от съда с оглед на всички обстоятелства по делото; 3. Допустимо ли е съдът изцяло да игнорира гласни доказателства (показания на свидетеля С. М. - син на Ищеца и Ответницата А. П.) относно начина, по който ищецът е полагал подписа си преди, когато е бил в брак с ответницата А. П., а именно придружен от нея и от други членове на семейството му?; 4. Допустимо ли е съдът да не се произнася по възражения, направени с въззивната жалба? Твърди, че в конкретния случай съдът е игнорирал множество твърдения и изложени доводи без да ги обсъди и да посочи защо са неотносими към спора. 5. Допустимо ли е съдът да обсъжда единствено законосъобразността на дарението, при положение, че са направени възражения и са представени доводи относно законосъобразността на учредяването на право на ползване?; 6. Следва ли съдът при отправено искане за установяване на отрицателен факт за минал период, да се произнесе с доклад и указания към страната?; 7. Следва ли съдът да тълкува съдържанието на процесното пълномощно и дали в него се упоменава предоставяне на разпореждане с правото на ползване, което да бъде разбрано от говорещо български език лице? 8. Следва ли съдът да разглежда процесното пълномощно и неговата форма с оглед липсата на изрично удостоверяване, че нотариусът е свел съдържанието на пълномощното до знанието на упълномощителя и че нотариусът се е убедил, че действително той разбира български език и не се нуждае от преводач?; 9. Допустимо ли е съдът да игнорира съдържанието на пълномощно, в което липсва право за учредяване на право на ползване, и да приема за наличие на съгласие?; 10. Допустимо ли е съдът да не изследва наличието или липсата на фактическия състав на разпоредбата на чл. 582 от ГПК? Твърди, че първите девет въпроса са разрешени в противоречие с решения № 138 от 13.05.2014 г. по гр. д. № 5715/2013 г. на ВКС, № 180/25.06.2014 г. по гр. дело № 991/2014 г. на ВКС, III г.о., № 331 от 19.05.2010 г. по гр.д. № 257/2009 г. на ВКС, IV г.о.; № 65 от 16.07.2010 г. по гр.д. № 4216/2008 г. на ВКС, IV г.о.; № 670 от 15.11.2010 г. по гр.д. № 695/2009 г. на ВКС, IV г.о.; № 548/06.12.2010 г. по гр. д. № 1119/2009 г. на ВКС, III г.о., № 37/29.03.2012г. по гр. д. № 241/2011 г. на ВКС, I г.о., № 177 от 28.07.2015 г. по гр. д. № 6369/2014 г., IV г.о.; № 470/16.01.2012 г. по гр. д. № 1318/2010 г, на IV г.о.; №217 от 9.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г., IV г. о; № 126 от 9.05.2011 г. по гр. д. № 421/2009 г., IV г. о. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. По десетия въпрос не сочи тълкувателна и/или казуална практика на ВКС и/или ВС. Отделно се позовава и на очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

Насрещните страни са подали писмени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Н. А. М., представлявана от адвокат Б. И., твърди, че касационната жалба е основателна и иска отмяна на въззивното решение.

А. Г. П., чрез адвокат В. Д., възразява срещу наличието на основания за касационно обжалване, оспорва касационната жалба и обосновава неоснователност на исковите претенции. Иска потвърждаване на въззивното решение и претендира разноски.

За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното:

Въззивното производство по в. гр. д. № 3429/2023 г. на САС е започнало по въззивна жалба на А. М. срещу отхвърлителната част на първоинстанционното решение. С оглед събраните писмени и гласни доказателства въззивникът е оспорил изводите на първата инстанция, че е владеел български език до степен, позволяваща му да разбира значението на волеизявленията, обективирани в документите, и е поддържал, че предвид невладеенето на руски език от помощник-нотариусът по заместване, е следвало да му бъде назначен преводач при подписване на пълномощното. Посочил е, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение, като не му е указал в доклада, че следва да докаже отрицателния факт на невладеене на български език към 2018 г.

