Определение № 50024 от 18.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1827/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 2214 от 01.03.2022 г., подадена от К. А. К., М. А. К., С. А. К., В. С. К., М. С. А. и А. С. К. чрез адвокат С. Б. срещу въззивно Решение № 500 от 10.12.2021 г. по в.гр.д.№ 494/2021 г. на Окръжен съд – Благоевград.

Жалбата, като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, отговаряща на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК и насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване, е процесуално допустима.

Ответникът по касация К. С. Т. е подал отговори на жалбата и на изложението на касационните основания чрез адвокат С. П. от САК. Поддържа, че не е налице основание за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендира присъждането на разноски.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С обжалваното въззивно решение, макар да съдържа отменителен диспозитив, по същество е потвърден резултата, постановен с Решение № 902277 от 16.11.2020 г. по гр.д.№ 1123/2019 г. на Районен съд – Сандански, като са отхвърлени като неоснователни предявените от К. А. К., М. А. К., С. А. К., В. С. К., М. С. А. и А. С. К. срещу К. С. Т. искове за признаване за установено по отношение на ответника, че ищците са собственици на основание наследствено правоприемство от А. А. К. (бивш жител на [населено място], починал на 31.03.1987 г.), а при условията на евентуалност – на основание давностно владение, на следния недвижим имот: реална част от 225 кв.м., находяща се в югоизточната част от УПИ *, пл.№ *, кв. 22 по сега действащия план на [населено място] от 1990 г., общ. С., обл. Б., целият с площ от 465 кв.м., при съседи: от две страни – улица, УПИ , УПИ и УПИ , която реална част е с граници: от две страни – улица, УПИ и УПИ ** и представлява част от притежавания от ищците ПИ *, кв. 22, целият с площ 898 кв.м. по плана на [населено място] от 1990 г. Отменителният диспозитив е постановен от окръжния съд, за да се отрази в текста на решението, че исковете се отхвърлят по отношение на К. А. К., М. А. К. и С. А. К. – за по 1/4 идеална част, а за В. С. К., М. С. А. и А. С. К. – за по 1/12 идеална част от спорната реална част от УПИ *, пл.№ *, кв. 22 по плана на [населено място] – съобразно уточнението на претендираните от всеки от ищците части от имота, направено в хода на въззивното производство с молба вх.№ 5356 от 09.06.2021 г.

Обсъждайки събраните по делото писмени доказателства, въззивният съд е формирал извод, че след смъртта на А. А. К. (бивш жител на [населено място], починал на 31.03.1987 г.) и на съпругата му М. К. (починала на 21.02.1996 г.) двамата са наследени от четирима им синове: К., М., С. и С. К.. Последният е починал на 08.09.2012 г. и е наследен от съпругата В. К. и децата М. А. и А. К..

Общият наследодател А. А. К. е вписан в разписния лист към плана на [населено място] от 1927 г. за собственик на парцел * (отреден за имот пл.№ *, кв. 32 и 30, целият от 2 516 кв.м.) след зачертаване на името Н. К.. Срещу имената в графата „квадратура на дворището” е посочен нотариален акт № 18, т. 1, д.№ 37/1983 г., без отразяване момента на корекцията и извършилото я лице. При тези данни и отсъствието на цитирания нотариален акт № 18/1983 г. сред доказателствата по делото, въззивният съд е приел за недоказана принадлежността към патримониума на А. А. К. на описания в исковата молба имот пл.№ *, кв. 32 и 30, целият от 2 516 кв.м., по плана на [населено място] от 1927 г., част от който се явява процесната по делото територия. Прието е, че легитимирането му с н.а.№ 18/1983 г. като собственик (съгласно посоченото в два договора за дарение от 1983 г. – н.а.№№ 85 и 86 от 1983 г.) не променя този извод. Неустановяването по категоричен начин принадлежността на процесния имот към патримониума на общият наследодател в момента на откриване на наследството му (31.03.1987 г.) е пречка да се направи извод, че ищците са придобили собствеността върху имота с пл.№ *, кв. 32 и 30 по плана от 1927 г., включително и спорната площ, по силата на наследствено правоприемство.

Предвид неоснователността на заявеното главно придобивно основание, въззивният съд се е произнесъл и по заявения при условията на евентуалност придобивен способ по чл. 79, ал. 1 ЗС. Съобразено е заключението на съдебно-техническата експертиза, съгласно което по КРП от 1927 г. описаният в исковата молба имот пл.№ *, кв. 32 и кв. 30, от 2 516 кв.м. по разписния лист е записан на А. К.. С плана от 1990 г. западната му част е заснета с пл.№ *, кв. 23, а източната - с пл.№ *, кв. 22. Площи от последния според експертизата не попадат в УПИ *, който по плана от 1990 г. е отреден само за имот с пл.№ *. Експерта е категоричен, че н.а.№ 105/1960 г. (легитимиращ като собственици Е. К., Л. К. и Н. В.) и н.а.№ 48/1963 г. (съставен в полза на С. К.) касаят имот пл.№ *, кв. 30 по плана от 1927 г., както и че парцел *, кв. 30 по плана от 1927 г. няма нищо общо с УПИ *, имот пл.№ *, кв. 22 по плана от 1990 г. Вещото лице е идентифицирало като обект на покупко-продажбата в н.а.№ 16/2004 г. (купувач по който е ответника) УПИ *, отреден за имота с пл.№ * от кв. 22. Вещото лице е категорично в изводите си, че и по двата плана част от имот с пл.№ *, кв. 32 и кв. 30 по КРП от 1927 г. не е включван в УПИ *, пл. *, кв. 22 по КРП от 1990 г.

Прието е, че от събраните по делото доказателства не е установено да е упражнявано съвладение върху процесния имот от ищците, което да доведе до придобиване на собствеността от тях. Свидетелските показания на свид. Р., Г. и К., доколкото съдържат данни в тази насока, сочат за осъществявани фактически действия единствено от С. К.. Отсъства обаче конкретика в показанията досежно начин на установяване фактическа власт от ищците, отделните фактически действия и техния обем, момента на тяхното осъществяване. Това осуетява преценката дали въобще се касае за владелчески или други действия, респ. - ако са владелчески, дали са упражнявани едновременно с останалите, периода през който са реализирани и най-вече – дали обхващат и спорната площ. Доколко са налице данни за осъществявани дейности върху спорната площ, то те наподобяват белезите на търпими действия, а не на владелчески. Дарствените актове, материализирани в нотариални актове №№ 85 и 86 от 1983 г., с които общият наследодател А. К. и съпругата му прехвърлят на синовете си С. и М. по 1/2 идеална част от парцел *, кв. 32 по плана на [населено място], допълнително разколебават ищцовата теза, тъй като последния представлява част от имот пл.№ *, кв. 32 и 30 по плана от 1927 г., и не е ясно дали се изключва от свидетелските показания. Въззивният съд е приел за недоказан обективния факт на съвладението по смисъла на чл. 69 ЗС в поддържаното съотношение, особено при наличните показания на свид. Т., Т. и К.. Прието е, че последните опровергават презумпцията по чл. 69 ЗС и изключват постоянния, явен, спокоен и несъмнен характер на ищцовите съвладелчески действия преди и след покупката на УПИ * от ответника през 2004 г., дори да се счетат за факт. Отсъствието на данни за противопоставяне от страна на ищците на ответните действия върху целия УПИ * след закупуването му през 2004 г. - последвалото заграждане, обработката чрез майката на ответника и предоставянето му за ползване на трети лица (свидетелите на ответната страна), допълнително подкрепя горните изводи. Прието е, че н.а.№ 44/1992 г., с който наследниците на А. К. са признати за собственици на няколко имота, в т.ч. и на парцел *, пл.№ *, кв. 23 от 508 кв.м., не променя формираните изводи. С него права са признати на две взаимно изключващи се по своята правна същност придобивни основания - наследство и давностно владение. Кумулирането на придобивни способи е невъзможно, понеже след придобиването на вещното право на едно основание, то не може да бъде придобито на друго. От събраните доказателства се опровергава обвързващата сила на н.а.№ 44/1992 г. Освен това са констатирани права към момент, който предхожда покупката на процесната площ от ответника. Последната е оформена с н.а.№ 16/2004 г., съгласно който Е. К., Л. К. и Н. В. са продали на ответника К. Т. своя УПИ *, отреден за имот с пл.№ *, кв. 22, с площ от 465 кв.м., при подробно описани граници. При изповядване на сделката продавачите са се легитимирали като собственици с н.а.№ 105/1960 г. и н.а.№ 48/1963 г. и сделката, оформена с н.а.№ 16/2004 г. е произвела преследвания от страните вещно-транслативен ефект. За пълнота е отбелязано още, че предвид фактическата власт, упражняваната от ответника с продължителност далеч надхвърляща 5 години, на основание, годно да го направи собственик, при отсъствие на доказателства, опровергаващи презумпцията по чл. 70, ал. 2 ЗС, може да се приеме, че в негова полза е осъществено и придобивното основание по чл. 70, ал. 1 ЗС след изтичането на 5 години от датата на легитимиращата го сделка от 08.09.2004 г. Изрично е отразено, че след съпоставката на гласните доказателства с останалия доказателствен материал по реда на чл. 172 ГПК, въззивният съд е кредитирал показанията на ответните свидетели, тъй като са логически последователни, взаимно допълващи се и кореспондират с останалия доказателствен материал. Невъзприетите показания на останалите свидетели са определени като бегли, повърхностни и опровергани от писмените доказателства.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 ГПК да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като при предявен иск за установяване правото на собственост, да се произнесе по всички наведени от страните възражения по делото (правоизключващи и правопогасяващи), както и по доводите, касаещи придобиването и принадлежността на правото;

