Определение № 92 от 01.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 957/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. П. Д. срещу решение № 12413 от 30. 11. 2020 г. по в. гр. д. № 119/2020 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 4 състав в частта, с която е потвърдено решение № 7282 от 30. 10. 2019 г. по гр. д. № 2602/2018 г. на Софийски градски съд, І ГО, 17 състав в частта, с която предявеният от Г. П. Д. срещу Гаранционен фонд иск по чл. 288, ал. 1, т. 1 КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баща му П. Г. Д. при ПТП, настъпило на 12. 02. 2013 г., е отхвърлен за разликата над 40 000 лв. до предявения размер от 50 000 лв. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е недопустимо и неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Излага доводи, че ответникът Гаранционен фонд, с решение от 29. 12. 2015 г., е определил обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди от смъртта на баща му при ПТП в размер на 100 000 лв., като с оглед съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, е намалил обезщетението с 50 % и на 17. 03. 2017 г. е изплатил сумата от 50 000 лв. на Г. Д.. Касаторът сочи, че претендирал заплащането на сумата от 50 000 лв., представляваща разликата до дължимото му се обезщетение за неимуществени вреди от 100 000 лв. Твърди, че с отговора на исковата молба Гаранционният фонд не оспорил размера на обезщетението, което сам определил и признал извънсъдебно, като не поискал намаляването му на основание чл. 52 ЗЗД. Във въззивното решение бил споделен изводът на първоинстанционния съд, че справедливото обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди от смъртта на баща му при ПТП възлиза на сумата от 90 000 лв., поради което след преценка, че вземането на ищеца не е погасено по давност, на същия била присъдена сумата от 40 000 лв. Касаторът поддържа оплаквания, че въззивният съд недопустимо редуцирал размера на обезщетението, без да е налице възражение от страна на ответника. Евентуално поддържа, че актът на въззивния съд в обжалваната част е очевидно неправилен, тъй като с оглед признанието на ответника не съществувал спор за общия размер на обезщетението. Прави искане за отмяна на въззивното решение в обжалваната част. Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. второ и трето ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, като възпроизвежда оплакванията от касационната жалба, касаторът твърди, че обжалваният въззивен акт е недопустим и очевидно неправилен. Поддържа, че в нарушение на съдопроизводствените правила, съдът се е произнесъл по непредявено възражение на ответника относно размера на претендираното обезщетение за неимуществени вреди. Без да формулира конкретен правен въпрос, твърди, че въззивното решение противоречи на практиката на ВС и ВКС, като се позовава на ППВС № 1/1985 г., Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, решение по гр. д. № 479/2012 г. на ВКС, решение по т. д. № 850/2012 г. на ВКС, І т. о., решение по т. д. № 1512/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение по т. д. № 2830/2015 г. на ВКС, І т. о. и решение по т. д. № 2806/2015 г. на ВКС. Ответникът по касационната жалба Гаранционен фонд, [населено място] е подал отговор на касационната жалба, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Моли да му бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът, за който не се спори, че е син на починалия при ПТП П. Д., е предявил на 30. 12. 2015 г. претенцията си за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баща му, причинена от неидентифицирано МПС, пред ответника ГФ и последният му е определил и изплатил обезщетение в размер на 50 000 лв. на 17. 03. 2017 г., мотивирало ищеца да десезира съда чрез отказ от иска за тази сума, като производството по делото е останало висящо само за размер на търсената сума от 50 000 лв., заедно със законната лихва от 15. 03. 2015 г. Във въззивния акт е посочено, че по делото не е спорно, предвид и извънпроцесуалното поведение на ответника, извършил плащане по образуваната при него щета, че ищецът е увредено лице от ПТП, станало на 12. 02. 2013 г., от което е настъпила смъртта на баща му, а ответникът е легитимиран да отговаря за вредите от смъртта, настъпила в резултат на ПТП, причинено от неидентифицирано МПС, на основание чл. 288, ал. 1, т. 1 КЗ /отм./. Въззивният съд е счел, че справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди във връзка с смъртта на баща му възлиза на 90 000 лв. При произнасяне по размера на обезщетението решаващият съд е отчел стреса от настъпилата при трагични обстоятелства внезапна смърт на бащата на ищеца на близо 60 години, степента на преживените от сина му негативни емоции, трайната и дълбока скръб от загубата, както и трайното отражение на инцидента върху емоционалното състояние на ищеца и поведенческите му прояви и конкретните икономически условия в страната към релевантния за определяне на обезщетението момент – месец февруари 2013 г. В решението е формиран извод за неоснователност на възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, тъй като не се установява поведението на пострадалия велосипедист да се е намирало във връзка с настъпването на вредите. Съобразен е установеният по делото механизъм на ПТП, а именно настъпването на произшествието след навлизането на неизвестен автомобил на територията на кръстовището на бул. Ц. Освободител и ул. Шипка в [населено място] при наличие за неговата посока на движение предупредителен знак Б1 – „Пропусни движещите се по пътя с предимство!“, като в този момент велосипедистът Д. се е намирал на 1 м. преди мястото на удара и не е имал техническа възможност да спре. С оглед установения във въззивното производство момент на подаване на исковата молба – 2. 