Определение № 3559 от 29.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4046/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 423/08.04.2025 г. по в.гр.д. № 249/2025 г., с което Софийският апелативен съд, изменяйки решение № 5750/24.10.2024 г. на Софийски градски съд, по исковете по чл. 4, пар. 3 ДЕС/чл. 2в ЗОДОВ е осъдил Окръжен съд – Ямбол и Народното събрание на Република България да заплатят солидарно на „Люкс Едирне Експрес Сеяхат Ве Тиджарет Лиметед Ширкети“ – дружество с ограничена отговорност, регистрирано в Република Турция, сумите: · 170 670.23 лв. – обезщетение за имуществени вреди, изразени в пазарната стойност на един автобус Мерцедес Бенц, модел Травего 15 СХД, ведно със законната лихва от 24.07.2023 г., като искът е отхвърлен до размера 185 664.00 лв. и · 53 533.01 лв. – законните лихви върху главницата в периода 24.07.2020 г. – 23.07.2023 г., като искът е отхвърлен за периода 25.07.2018 г. – 23.07.2020 г. и до размера 95 900.00 лв. Решението в осъдителните части се обжалва от Народното събрание на Република България (НС) и Окръжен съд – Ямбол (ОС-Ямбол), а в частта, с която исковете са отхвърлени – от „Люкс Едирне Експрес Сеяхат Ве Тиджарет Лиметед Ширкети“ ООД (ЛЮКС). Съответно на обжалваемия интерес, всеки касатор иска решението да бъде допуснато до касационен контрол и отменено. ЛЮКС повдига следните материалноправни въпроси, с които обосновава предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол: 1. Подлежи ли на репарация всяка имуществена вреда от действията и бездействията на националните държавни органи, поради които в съществено нарушение на ПЕС частноправен субект е лишен от право на собственост? 2. Акцесорното вземане по чл. 86, вр. чл. 84, ал. 2 ЗЗД върху дължимо обезщетение за някои вреди по причина на допуснатото съществено нарушение на ПЕС лишава ли увреденият частноправен субект от възможност да претендира обезщетение и за други вреди със същата причина? и 3. Тече ли погасителна давност по вземане за обезщетение за вреди от съществено нарушение на правото на Европейския съюз преди чл. 2в ЗОДОВ да стане част от обективното ни право, т.е. в периода преди да влезе в сила ЗИДЗОДОВ – обн. ДВ, бр. 94/29.11.2019 г.? НС повдига следните въпроси (материалноправен и процесуалноправен), с които обосновава предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК за допускане на касационния контрол: 1. По иска по чл. 2в ЗОДОВ следва ли да се ангажира отговорността на държавата за неизпълненото задължение на НС да отмени норма от вътрешното право, която противоречи на Правото на Европейския съюз (ПЕС), когато вредите произтичат пряко от действието, респ. бездействието на друг държавен орган, в случая: 1) от неизпълненото задължение на националния съд в съдебния акт да не приложи норма от вътрешното право, която противоречи на наднационалния правен ред, а при съмнение като единствена и последна инстанция по делото – да направи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз (СЕС), и 2) от неизпълненото задължение на Министерски съвет на Република България да внесе законопроект, синхронизиращ националното законодателство с ПЕС? и 2. Длъжен ли е въззивният съд да разгледа всички своевременно въведени възражения, които ответникът поддържа в защитата си по иска пред втората инстанция? ОС - Ямбол повдига следните материалноправни и процесуалноправни въпроси, с които обосновава предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК: Когато по иска по чл. 4, пар. 3 ДЕС/чл. 2в ЗОДОВ нарушението на ПЕС е основано на тълкуването, извършено с решението от 14 януари 2021 г. по дело С-393/19 СЕС, и на утвърдено от наказателния съд споразумение, с което на основание чл. 242, ал. 8 НК е отнето превозно средство, собственост на лице, различно от дееца, възниква ли вземане за обезщетение в полза на бившия собственик на превозното средство, ако е недобросъвестен в смисъла, разяснен с решението на СЕС, при такова въведено възражение как се разпределя доказателствената тежест и за отговора има ли значение, че бившият собственик не е искал връщане на превозното средство, което е било иззето като веществено доказателство по наказателното дело (чл. 111 НПК). Прокуратурата на Република България не взема становище по касационните жалби. