Определение № 222 от 23.05.2022 г. на ВКС по т. д. № 868/2022 г.

Производството е по чл.274 ал.3 ГПК. С определение №758/16.03.2022г. по ч.гр.д.№711/22г. Софийски апелативен съд е потвърдил определение №274/14.01.22г. по гр.д.№244/2022г. по описа на Софийски градски съд,с което е прекратено производството по делото. Срещу това определение на САС е подадена частна касационна жалба от ищцата З. П. Хаджипанайотова, представлявана от адв.В. П. Ц., в която се твърди неправилност, поради противоречието му с актове на Съда на Европейския съюз. Оспорен е направеният в определението, аналогичен на този на първоинстанционния съд, извод, че характерът на договора за наем на офис, сключен между ищцата, в качеството ѝ на адвокат, и ответника И. П. И., също адвокат и съдружник в адвокатско дружество „И. и А.“, не е търговски, поради което предявеният от нея иск по чл.307 ТЗ е недопустим. Изложени са доводи в защита на поддържаната от нея обратна теза, както и са наведени конкретни твърдения за обстоятелствата, при които е възникнала твърдяната от нея стопанска непоносимост, довела до обективна невъзможност да заплаща първоначално уговорения месечен наем за наетия от нея офис. С предвидената в договора единствена клауза, предоставяща възможност за едностранното му прекратяване само в полза на наемодателя, но не и на наемателя, частният касатор счита,че прави приложима към отношенията между страните Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която, според нея, е приложима и по отношение търговската дейност в публично-правен аспект. Позовава се на практика на СЕС по дело С-256/15. Прави искане за допускане на определението на въззивния съд до касационен контрол, отмяната му като неправилно и присъждане на разноските по делото. Наред с това се иска да бъде отправено преюдициално запитване до СЕС по въпроса „Трябва ли разпоредбата на чл.2 точка 1 трето изречение от Директива 2000/35 да се тълкува в смисъл, че физическо лице се счита за предприятие, а правната сделка по смисъла на посочената разпоредба, когато става въпрос за правна сделка, която попада в обхвата на регистрираната дейност на това физическо лице и произтича от дейност, която по естеството си може да е икономическа дейност и със сделката е издадена фактура и като такава може ли да се определи като търговска и с оглед извършването ѝ от търговец, при осъществяване на дейността му по занятие, тъй като договорът за наем е сключен между адвокат и адвокатско дружество във връзка с ползването на офис за изпълняване на професионална дейност?“ Частната касационна жалба е подадена в установения срок срещу подлежащ на обжалване по посочения ред съдебен акт от легитимирана да обжалва въззивното определение страна,което я прави допустима. С обжалваното пред въззивния съд определение на Софийски градски съд е прекратено производството по делото както по главния иск – за разваляне на договора за наем на недвижим имот, сключен между ищцата З. Хаджипанайотова и ответника И. И., така и по евентуално предявения такъв за прекратяването му на основание чл.307 ТЗ – поради стопанска непоносимост. Мотивите на първоинстанционния съд са ,че претенцията по чл.87 ЗЗД е недопустима, предвид изричното правило на ал.3 на същия член, както е недопустим и евентуално предявения иск, тъй като, предвид естеството и съдържанието си, процесната сделка /договор за наем/ не се явява търговска такава, по отношение на която да са приложими разпоредбите на Търговския закон. За да потвърди това определение съставът на Софийски апелативен съд е споделил изложените от първата инстанция съображения за недопустимост. Посочил е,че от една страна договорът за наем не е сред абсолютните търговски сделки, посочени в чл.1 ал.1 ТЗ, а от друга – не може да бъде определена като такава и с оглед въведения от законодателя субективен критерий /чл.286 ал.1 ТЗ/, тъй като адвокатите и адвокатските дружества не са търговци, по аргумент от съществуващите в Закона за адвокатурата забрани адвокатът да е търговец /чл.5 ал.2 т.1/, да рекламира дейността си /чл.42 ал.1/, както и в дружеството да членуват лица, които не са адвокати /чл.57ал.2/.Допълнителен аргумент е извлечен и от липсата на препратка в същия закон към правилата на ТЗ, регламентиращи дейността на дружествата. Като неоснователно е прието направеното във въззивната жалба позоваване на Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори, по съображения,че ищцата няма качество потребител, доколкото помещението е наето не за лични,а за професионални нужди, а дори да се приеме,че наемодателят е доставчик на услуги, това не го прави търговец, за чиито сделки би бил приложим конститутивният иск по чл.307 ТЗ. Допълнително е посочено,че всички възражения на ищцата за едностранно прекратяване на договора поради непреодолима сила биха могли да бъдат наведени и разгледани в исковото производство по чл.422 ГПК, образувано след подадено от ищцата възражение срещу издадената срещу нея заповед за изпълнение на задължението за наемни вноски. По тези мотиви постановеният от Софийски градски съд съдебен акт е намерен за законосъобразен, а частната жалба срещу него – за неоснователна. Настоящият състав на Второ търговско отделение на ВКС намира,че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на така постановеното определение на САС. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, общо изискване за допускане до разглеждане по същество от касационната инстанция на въззивни съдебни решения е в приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК да бъдат формулирани конкретни правни въпроси, по които тя дължи да даде отговор с решението си. Това изискване е основно, тъй като именно с поставените от касатора въпроси се определят рамките, в които ВКС дължи селекцията на касационните жалби. Въпросите следва да са от обуславящ характер, което означава да са били въведени в предмета на спора и да са свързани с решаващата дейност на съда, т.е. дадените от него отговори да са го мотивирали да постанови крайния резултат по спора или извършените /неизвършени/ от него процесуални действия да са в причинна връзка с него. Същевременно търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не могат да са хипотетични, но същевременно следва да не са от фактологично естество /отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства,с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало,а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Твърденията,че са налице предпоставки за допускане на касационния контрол в случая са направени в самата частна касационна жалба, но не са обосновани, съгласно задължителните разяснения, посочени по горе. В жалбата страната се е позовала единствено на допълнителния критерий за извършване на селекцията по чл.280 ал.1 т.2 ГПК, поддържайки, че въззивното определение противоречи на практиката на СЕС. Конкретен въпрос, който е разрешен от състава на Софийски апелативен съд в противоречие с дадено от СЕС разрешение, не е формулиран и настоящият състав не може да извежда такъв от изложеното в касационната жалба. Дори да се отнесе поставеният в искането за преюдициално запитване въпрос към общата предпоставка на чл.280 ал.1 ГПК, не може да бъде формиран извод,че той е обуславящ за изхода на делото по смисъла на т.1 ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като отговор на него, като решаващ извод, определил крайния изход на спора, няма даден от въззивния състав. Поради изложеното, атакуваното определение не следва да се допусне до касационен контрол. Поради липсата на релевантен за спора правен въпрос, позволяващ да бъде преодоляна първата фаза от касационното производство, направеното искане за преюдициално запитване следва да бъде оставено без уважение. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Второ Търговско отделение