02. 2018 г., въззивният съд е счел за неоснователно възражението на ответника, че предявеното вземане е погасено по давност. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. При съобразяване на твърденията на касатора за недопустимо произнасяне на въззивния съд, както и с оглед дължимата служебна проверка в стадия по селекция на касационните жалби, настоящият състав намира, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК за достъп до касация – вероятна недопустимост на въззивното решение. Съгласно задължителната съдебна практика – т. 9 от ППВС № 1/1985 г., недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. Другите процесуални нарушения на въззивния съд, дори и съществени, както и неправилното приложение на материалния закон, съставляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на проверка след евентуалното допускане на въззивното решение до касационно обжалване. В случая не са налице твърдения и данни за отсъствието на процесуални предпоставки за съществуването и надлежното предявяване на правото на иск. Не би могло да се приеме, че въззивният съд е излязъл извън предмета на делото. Предметът на делото е спорното материално субективно право, претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано от основанието и петитума на исковата молба. Когато съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, или когато е определил предмета на делото въз основа на факти и обстоятелства, на които страната не се позовава, решението е недопустимо, тъй като е разгледан непредявен иск. В случая произнасянето на въззивния съд, сезиран с въззивна жалба на ищеца срещу отхвърлителното решение на първоинстанционния съд, съответства на фактите и обстоятелствата, от които се извежда вземането на ищеца за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баща му при ПТП, причинено от неидентифицирано МПС, и на съдържанието на петитума на исковата молба. Доводите на касатора, че първоинстанционният и въззивният съд не са могли да извършват самостоятелна преценка относно размера на обезщетението за неимуществени вреди с оглед определеното от ответника по образуваната при него щета обезщетение в общ размер от 100 000 лв. и липсата на направено в процеса оспорване от ответника на този размер на обезщетението, дори и да са основателни, имат отношение към неправилността на решението, но не и към недопустимостта му. Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на атакувания съдебен акт като основание за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда без анализ и излагане на съображения за наличие или липса на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Съгласно практиката на ВКС очевидно неправилен е съдебният акт, който е постановен contra legem до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, който е постановен extra legem, т. е. съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, който е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на логическите и опитни правила и който е постановен при нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая тези пороци не са налице. При аргументиране на тезата си за очевидна неправилност на обжалвания акт касаторът излага доводи за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила от съда с оглед неотчетеното признание на ответника, че дължимото справедливо обезщетение за неимуществените вреди на ищеца възлиза на 100 000 лв. Преценката за тяхната основателност би могла да бъде осъществявана само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол. Те обаче не могат да обосноват допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Предвид позоваването от касационния жалбоподател на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 3 ГПК за достъп до касация трябва да се изтъкне, че съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Върховният касационен съд може само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът няма правомощията да извежда и формулира въпроса въз основа на твърденията в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В настоящия случай касаторът само формално е изпълнил изискването на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за излагане на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като в представеното в изпълнение на указанията на администриращия жалбата апелативен съд изложение не е посочил кой е разрешеният от въззивния съд материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на спора. С изложението са въведени твърдения за допуснати нарушения на процесуалните правила от страна на първоинстанционния и въззивния съд, тъй като са извършили самостоятелна преценка относно размера на обезщетението за неимуществени вреди при съобразяване на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД, без да отчетат липсата на възражение на ответника, че претендираното от ищеца обезщетение от 100 000 лв. е прекомерно. Както бе посочено, те биха съставлявали основания за касиране на въззивното решение като неправилно – чл. 281, т. 3 ГПК. Същите обаче не са основания за допускане на касационно обжалване на атакувания акт. Непосочването на значимия правен въпрос от жалбоподателя е достатъчно основание за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол, без да се разглежда наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК съобразно Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС. По изложените съображения въззивното решение на Софийски апелативен съд не следва да се допуска до касационен контрол. При този резултат по делото, на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК, на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение