Определение № 3101 от 10.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3729/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. М. С. от [населено място] срещу въззивно решение № 31 от 03.02.2025 г., постановено по в. гр. д. № 861/2024 г. на Пазарджишкия окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 227 от 19.06.2024 г. по гр. д. № 757/2023 г. на Велинградския районен съд, с което са отхвърлени предявените от касатора против Ж. Г. М., М. Г. Р. и А. Я. М. искове с правна квалификация чл. 33, ал. 2 ЗС за признаване правото на ищеца на изкупуване на 1/2 ид. част от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], с площ от 681 кв. м, както и на по 1/2 ид. част от построените в него едноетажна жилищна сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 33,00 кв. м, и селскостопанска сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 48 кв. м. Въззивният съд е приел за установено, че съгласно договор за доброволна делба на съсобствени недвижими имоти от 15.05.2008 г. ищецът в първоинстанционното производство Н. М. С. се легитимира като собственик на първия етаж от двуетажна жилищна сграда, със застроена площ от 91 кв. м, състоящ се от две стаи, кухня и сервизни помещения, с реално ползване на югозападното мазе с площ от около 12,50 кв. м, заедно с 1/2 ид. част от общите части на сградата, 1/2 ид. част от паянтова къща със застроена площ от 64 кв. м, 1/2 ид. част от паянтова плевня със застроена площ от 48 кв. м, заедно с 1/2 ид. част от дворното място, в което са построени сградите, съставляващо УПИ *-* от кв. 52 по плана на [населено място], целият с площ от 681 кв. м. По силата на същия договор А. М. С. е притежавала втория етаж от двуетажната жилищна сграда, със застроена площ от 91 кв. м, състоящ се от две стаи, кухня и сервизни помещения, с реално ползване на североизточното мазе с площ от около 16 кв. м, заедно с 1/2 ид. част от общите части на сградата, както и на останалата 1/2 ид. част от посочените по-горе сгради и от дворното място. Същата е починала на 11.08.2013 г. и е оставила за свои наследници по закон ответниците Ж. Г. М. и М. Г. Р. /дъщери/, които с договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 85/02.05.2023 г., са се разпоредили с наследствения им дял от къщата, поземления имот и обслужващите постройки в полза на третата ответница А. Я. М. за сумата в размер на 45 000 евро. През 2020 г. първите две ответници са отправили покана до ищеца, с която са заявили намерение да се разпоредят с притежаваното от тях жилище на втория етаж от двуетажната жилищна сграда, както и с идеалните части от поземления имот и двете съсобствени сгради в него /извън жилищната сграда/, на цена от 34 500 евро. Направили са предложение и за закупуване на самостоятелния обект – втория` етаж на жилищната сграда, който е тяхна индивидуална собственост, на цена от 45 000 евро, като са изразили само предпочитания да бъдат закупени и самостоятелното жилище, и идеалните части от процесните имоти заедно. През м. февруари 2022 г. ищецът е изразил желание да разговарят по повод продажбата на имотите, като е поставял условия относно състоянието на жилищния имот. През м. март 2022 г. ответниците са направили предложение за продажба на цена от 45 000 евро и са дали кратък срок за отговор, като ответникът не е отговорил на това предложение. При тези фактически данни въззивният съд е приел за установено, че страните са собственици на отделни етажи от намиращата се в имота жилищна сграда и съответно е установен режим на етажна собственост. Дворното място, както и двете сгради в имота, едната означена като паянтова жилищна сграда, а другата като стопанска, се притежават в съсобственост при равни права. С оглед на това въззивният съд, препращайки към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 ГПК, е посочил, че в случая е приложима нормата на чл. 38 ЗС и дворното място и селскостопанската сграда, изградена в него, не са самостоятелни обекти на собственост и имат статут на общи части, а същите не се притежават в режим на обикновена съсобственост. В случая разпоредбата на чл. 33 ЗС е неприложима и при извършване на сделката със самостоятелния обект на собственост се придобиват и правата върху общите части по смисъла на чл. 38 ЗС. Същото е прието и по отношение на другата сграда, означена като еднофамилна жилищна сграда, тъй като по делото не са събрани доказателства дали тя е самостоятелен обект на собственост, и дали, въпреки че е означена като жилищна сграда, отговаря на изискванията за такава. В допълнение съдът е посочил, че в случая и изискванията на чл. 33 ЗС са изпълнени, тъй като първите две ответници са отправили предложение за закупуване на имота до ищеца и след като той не е изявил съгласие за сключването на договор за покупко-продажба, прехвърлителите са се разпоредили с него в полза на трето лице при същите условия година по-късно. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, II г. о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 12 от 16.02.2016 г. по гр. д. № 2184/2015 г. на ВКС, III г. о. и решение № 209 от 04.11.2016 г. по гр. д. № 1539/2016 г. на ВКС, I г. о., но конкретен въпрос не е формулиран. Поддържа се и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответната страна по жалбата А. Я. М. е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Постъпил е писмен отговор и от ответниците Ж. Г. М. и М. Г. Р., в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1. / Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не са налице, тъй като касаторът не е формулирал правен въпрос, който според него е решен в противоречие с цитираната практика на ВКС, а вместо това в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са направени общи оплаквания за неправилност на постановеното решение, които не могат да бъдат предмет на обсъждане в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. Наред с това изводите на съда не са в противоречие със сочената от него практика на ВКС, отнасяща се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, тъй като в случая мотивите на въззивната инстанция са формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните относно релевантните за изхода на спора факти. Обжалваното решение е валидно и допустимо, като то не е и очевидно неправилно. В трайната си практика ВКС е определил съдържанието на това понятие като квалифицирана форма на неправилност /обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост/, различна от неправилността на съдебния акт като касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда от съдържанието на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. Същото ще е налице единствено при видимо тежко нарушение на закона /материален или процесуален/, т. е. когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, както и когато съдебният акт е явно необоснован. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответницата по касация А. Я. М. направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство в размер на 2784 лв. С оглед разпоредбите на чл. 5, чл. 12, ал. 1 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България сумата следва да се превалутира, като се присъдят 1423,44 евро. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,