За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част, въззивният съд е приел, че е сезиран с искове по чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 576 ГПК, вр. с чл. 582 ГПК; по чл. 26, ал. 2, пр. 3 от ЗЗД, вр. с чл. 582 ГПК; чл. 27, вр. чл. 29, ал. 1 ЗЗД; чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД; чл. 226, ал. 3 ЗЗД и по чл. 108 ЗС, съединени при условията на евентуалност. Според твърденията на А. М.- грузински гражданин, в исковата му молба, на 13.08.2018 г. той е посетил кантората на нотариус Д. с намерение да извърши дарение на придобития по време на брака му с А. П. недвижим имот - ап. 14, находящ се в [населено място], район „Т.“,[жк], [улица], [жилищен адрес] със застроена площ от 66, 46 кв. м., в полза на тяхната дъщеря Н. М.. Оказало се обаче, че той не е подписал нотариален акт за дарение, а пълномощно, и впоследствие на 24.08.2018 г. съпругата му, лично и като негов пълномощник е дарила имота на дъщеря им, като е запазила за себе си пожизнено и безвъзмездно право на ползване върху него. Ищецът е заявил, че е разбирал само елементарни думи и изрази на български език, употребявани в ежедневието при елементарна комуникация и нотариусът не го е запознал със съдържанието на пълномощното, нито е присъствал преводач, който да му го преведе, а целта на дарението е била чрез заобикаляне на закона, въвеждане в заблуждение А. П. да „извади“ имота от СИО, за да не го дели след като прекрати брака си с ищеца, който едва в началото на 2021 г. е разбрал за постановеното по гр. д. 66672/19 г. на СРС решение за развод. Ответникът Н. М. е призналата исковете, а А. П. е оспорила заявените претенции.

От фактическа страна е било установено, чрез препращане от въззивния съд на основание чл. 272 ГПК към мотивите на СГС, че А. М. и А. П. са бивши съпрузи, които през 2016 г., по време на брака си, са придобили с нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане в режим на съпружеска имуществена общност процесния апартамент. Преди бракът им да бъде разтрогнат, с пълномощно с нотариална заверка на подпис и съдържание от 13.08.2018 г., А. М. е упълномощил А. П. да го представлява пред нотариус, с право да дари същия апартамент на дъщеря им Н. М., при условия каквито прецени. На 24.08.2018 г., с нотариален акт за дарение на недвижим имот №107, дело 1437/2018 г. на нотариус И. Д., А. П. и А. М., чрез съпругата си като негов пълномощник, са дарили имота на дъщеря си, като А. П. е запазила пожизнено и безвъзмездно право на ползване върху него.

За установяване на спорното обстоятелство дали ищецът е разбирал български език пред първоинстанционния съд са били разпитани шестима свидетели, чиито показания са били противоречиви. Първоинстанционният съд, чиито мотиви въззивният съд е споделил, е обсъдил показанията на св. М. С., която е заявила, че е разговаряла с ищеца на български език, и на свидетелите, участвалите в нотариалното оформяне на представени по делото нотариални документи (И. Д., А. Д. и С. С.), според които при заверката им са се убедили лично, че ищецът говори български език до степен позволяваща му да разбира значението на волеизявленията, обективирани в документите. Обратно на тях, другата група свидетели - С. М. (син на ищеца и А. П.) и Е. М. са дали показания, че ищецът е владеел български език в незначителна степен, само елементарни думи и изрази, обичайно използващи се ежедневието. От допълнителния анализ на въззивния съд на показанията на С. М., М. С. и Е. М. се е установило, че макар в семейството на ищеца да се е говорело на руски език, той е общувал със свидетеля С. на български език и е продавал вино в магазин сам, без помощта на преводач. За преценка на тяхната достоверност, в съвкупност с гласните доказателства, както СГС, така и самостоятелно САС са обсъдили приложените относими за установяване на факта писмени доказателства. САС е установил, въз основа на представените договори за кредит и анекси, че през 2014 г. и 2016 г. ищецът собственоръчно е записал, че разбира български език и свойството и значението на договора, който подписва, както и извлечения от партидите на различни търговски дружества с участие на ищеца в търговския регистър към АВ и от нотариалните регистри, според които той собственоръчно е подписвал документите на български език. Ето защо, като взел предвид и сходствата между руския и българския език, въззивният съд е споделил извода на СГС, че ищецът е знаел български език в степен, позволяваща му да разбира правното значение и последиците от процесното пълномощно и е намерил за неоснователни оплакванията на въззивника в обратен смисъл.

При тези фактически данни, от правна страна въззивният съд е приел, че нотариалното удостоверяване не е нищожно, като е била спазена и законно изискуемата форма за действителност по арг. чл. 37 ЗЗД на пълномощното и по чл. 18 ЗЗД на договора за дарение и на договора за учредено право на ползване. Посочил е, че дарението е годно придобивно основание по смисъла на чл. 77 ЗС и обща цел на двамата бивши съпрузи е била да надарят дъщеря си с процесния имот, а правото на ползване като законно установено и защитимо абсолютно право не може да се приеме като противоречащо на добрите нрави. Съдът не е констатирал проблеми относно овластяването, нито единственият мотив за извършване на дарението да е противен закона и добрите нрави. Затова е приел за неоснователни исковете за нищожност, обосновани с нищожност на нотариалното удостоверяване, липса на форма, заобикаляне на закона, накърняване на добрите и липса на съгласие, както и конститутивния иск по чл. 226, ал. 3 ЗЗД. Липсата на измама, като основание за унищожаемост, е обоснована от въззивния съд с аргументите за заявено от самия ищец намерение за надаряване на дъщеря му и липсата на твърдения страна по договора за дарение (другия дарител или надарената) или трето лице да е мотивирало ищеца към сключване на подобен договор, създавайки му невярна представа за неговото естество. Като е приел, че договорът за дарение е валиден и е произвел вещно-транслативен ефект, въззивният съд е отхвърлил и ревандикационния иск по чл. 108 ЗС.

При тези мотиви на обжалваното въззивно решение и съобразно рамките на оплакванията, релевирани в касационната жалба, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

Поставените от касатора въпроси от първи до девети, уточнени и конкретизирани от касационната инстанция, съобразно правомощията ѝ, разяснени с т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, се свеждат до задължението на въззивния съд, съобразно чл. 236, ал. 2 ГПК, да обсъди всички доводи и възражения на страните и събраните по делото доказателства, включително да прецени гласните доказателства с оглед всички обстоятелства по делото. ВКС последователно приема в своята тълкувателна (т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК, ВКС) и казуална практика, включително цитираните от касатора решения на ВКС по чл. 290 ГПК, че непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т. е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му - чл. 236, ал. 2 ГПК, защото обект на въззивната дейност е решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Съдът е длъжен да обсъди всички относими и допустими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. При противоречие в свидетелските показания относно относими към спорното право факти, съдът следва да изложи мотиви кои свидетелски показания приема за достоверни и кои не, в коя тяхна част и защо, като преценката за тяхната достоверност съдът извършва, съпоставяйки ги помежду им и с всички доказателства по делото и обосновавайки изводите си чрез логически издържани съждения. Когато има съвпадение с фактическите и правните констатации на първоинстанционния съд, а не само на крайния резултат от решаващата дейност на съда, въззивната инстанция може да препрати към мотивите на първостепенния съд на основание чл. 272 ГПК и по този начин да ги направи свои. Наред с това обаче, въззивният съд следва да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба в качеството си на инстанция по съществото на материалноправния спор, чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи, във връзка с направените оплаквания и доводи. В случая въззивният съд се е съобразил изцяло с така формираната практика, като освен препращането към мотивите на първата инстанция, е извършил самостоятелен, допълнителен анализ на доказателствата, които преценени в своята взаимовръзка са установили факта, че ищецът е разбирал български език към момента на подписване на процесното пълномощно, с което е отговорил на заявеното от въззивника оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение. Несъгласието на касатора с крайния резултат от въззивната проверка, е обосновано от него с аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, които не са предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК и с такива, които нямат обуславящо значение, доколкото в решението не е обсъдено дали и в каква степен направилият заверката на пълномощното нотариус е владеел руски език, а изводът, че при нотариалното удостоверяване на пълномощното не са били нарушени предвидените в чл. 582 ГПК изисквания е изведен въз основа съвкупната преценка на доказателствата, от които съдът е установил, че страната в нотариалното производство е знаела и разбирала български език, поради което не е било необходимо назначаването на преводач.

Необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. В случая аргументите за необсъждане съдържанието на пълномощното не кореспондират с мотивите на решението, според които с него А. М. е упълномощил А. П. да го представлява пред нотариус с право да дари процесния апартамент на дъщеря им Н. М., при условия каквито прецени. Що се отнася до оплакването, че въззивният съд не е обсъдил оплакването за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение във връзка с доклада, а именно неуказване на ищеца, че негова е доказателствената тежест да докаже невладеене на български език, следва да се посочи, че когато във въззивната жалба страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, ако прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство (арг. от т. 2 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС). В настоящата хипотеза обаче не само, че в приетия без възражения доклад по чл. 146 ГПК, първоинстанционният съд е указал на ищеца, че негова е доказателствената тежест да установи нищожността на сочените основания и той не е направил искане за допускане и събиране на доказателства, които не е могъл да представи поради допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада, но и изложените във въззивната му жалба аргументи не касаят правната квалификация и разпределението на тежестта на доказване, а необосноваността на фактическите констатации на първоинстанционния съд относно владеенето на езика и момента към който този факт следва да бъде установен, доколкото изразяват несъгласието му с мотивите на първата инстанция, че личните ръкописни волеизявления от ищеца, че владее български език и разбира свойството и значението на текста съставляват извънсъдебно признание за неизгоден за страната факт.

По десетия въпрос касаторът не посочва тълкувателни решения или постановления на Върховния касационен съд или Върховния съд, нито практика на Върховния касационен съд по чл. 290 ГПК, поради което не е осъществен допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, обуславящ допускане на касационния контрол. Въпросът съдържа оплакване срещу дейността на въззивната инстанция и е свързан с правилността на решението, поради което не е осъществен и общия критерий. Съдържащото се в него условие /че съдът не бил изследвал фактическия състав на разпоредбата на чл.582 от ГПК/ не кореспондира с мотивите на обжалваното решение, тъй като при постановяването му съдът е обсъдил доводите на жалбоподателя за допуснато нарушение на посочената разпоредба и е приел, че тъй като той е знаел в необходимата степен български език, то не се е налагало да му бъде назначен преводач в нотариалното производство. Въззивният акт не е очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето, на който селективен критерий касаторът се позовава. Не се констатира наличие на видимо пряко от съдържанието на въззивния акт тежко нарушение на закона – материалния или процесуалния, довело до постановяване на въззивното решение „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или който е постановен “extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, нито е явно необоснован с оглед грубо нарушение на правилата на формалната логика. При извършената от касационния съд служебна проверка на останалите основания от хипотезата на чл. 280, ал. 2 ГПК не се установяват факти, сочещи на вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение. Ето защо не са налице основания за допускане на касационния контрол.

Ответникът по касационната жалба- А. П. не е представил доказателства за осъществяването на разноски за касационното производство, поради което такива не следва да му се присъждат.

По частната жалба на А. М., чрез пълномощника му по делото адв. П. Н., срещу определение № 2704 от 23.10.2024 г. по в. гр. д. № 3429/2023 г. на Софийския апелативен съд (САС), с което е била оставена без уважение молбата му за изменение по реда на чл. 248 от ГПК на постановеното по делото решение № 874 от 23.07.2024 г. в частта му за разноските, настоящият състав намира следното:

Частната жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт - определение на въззивен съд, постановено в производство по чл. 248 ГПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.

С въззивното решение САС е присъдил, съобразно изхода на делото, в полза на въззиваемата страна А. П. заплатените от нея разноски от 4 800 лева- адвокатски хонорар за въззивната инстанция, като е намерил за неоснователно направеното от въззивника възражение за прекомерност, поради осъществената на защита по пет броя съединени искове, за всеки от който се дължи отделно възнаграждение, изготвянето на отговор на въззивната жалба и явяването в открито съдебно заседание. За да остави без уважение молбата на А. М. по чл. 248 ГПК за намаляване на присъденото адвокатско възнаграждение, с обжалваното определение САС е изложил допълнително, че претендираното от въззиваемата страна възнаграждение за адвокат е много по-малко от минималния размер, изчислен по реда на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС в размер на 8 126,80 лева на база посочената от ищеца в исковата цена на иска (93 458,80 лв., закръглена на 93 460 лева).

Определението е правилно. При определяне размера на адвокатското възнаграждение, дължимо на въззиваемия, с оглед заявеното от насрещната страна възражение за прекомерност, въззивният съд, в съответствие с т. 3 на ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, е съобразил законоустановения в чл. 78, ал. 5 ГПК критерий, а именно- действителната правна и фактическа сложност на делото. САС правилно е отчел материалния интерес, извършения обем процесуални действия от ангажирания от въззиваемия адвокат и броя на исковете, по които е била осъществена защитата. Мотивите на въззивния съд, че въззиваемият има право на отделно възнаграждение за всеки иск съответства изцяло на служебно известната на съда практика на ВКС, в която е разяснено, че при отхвърляне на главния и на евентуално съединените с него искове, ищецът дължи на ответника разноските, направени както по повод главния иск, така и по повод на всеки евентуално съединен иск (определение № 3413 от 08.11.2023 по ч. гр. д. № 4456/2023 г. на IV ГО на ВКС). Оплакванията на частния жалбоподател, че според решение по дело C-438/22 на СЕС съдът не е обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения, посочени в Наредба №1/2003 г. са неоснователни, тъй като в случая уговореното и заплатено в брой, съгласно представения договор от 13.05.2024 г., адвокатско възнаграждение е значително под стойностите, определени в Наредбата, както и въззивният съд правилно е отбелязал. Сумата от 4 800 лева изцяло отговаря на изискванията на чл. 78, ал. 5 ГПК за съответствие на адвокатското възнаграждение с фактическата и правна сложност на делото..

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,