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е намерил, че ищецът ЛЮКС е кредитор на двете вземания по чл. 4, пар. 3 ДЕС/чл. 2в ЗОДОВ, като частично е уважил двата кумулативно обективно съединени иска частично. Намерил е за осъществени материалноправните предпоставки/условията на обективната отговорност на Република България като държава членка на ЕС да обезщети вредите, причинени на ищеца/частноправен субект вследствие допуснатото съществено нарушение на ПЕС от бездействие на законодателния орган/на ответника НС и действие на националния съд/на съдия в състава на ответника ОС-Ямбол, така както са разяснени съответно в решение от 5 март 1996 г., Brasserie du p кcheur и Factortame, C-46/93 и C-48/93, EU:C:1996:79 и в решение от 30 септември 2003 г., K цbler, C-224/01, EU:C:2003:513, т. 32 - 36 и 59; решение от 13 юни 2006 г., Traghetti del Mediterraneo, C-173/03, EU:C:2006:391, т. 31; решение 9 септември 2015 г., Ferreira da Silva e Brito и др., C-160/14, EU:C:2015:565, т. 47; решение от 28 юли 2016 г., Tom бљovб, С-168/15, EU:C:2016:602, т. 20. Мотивирал се е със следното: Първо, със споразумение от 25.07.2018 г. по нохд № 208/2018 г. на ОС-Ямбол на основание чл. 242, ал. 8 НК от ищеца – частноправен субект, различен от Ш. М./от дееца на извършеното престъпление по чл. 242, ал. 1, б. „д“ НК, е отнето средството, собственост на ЛЮКС, послужило за превоз на предмета на контрабандата - един автобус Мерцедес Бенц, модел Травего 15 СХД. Второ, превозното средство, собственост на ЛЮКС е отнето в полза на Българската държава в противоречие с чл. 2, пар. 1 от Рамково решение 2005/212/ПВР на Съвета от 24 февруари 2005 г. относно конфискацията на облаги, средства и имущество и чл. 17, пар. 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз. С решението по дело С-393/2019 СЕС е разтълкувал тези разпоредби на правото на ЕС в смисъл, че те не допускат национална правна уредба, която позволява конфискация на средство, използвано за извършване на престъпление квалифицирана контрабанда, когато това средство принадлежи на трето добросъвестно лице. Ответникът НС в съществено нарушение на правото на ЕС е бездействал в задължението си да приведе националния правен ред в съответствие с наднационалния, като отмени разпоредбата на чл. 242, ал. 8 НК в частта „и когато не е собственост на дееца“ поради противоречието й с разтълкуваните разпоредби на ПЕС с решението на СЕС. В състава на ОС-Ямбол е съдията, утвърдил споразумението, който съществено е нарушил задължението си да зачете примата на всяка наднационална норма над националната разпоредба, която му противоречи, и да не приложи чл. 242, ал. 8 НПК в частта „и когато не е собственост на дееца“ (чл. 4, ал. 3 КРБ), а при съмнение за несъответствие – като единствена, т.е. последна инстанция по утвърденото споразумение да отправи преюдициално запитване до СЕС (чл. 267, пар. 3 ДФЕС). Трето, в резултат на допуснатите съществени нарушения на ПЕС ищецът ЛЮКС/частноправен субект търпи вреди за сумата 170 670.23 лв. - пазарната стойност на автобуса към момента, в който е отнет в полза на държавата на основание чл. 242, ал. 8 НК (към 25.07.2018 г.), а съгласно чл. 86, ал. 1, вр. чл. 84, ал. 3 ЗЗД държавата му дължи и сумата 53 533.01 лв. - изтеклите законни лихви върху главницата 170 670.23 лв. в периода 25.07.2020 г. – 25.07.2023 г. Вторият обективно съединен иск - за законните лихви върху главницата в периода 25.07.2018 г. – 25.07.2020 г. и до пълния размер, въззивният съд е отхвърлил поради давност (чл. 111, б. „в“, пр. 1 ЗЗД). Четвърто, вредите са по причина на бездействието на законодателния орган в задължението да не поддържа противоречащ на наднационалния правен ред национален закон и на действието на националния съд, приложил противоречащата на правото на ЕС национална разпоредба, все в съществено нарушение на наднационалния правен ред, и съгласно чл. 4, ал. 2 ЗОДОВ ответниците са осъдени солидарно. По повдигнатите въпроси от касатора ЛЮКС: Първите два обуславят решението, но въззивният съд им е отговорил в съответствие с решение от 19 ноември 1991 г., Francovich, C-6/90 и C-9/90, EU:C:1991:428, т. 35; решение от 5 март 1996 г., Brasserie du p кcheur и Factortame, C-46/93 и C-48/93, EU:C:1996:79, т. 31; решение от 23 май 1996 г., Hedley Lomas, C-5/94, EU:C:1996:205, т. 24; решение от 8 октомври 1996 г., Dillenkofer и др., C-178/94, C-179/94 и C-188/94 – C-190/94, EU:C:1996:375, т. 20; решение от 24 март 2009 г., Danske Slagterier, C 445/06, EU:C:2009:178, т. 19; решение от 26 януари 2010 г., Transportes Urbanos y Servicios Generales SAL, С-118/08, EU:C:2010:39, т. 29; решение от 25 ноември 2010 г., Fu Я, EU:C:2010:717, т. 45; решение от 14 март 2013 г., Leth, C-420/11, EU:C:2013:166, т. 40; решение от 28 юли 2016 г., Tom бљovб, С-168/15, EU:C:2016:602, т. 18; решение от 4 октомври 2018 г., К., С-571/16, EU:C:2018:807, т. 92. В тях СЕС приема, че принципът на извъндоговорна отговорност на държавите членки за нарушение на правото на ЕС е присъщ на системата на Договорите, на които се основава Съюзът. От член 4, пар. 3 ДЕС и принципът на лоялното сътрудничество произтича и правната възможност да се ангажира отговорността на всяка държава членка за вреди от нарушаване на правото на Съюза. Тезата на ищеца/сега касатор, която обяснява двата въпроса, произтича от неговото становище, изразено във въведените от него съответно основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, респ. в соченото касационно основание по чл. 281, т. 2 ГПК, че с частичното уважаване на втория иск въззивният съд не се е произнесъл по предявения иск, който бил за вреди по причина на „лишаване от възможността да се ползва мирно от своето притежание“. В исковата молба претенцията по този иск е била заявена така, с неясна обстоятелствена част, т.е. била е нередовна. След уточнителна молба на ищеца и при постъпилите отговори по чл. 131 ГПК от ответниците в закритото съдебно заседание по чл. 140 ГПК първостепенният съд извършва предварителен доклад, квалифицирайки втория иск по чл. 86, ал. 1, вр. чл. 84, ал. 3 ЗЗД – като претенция за законните лихви върху главницата по първия иск в периода 25.07.2018 г., когато споразумението е утвърдено и е породило правните си последици, до 25.07.2023 г., когато исковете са предявени; възражението за давност – е квалифицирано по чл. 111, б. „в“, пр. 1 ЗЗД, а първостепенният съд е отказал да допусне поисканата от ищеца ЛЮКС ССЕ с мотиви, че за изчисляване на законните лихви върху главницата (вземането по първия иск) не са необходими специални знания. Препис от определението е връчен на страните (чл. 140, ал. 8 ГПК) и в първото открито съдебно заседание те не са възразили по доклада. Настоящият състав намира, че първоначалната нередовност на исковата молба по втория иск е била поправена, а въззивният съд (и първоинстанционният) са се произнесли по втория осъдителен иск, така както ищецът го е предявил. Решението е съобразено с практиката ВКС, че от волята на ищеца зависи дали да заяви претенция по чл. 86, ал. 1, вр. чл. 84, ал. 3 ЗЗД като „законна последица“ от деликта (обективната отговорност на държавата по чл. 4, § 3 ДЕС е с деликтен характер) или като самостоятелен иск. Изложеното изключва вероятността въззивното решение да е недопустимо, т.е. касационният контрол не следва да се допуска при основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, на което касаторът ЛЮКС се позовава чрез първите два повдигнати въпроса. Третият въпрос е израз на становището на ищеца/сега касатор, че преди да влезе в сила ЗИДЗОДОВ – обн. ДВ, бр. 94/29.11.2019 г., с който се въведе разпоредбата на чл. 2в ЗОДОВ, частноправните субекти са нямали възможност да претендират Българската държава да обезщети вредите по причина на актове, действия и бездействия на националните органи в нарушение на правото на ЕС. В своята практика СЕС разяснява, че отговорността на държавата възниква независимо кой е публичният орган, който е нарушил правото на ЕС, тъй като всички държавни власти – законодателна, изпълнителна, съдебна, са обвързани при изпълнението на своите задачи от изискването да спазват правилата, изведени от правото на Съюза – така решение от 5 март 1996 г., Brasserie du p кcheur и Factortame, C-46/93 и C-48/93, EU:C:1996:79, т. 32; решение от 30 септември 2003 г., K цbler, C-224/01, EU:C:2003:513, т. 32; решение от 13 юни 2006 г., Traghetti del Mediterraneo, C-173/03, EU:C:2006:391, т. 30; решение от 25 ноември 2010 г., Fu Я, C-429/09, EU:C:2010:717, т. 46; решение от 28 юли 2016 г., Tom бљovб, С-168/15, EU:C:2016:602, т. 19; решение от 4 октомври 2018 г., К., С-571/16, EU:C:2018:807, т. 93. След 01.01.2007 г., когато Република България се присъедини към ЕС, българската държава дължи да обезщети вредите от нарушението, понесени на нейна територия от частноправните субекти. Основанието на обективната отговорност на държавата произтича от Основния закон – от чл. 4, ал. 3 КРБ, и от наднационалния правен ред – чл. 4, пар. 3 ДЕС. Със ЗИДЗОДОВ – обн. ДВ, бр. 94/29.11.2019 г., с който се въведе разпоредбата на чл. 2в ЗОДОВ, националният законодател разпредели делата по исковете по чл. 4, пар. 3 ДЕС между общите и административните съдилища в националната съдебна система - по критериите в чл. 2в, ал. 1 и ал. 2, и обоснова приложимостта на специалните процесуални условия, т.е. на облекчения ред в ЗОДОВ за разглеждането на тези искове – проста държавна такса, участие на прокурор, изборна местна подсъдност, процесуална субституция, вкл. специалните условия на отговорност за разноските. Основанието/материалноправните предпоставки на обективната отговорност на държавата произтичат директно от правото на ЕС – от принципа за лоялно сътрудничество в чл. 4, пар. 3 ДЕС. Това означава, че след 01.01.2007 г. всеки частноправен субект разполага с право на иск в защита на своите права, произтичащи от правото на ЕС, които публичните органи са нарушили. Изводите произтичат от цитираните решения на СЕС, на които се основава и практиката на ВКС по тези дела. По повдигнатия трети въпрос от ЛЮКС е изключена всяка допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК за допускане на касационния контрол. По повдигнатите въпроси от касатора НС: Решенията на СЕС, с които НС обосновава допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по материалноправния въпрос (по първия) разясняват, че условие за обективната отговорност на държавата по чл. 4, пар. 3 ДЕС е вредата да произтича „достатъчно пряко от поведението, в което се упреква органа, като това поведение трябва да представлява основна причина за вредата“, респ. че „щом едно от трите условия за ангажиране на извъндоговорната отговорност по чл. 4, пар. 3 ДЕС не е изпълнено, исканията за обезщетение трябва да се отхвърлят, без да е необходимо да се проверява дали са изпълнени останалите две условия“. Други решения на СЕС, вече цитирани в настоящото определение, обаче разясняват, че всички държавни власти – законодателна, изпълнителна и съдебна на държавата членка, са обвързани от изискването да спазват правилата, изведени от правото на ЕС, а обективната отговорност по чл. 4, пар. 3 ДЕС възниква без значение кой точно държавен орган съществено е нарушенил наднационалния правен ред. В своята практика по чл. 4, пар. 3 ДЕС/чл. 2в ЗОДОВ ВКС разяснява, че искът предвижда обективна отговорност на държавата, като по тези дела тя участва чрез процесуален субституент - органът, от чийто незаконен акт, действие или бездействие ищецът твърди да произтичат вредите (чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ). Когато вредите произтичат от незаконен акт, действие или бездействие на повече от един държавни органи, срещу които е насочен иска, те се осъждат солидарно (чл. 4, ал. 2 ЗОДОВ). Обяснението е в това, че обективната отговорност е на един и същи правен субект – държавата, а чл. 4, ал. 2 ЗОДОВ се прилага и за завършени/осъществени фактически състави по чл. 4, пар. 3 ДЕС преди да влезе в сила ЗИДЗОДОВ – обн. ДВ, бр. 94/29.11.2019 г., с който националният законодател въведе и новата разпоредба на чл. 4, ал. 2 ЗОДОВ. С чл. 4, ал. 2 ЗОДОВ Република България като държава членка на ЕС предвижда допълнително обезпечение за увредения частноправен субект – възможност с иска по чл. 4, пар. 3 ДЕС/чл. 2в ЗОДОВ да осъди солидарно/да се снабди с изпълнително основание срещу всеки държавен орган, от чието „поведение“ - незаконен акт, действие или бездействие е понесъл вредите. Обсъдените решения на СЕС, а и на ВКС по чл. 4, пар. 3 ДЕС – решение № 259/09.05.2025 г. по к.гр.д. № 4449/2023 г. IV-то ГО и цитираните в него, налагат да се приеме, че иск при тази квалификация се отхвърля без необходимост от обсъждане дали са изпълнени другите материалноправни предпоставки на обективната отговорност на държавата – така решенията на СЕС, на които касаторът се позовава, когато държавният орган, срещу когото искът е насочен, не е нарушил правото на ЕС, а не когато вредите произтичат от неговите, но и на друг държавен орган нарушения на наднационалния правен ред. Следователно макар и повдигнатите въпроси да обуславят решението, въззивният състав ги е разрешил в съответствие с решенията на СЕС по чл. 4, пар. 3 ДЕС и на ВКС, включително по чл. 4, ал. 2 ЗОДОВ. Другият въпрос, процесуалноправният, касаторът НС свързва с възражението, че вредите, чието обезщетение ищецът ЛЮКС претендира, са последица и от бездействие на МС – национален орган със законодателна инициатива (чл. 87, ал. 1 КРБ), който не бил внесъл съответен законопроект за отмяната на чл. 242, ал. 8 НК в частта „и когато не е собственост на дееца“. Макар по това възражение въззивният съд да е пропуснал да се произнесе, неговата неоснователност произтича пряко от твърденията, с които го е обосновал ответникът НС/сега касатор. В установяване на предпоставките по чл. 4, пар. 3 ДЕС/чл. 2в ЗОДОВ съдът дължи да разгледа твърденията, респ. да анализира събраните доказателства за ангажиране на обективната отговорност на държавата, произтичаща, респ. изключена от актовете, действията и бездействията на ответниците/на процесуалните субституенти, срещу които искът е насочен. Извън предмета на делото е съдът да изследва дали вредите имат за причина и актове, действия или бездействия на друг държавен орган, срещу когото не е предявен иска по чл. 4, пар. 3 ДЕС. Дори да бе изпълнил задължението си да разгледа възражението на НС, че и МС с бездействието си е причина за вредите, въззивният съд не би достигнал до различен резултат по предявените и частично уважени искове. По тях съдът е установил материалноправните предпоставки по чл. 4, пар. 3 ДЕС по отношение на всеки ответник, срещу когото исковете са предявени – НС и ОС-Ямбол и ги е осъдил солидарно, съгласно чл. 4, ал. 2 ЗОДОВ. По процесуалноправния въпрос е изключена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. По повдигнатите въпроси от касатора ОС-Ямбол: С решението по дело С-393/2019 г. по преюдициално запитване на Апелативен съд - Пловдив СЕС разтълкува чл. 17, пар. 1 и чл. 47 ХОПЕС и във връзка за Рамковото решение 2005/212/ПВР на Съвета от 24 февруари 2005 г. и Директива 2014/42/ЕС прие, че „съгласно чл. 52, ал. 1 от Хартата могат да бъдат налагани ограничения на упражняването на признатите от нея права и свободи при условие, че тези ограничения действително отговарят на преследваните от Съюза цели от общ интерес и че не представляват по отношение на преследваната цел непропорционална и нетърпима намеса, която би могла да накърни самата същност на така гарантираното право … Предвид значителното засягане на правата на лицата, до което води конфискацията на имущество, а именно окончателно отнемане на правото на собственост върху него, следва да се отбележи, че що се отнася до добросъвестното трето лице, което не е знаело и не е могло да знае, че имуществото му е използвано за извършване на престъпление, подобна конфискация представлява, по отношение на преследваната цел, непропорционална и нетърпима намеса, която засяга самата същност на неговото право на собственост … При тези условия следва да се приеме, че в рамките на чл. 2, пар. 1 от Рамково решение2005/212 конфискацията не може да обхване имуществото на добросъвестните трети лица. С оглед на изложените съображения на първия въпрос следва да се отговори, че чл. 2, пар. 1 от Рамковото решение във връзка с чл. 17, пар. 1 от Хартата трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която позволява конфискацията на средство, използвано за извършване на престъпление квалифицирана контрабанда, когато това средство принадлежи на трето добросъвестно лице.“ На решението на СЕС се позовава и Конституционният съд на РБългария в своето решение № 12/30.09.2021 г. по конст.д. № 10/2021 г. (Обн., ДВ, бр. 84/08.10.2021 г.), с което обяви за противоконституционни разпоредби на НК, след които и чл. 242, ал. 8 в частта „и когато не е собственост на дееца“. В обжалваното решение въззивният съд е приел, че макар решението на СЕС да е постановено след 25.07.2018 г., когато съдия в състава на ОС-Ямбол е одобрил споразумението, с което на основание чл. 242, ал. 8 НК от ищеца в полза на държавата е отнето правото на собственост върху автобуса, марка Мерцедес Бенц, модел Травего 15 СХД, даденото от СЕС тълкуване не създава нови права и задължения, а указва как тълкуваната норма от ПЕС следва да бъде разбирана и прилагана от момента, в който е породила действието си. Допуснатото съществено нарушение на ПЕС от националния съд, поради което въззивният съд е осъдил ОС-Ямбол солидарно с НС да заплати на ищеца/на увредения частноправен субект обезщетението по чл. 4, пар. 3 ДЕС/чл. 2в ЗОДОВ и законни лихви върху обезщетението, уважавайки исковете частично, съдът е обосновал и с други, цитирани в мотивите, предходни решения на СЕС. Приел е, че добросъвестността на ищеца в смисъла, разяснен с решението по дело С-393/2019 СЕС, следва от факта, че законният представител на дружеството не е осъден за контрабандата. Съдебният акт – утвърденото споразумение, не установява никаква форма на съпричастност или знание за престъплението. От протокола за разпит по приложеното наказателно дело, по което е одобрено споразумението по глава ХХIX НПК, обвиняемият Ш. М. е заявил, че: „Автомобилът е собственост на фирмата, към която работя, като никой освен мен не е бил наясно за описаните в постановлението за привличане стоки“, т.е. за стоките, предмет на контрабандата. При така обсъдените доказателства въззивният съд е приел, че законният представител на ищцовото дружество към момента на извършеното престъпление не е знаел, че деецът ще използва автобуса за превоз на контрабандните стоки. Така първата част от повдигнатия въпрос (материалноправната) е свързан с твърдения на ОС-Ямбол, които въззивният съд е приел за неверни/недоказани – знание на ищеца/на органния представител на дружеството, че неговото имущество/автобусът се използва за превоз на контрабандни стоки. В тази част въпросът е израз на становището на този касатор, че въззивният съд е бил длъжен в решението да приеме нещо различно от установеното. Заявено е касационно основание - по чл. 281, т. 2 ГПК, което Върховният касационен съд няма правомощие да разгледа в настоящия етап на производството – т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС. По процесуалноправната част на въпроса (втората) – за разпределянето на доказателствената тежест по възражението, практиката на ВКС е унифицирана и категорична. В тежест на ответника е да докаже онези положителни факти, които изразяват знание на ищеца за определени обстоятелства към определен момент, т.е. недобросъвестността. Третата част от повдигнатия въпрос от този касатор, е свързана с друго възражение на ОС-Ямбол, което въззивният съд е намерил за неоснователно, а именно, че ищецът е имал средство за защита – можел е да иска връщане на автобуса, който е бил иззет в рамките на висащото наказателно дело като веществено доказателство (чл. 111 НПК), и като не се е възползвал, обезщетение не му се дължи (чл. 5, ал. 1 ЗОДОВ). Както е посочил въззивният съд в мотивите на своето решение, чл. 111, ал. 2 НПК е средство за възстановяване на владение или държане (на фактическа власт върху вещ, иззета като веществено доказателство), т.е. упражняването или не на тази възможност не рефлектира върху последиците от това, че правото на собственост на ищеца върху автобуса е отнето в полза на Българската държава, т.е. че като последица от одобреното споразумение в съществено нарушение на ПЕС – в приложението на противоречаща на правото на ЕС национална правна норма ЛЮКС е лишен от правото си на собственост. В обобщение, по повдигнатите въпроси от касатора ОС-Ямбол са изключени допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационния контрол. При тези мотиви, съдът