2. Длъжен ли е въззивния съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните;

3. Представлява ли съществено нарушение на процесуалните правила необсъждането на всички свидетелски показания, неточното им интерпретиране и абсолютно неправилното им тълкуване от въззивния съд; Може ли същото да доведе до неправилни изводи и неправилно приложение на материалния закон;

4. Следва ли при преценка на свидетелските показания въззивният съд да вземе предвид наличието на противоречие в показанията на свидетелите, да прецени тяхната евентуална заинтересованост, както и да вземе предвид всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти, обстоятелствата при тяхното възпроизвеждане, както и способността и желанието на свидетелите вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат в показанията си;

5. Може ли съдът да преиначава заключения на съдебни експерти или да обсъжда избирателно само части от тях, като игнорира друга част относно релевантни за спора факти;

6. Може ли владението по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС да се осъществява и чрез друго лице, което има качеството на владелец на собствената си идеална част и на държател на идеалните части на останалите владелци;

7. Могат ли да се определят като „търпими действия” онези действия, които не представляват незначително безпокойство за собственика на един недвижим имот, не се извършват с изричното му или предполагаемо съгласие и за които не може да се допусне, че би търпял извършването им от обикновена любезност, добронамереност, гостоприемство, по силата на лични отношения.

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, както следва: първи въпрос – в противоречие с Решение № 136 от 30.10.2020 г. по гр.д.№ 4746/2019 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 68 от 30.10.2020 г. по гр.д.№ 4801/2019 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 139 от 17.07.2019 г. по гр.д.№ 4375/2018 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 73 от 05.07.2018 г. по гр.д.№ 3228/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 113 от 18.05.2016 г. по гр.д.№ 5961/2015 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 215 от 22.12.2015 г. по гр.д.№ 6209/2014 г. на ВКС, І г.о., Решение № 45 от 06.04.2017 г. по гр.д.№ 3343/2016г. на ВКС, І г.о., и др., втори въпрос – в противоречие с Решение № 248 от 07.01.2020 г. по гр.д.№ 4193/2018 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 17 от 08.02.2016 г. по гр.д.№ 4121/2015 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 157 от 11.02.2016г. по търг.д.№ 3638/2014 г. на ВКС, І т.о., Решение № 251 от 06.03.2018 г. по търг.д.№ 593/2017 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 136 от 30.10.2020 г. по гр.д.№ 4746/2019 г. на ВКС, ІІІ г.о., трети въпрос – в противоречие с Решение № 266 от 29.06.2011 г. по гр.д.№ 1058/2010 г. на ВКС, І г.о., Решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр.д.№ 3244/2016 г. на ВКС, ІV г.о., четвърти въпрос – в противоречие с Решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр.д.№ 3244/2016 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 700 от 28.10.2010 г. по гр.д.№ 91/2010г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 297 от 22.12.2014 г. по гр.д.№ 4004/2014 г. на ВКС, І г.о., Решение № 65 от 16.07.2010 г. по гр.д.№ 4216/2008 г. на ВКС, ІV г.о. и др., пети въпрос – в противоречие с Решение № 69 от 09.07.2015 г. по гр.д.№ 1582/2014 г. на ВКС, ІV г.о., шести въпрос – в противоречие с Решение № 294 от 07.01.2015 г. по гр.д.№ 4050/2014 г. на ВКС, І г.о., Решение № 262 от 22.12.2014 г. по гр.д.№ 1155/2014 г. на ВКС, І г.о. и Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, седми въпрос – в противоречие с Решение № 483 от 11.12.2012 г. по гр.д.№ 493/2012 г. на ВКС, І г.о. и Решение 122 от 03.12.2020 г. по гр.д.№ 3549/2019 г. на ВКС, І г.о.

Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените в изложението процесуалноправни въпроси №№ 1 - 5. В практиката на ВКС (включително посочените от касаторите Решение № 136 от 30.10.2020 г. по гр.д.№ 4746/2019 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр.д.№ 3244/2016 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 69 от 09.07.2015 г. по гр.д.№ 1582/2014г. на ВКС, ІV г.о. и др.) се приема, че въззивният съд е такъв по съществото на спора и непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор. Въззивната инстанция (както и първата) трябва да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. В мотивите на решението трябва да бъде посочено кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства. Съдът не може да обсъжда избирателно само част от доказателствата и възраженията и да преиначава свидетелски показания и заключения на експертизи. Гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Вземат се предвид и всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти, както и обстоятелствата при възпроизвеждането. При противоречие в показанията на свидетелите, съдът трябва да прецени посочените обстоятелства при възприемането и възпроизвеждането по отношение на всеки поотделно, а още и дали те са възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по различно време, дали впечатленията им са спорадични или системи, доколко показанията са подкрепени или отречени от останалите събрани по делото доказателства.

Видно от мотивите на обжалваното решение, въззивният съд е обсъдил относимите към спора доказателства и заявените от страните доводи и възражения, които са от значение за спорното право. Преценката на въззивния съд за недоказаност на наведените от ищците придобивни основания, обусловена от анализа на конкретните факти и доказателства по делото, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения при преценка на гласните доказателства, както и за необоснованост на фактическите изводи в обжалваното решение, по съществото си представляват касационни основания за неправилност на съдебния акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, чиято основателност би могла да се прецени само при постановяване на решение по чл. 290 ГПК. Обсъждането им във фазата по чл. 288 ГПК вр. чл. 280, ал. 1 ГПК е недопустимо, тъй като в тази фаза се преценява налице ли са основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 или 3 ГПК за допускане до касационно обжалване, но не и правилността на атакувания акт. Несъгласието на касатора с фактическите и правни изводи на съда не е основание за допускане на касационно обжалване.

Въпрос № 6 от изложението също не предпоставя допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Извод за упражнявано владение върху имота от който и да било от ищците, не е направен от въззивния съд, поради което питането на жалбоподателите, като необуславящо изхода на спора, не отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. Посоченото от жалбоподателите решение № 294 от 07.01.2015 г. по гр.д.№ 4050/2014 г. на ВКС, I г.о., няма отношение към спора по настоящото дело, тъй като в него се разсъждава за една специфична хипотеза на установяване на фактическа власт върху съсобствен имот, когато в него е извършен строеж от единия съсобственик въз основа на нотариално заверена, но невписана декларация по чл. 56, ал. 3 ЗТСУ (отм.). Доколкото само владението може да доведе до придобиване на един имот по давност, каквото в случая е прието, че не е упражнявано, въпрос № 7 от изложението също не обосновава допускане на въззивното решение до касационен контрол.

Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и в хипотезите по чл. 280, ал. 2 ГПК, доколкото прочитът на акта не сочи на произнасяне, несъвместимо с приложимото обективно право, с основни принципи на съдопроизводството или с правилата на логиката. Не са налице и данни, които да поставят под съмнение валидността и допустимостта на акта.

Предвид изхода от настоящото произнасяне, на основание чл. 81 ГПК и чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторите следва да заплатят на ответника по касация сумата 500 лева – договорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение (л. 43).

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия