Определение № 3539 от 07.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4110/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. К. Л., чрез. адв. Д. Г., против решение № 4037/04.07.2024 г., постановено по в.гр.д. № 6550/2023 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 14892/20.12.2022 г., постановено по гр.д. № 65869/2021 г. по описа на Софийски районен съд, с което е допуснато извършването на съдебна делба между И. И. И. и К. К. Л. при равни делбени квоти – по 1/2 ид. част, на апартамент № 66, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] със застроена площ от 48,04 кв. м., представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, по КККР на [населено място], заедно с таванско помещение № 35, с площ от 1,96 кв. м., заедно с избено помещение № 66, с площ от 5,94 кв. м., както и с 1,022 % ид. ч. от общите части на сградата и толкова ид. ч. от правото на строеж.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните правни въпроси:

1. Обитаването на имот от едно лице в продължение на повече от двадесет години без противопоставянето на формалните собственици може ли да се квалифицира като „търпими действия“? По този въпрос касаторът сочи противоречие на приетото от съда с практиката на ВКС - решение № 483/11.12.2012г. по гр.д. № 493/2012г. на ВКС, I г. о. и решение № 50160/20.01.2023 г. по гр.д. № 504/2022 г. на ВКС, I г. о.

2. Ако приживе едно лице е предало владението върху недвижим имот другиму, следва ли да се приеме, че последният установява самостоятелна фактическа власт върху имота с намерението да придобие собствеността от този момент и нужно ли е в такъв случай владелецът да манифестира намерението за своене, за да се осъществи фактическият състав на придобивната давност? Поддържа се, че този въпрос е решен в противоречие с приетото в решение №378/19.06.2024г. по гр.д. №2938/2023г. на ВКС, I г.о.; решение №50035/25.08.2023г. по гр.д. № 1901/2022г. на ВКС, II г.о.; решение №60123/16.11.2021г. по гр.д. № 50/2021г. на ВКС, II г.о.; решение № 3/25.01.2016г. по гр.д. № 3973/2015г. на ВКС, I г.о.; решение № 60/07.06.2018г. по гр.д. № 2420/2017г. на ВКС, I г.о. и решение № 32/08.02.2016г. по гр.д. № 4591/2015г. на ВКС, I г.о.

3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани доказателства по делото в тяхната съвкупност и взаимна връзка? За да се приеме, че е изпълнил задължението си, вменено му с императивните разпоредби на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, достатъчно ли е съдът само да посочи в мотивите към решението си част от събраните по делото доказателства, без да ги обсъди и да цени установените от всички тях факти в тяхната съвкупност, както и без да изложи мотиви защо основава правни и фактически изводи на част от тях, а други игнорира напълно или ги интерпретира превратно? Сочи се противоречие с приетото в Тълкувателно решение № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС; ТР № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС; решение № 50083/20.12.2022г. по гр.д. № 3417/2021г. на ВКС, II г.о.; решение № 50169/02.12.2022г. по гр.д. № 2939/2021г. на ВКС, III г.о.; решение № 60326/14.12.2021г. по гр.д. № 623/2021г. на ВКС, IV г.о., решение № 127/05.04.2011г. по гр.д. № 1321/2009г. на ВКС, IV г.о., решение № 223/19.06.2013г. по гр.д. № 1006/2012г. на ВКС, IV г.о., решение № 317/12.02.2019г. по гр.д. № 796/2018г. на ВКС, II т.о. и др.

4. При осъществяване на своята решаваща дейност следва ли съдът да спазва правилата на формалната и правната логика, като приложението на тези правила бъде изяснено в мотивите към решението, така че фактическите констатации на съда и правните му изводи да бъдат обосновани? По този въпрос се поддържа противоречие с приетото в решение № 324/22.04.2010 г. по гр.д. № 1413/2009 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 237/24.06.2010 г. по гр.д. № 826/2009 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 348/28.10.2013 г. по гр.д. № 1363/2012 г. на ВКС, IV г.о., решение № 60287/16.02.2022 г. по гр.д. № 973/2021 г. на ВКС, III г.о., решение № 50083/20.12.2022 г. по гр.д. № 3417/2021 г. на ВКС, II г.о.

От ответника по жалбата И. И. И., чрез адв. Б. Г., е постъпил писмен отговор, с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е посочил, че производството по делото е образувано по предявен от И. И. И. против К. К. Л. иск за делба на апартамент № 66, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] със застроена площ от 48,04 кв. м., представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, по КККР на [населено място], заедно с таванско помещение № 35, с площ от 1,96 кв. м., заедно с избено помещение № 66, с площ от 5,94 кв. м., както и с 1,022 % ид. ч. от общите части на сградата и толкова ид. ч. от правото на строеж.

Прието е за установено, че С. В. И. и М. С. Л. по време на брака си са придобили собствеността върху процесния имот в режим на съпружеска имуществена общност. Бракът им е прекратен с решение № 30.12.2015 г. по гр. д. № 54793/2014 г. по описа на СРС и всеки от тях е станал собственик на по 1/2 ид.ч. от имота. С. И. е починал на 12.05.2017 г. и е наследен от дъщеря си Е. С. Ш., която е прехвърлила с нотариален акт за дарение № 139, том I, рег. № 8040, дело № 112/25.10.2021 г. правото на собственост върху придобитата по наследство 1/2 ид.ч. от апартамента на ищцата И. И. И.. С този нотариален акт върху прехвърлената ид.ч. е учредено право на ползване в полза на И. С. С.. Констатирано е, че К. Н. Л.- син на М. Л. е починал преди нея през 2014 г., поради което след смъртта си на 13.09.2019 г. М. Л. е наследена от своята внучка - ответницата К. Л..

Съдът е посочил, че с отговора на исковата молба ответницата е навела възражение за изтекла придобивна давност в полза на баща й К. Л. за периода 1994 г. – 2014 г.

Първоинстанционният съд е счел за неоснователно възражението за придобивна давност и е допуснал извършването на съдебна делба на имота между страните при равни делбени квоти – по 1/2 ид. ч.

За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е посочил, че по делото е представена нотариално заверена декларация от С. И. и М. Л., с която декларират, че продажната цена за процесния имот е изплатена изцяло от К. Л. с негови средства, както и че двамата са готови да му прехвърлят собствеността върху апартамента, когато той пожелае, по надлежния ред. Въззивният съд е приел, че според посоченото в този документ, деклараторите се считат за собственици на имота, а неуредените сметки между тях и К. Л. подлежат на бъдещо уреждане. Намерил е, че декларацията не съставлява договор, тъй като е едностранно подписана. Същата не внася промяна досежно принадлежността на правото на собственост върху имота, нито от нея се установява предаване на фактическата власт върху него. Изложени са мотиви, че съгласно удостоверение от СО, р-н „Л.“ в периода, в който се твърди, че К. Л. е придобил имота по давност, в него са били адресно регистрирани четири лица, като той не е сред тях. Регистрираните лица, наред с ответницата, считано от 2010 г., са други три лица, чиято връзка със страните по делото не е установена, но са с фамилия Ш. или са свързани с Е. Ш..

Въз основа показанията на свидетелите И. С. и Р. В. А. е прието за установено, че през 2016 г. двете са ходили на оглед на имота. С. И. ги чакал пред блока и им отключил апартамента. Обяснил им, че отдава под наем една стая, а кухнята се ползва общо с бившата му съпруга, както и че той живее в село до [населено място], но често пребивава в [населено място] по работа. Съдът е посочил, също, че свидетелят А. И., който живее в процесния блок от 1983 г., е заявил, че К. Л. е живял в имота от 1983 г. заедно с майка си, жена си и дъщеря си. Имотът е стопанисван от него, правил и ремонти. Свидетелят В. М. Ц. установява, че К. Л. му възложил и платил извършването на ремонт в хола, кухнята и тераса на жилището. К. Л. споделил, че изплаща имота.

При така приетото за установено, въззивният съд е направил извод за неоснователност на направеното от ответницата възражение за изтекла придобивна давност в полза на баща й К. Л.. Изложени са мотиви, че в случая основанието, на което се твърди първоначално да е установена фактическата власт от К. Л., предполага доказване, че той е отблъснал владението на собствениците към 1994 г., но от свидетелските показания не се констатира той да е установил владение за себе си. Съдът е счел, че според показанията на свидетелите И. и Ц., К. Л. само е бил допуснат от майка си и съпруга й да живее в имота заедно със семейството си, т. е. се касае за търпими действия, и именно като лице, допуснато в имота, го е обитавал и възлагал дребни ремонти на свидетеля Ц..

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение, не е налице поддържаното от касаторите основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

По първия поставен от касатора въпрос не може да се допусне касационно обжалване, тъй като, макар да е обуславящ решаващите мотиви на въззивния съд, не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Позитивното ни право урежда институтите на владението – упражняване на фактическа власт върху вещ за себе си /чл.68, ал.1 ЗС/ - и държането – упражняване на фактическа власт върху вещ за другиго /чл.68, ал.2 ЗС/ и свързва с тях определени правни последици. Липсва обаче правна уредба на търпимите действия. Практиката на ВКС, изразена напр. в посоченото от касатора решение № 483/11.12.2012 г. по гр.д. № 493/2012 г., ВКС, І г.о., е възприела определението на търпими действия, дадено в правната теория: търпими са всички онези действия, които представляват според обстоятелствата незначително безпокойство за собственика или владелеца на един недвижим имот, които се извършват с изричното или предполагаемо съгласие на владелеца и за които може да се допусне, че той би търпял да се извършват само поради това от обикновена любезност, добронамереност, гостоприемство, по силата на лични отношения и поради това да се смятат за извършени с неговото съгласие. В това решение е прието също, че пример за такива действия е когато някой разреши друг да се настани временно да живее в неговия имот. Търпимите действия са именно действия, а не фактическа власт и по това трябва да се различават от държането, а значи и от владението, поради което и не могат да служат за основание за придобиване на владение. За преустановяването на търпимите действия е достатъчно едностранното изявление на собственика или владелеца. Въззивният съд е съобразил изцяло тази съдебна практика, като е изложил в мотивите си, че от събраните доказателства не се установява К. Л. да е осъществявал владение върху имота за себе си, а само е бил допуснат от майка си и нейния съпруг да живее в имота заедно със семейството си, т. е. се касае за търпими действия. За да стигне до този извод, съдът е обсъдил представената по делото декларация, като е посочил, че според нейното съдържание деклараторите се считат за собственици на имота, а неуредените сметки между тях и предоставилия продажната цена К. Л. подлежат на бъдещо уреждане. Прието е, че декларацията не съставлява договор, тъй като е едностранно подписана, и че не внася промяна в принадлежността на правото на собственост. Съдът е счел, че от нея не се установява и предаване на фактическата власт върху имота. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава поставения правен въпрос с доводи, че съдът не е взел предвид продължителността на обитаването на жилището от страна на К. Л. и семейството му - 25 г., както и това, че съседите са знаели именно К. Л. като собственик на апартамента, но тези обстоятелства не са годни да променят характера на действието, което Л. е упражнявал върху имота, като търпимо, и да го превърнат във владение.

По втория въпрос не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, защото не е във връзка с решаващите мотиви на въззивния съд. В обжалваното решение не е прието, че собствениците С. И. и М. Л. приживе са предали на К. Л. владението върху процесния имот. Изводите на съда са, че не е доказано К. Л. да е придобил имота по давност, тъй като не е установил владение върху него, а е бил допуснат да живее в имота от собствениците. Касаторът е обосновал този въпрос с довод, че от съдържанието на нотариално заверената декларация се установява, че собствениците приживе са предали на Л. владението върху имота. Т.е. поддържа се неправилност на решението поради неправилна преценка на доказателствата по делото, което предпоставя проверка на правилността на изводите на въззивния съд, каквато може да се направи в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 ГПК. Поради липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не следва да се извършва преценка за наличието на специалната такава по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По съществото си поставените от касатора въпроси № 3 и 4 се свеждат до въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства във връзка с доводите и възраженията на страните и да направи собствени правни изводи. Този въпрос е от обуславящо значение за изхода на спора, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с трайната практика на ВКС, според която съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, като въззивният съд е длъжен да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. В случая събраните по делото писмени и гласни доказателства са обсъдени от въззивната инстанция поотделно и в тяхната взаимна връзка. В мотивите на решението съдът е посочил кои релевантни за спора факти приема за установени въз основа на тях и кои намира за недоказани. След направената съвкупна преценка на доказателствата по делото и в съответствие с правилата на формалната логика, съдът е формирал крайните си изводи, с което е изпълнил задълженията си по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК и въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС, вкл. и посочената от касатора, по приложението на тези разпоредби.

Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск. Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същото не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

При този изход на спора в полза на ответника по касационната жалба И. И. И. следва да се присъдят направените в настоящото производство разноски в размер на 3000 лв.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение