Определение № 1536 от 01.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2893/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 2805/13.04.2023 година, подадена по пощата на 11.04.2023 година, от Върховния касационен съд на Република България, касационна жалба с вх. № 2608/10.04.2023 година, подадена по пощата на 07.04.2023 година, от Апелативен съд Велико Търново, касационна жалба с вх. № 2713/11.04.2023 година, подадена по пощата на 10.03.2023 година от Окръжен съд Велико Търново, касационна жалба с вх. № 2564/05.04.2023 година, подадена от Прокуратурата на Република България и касационна жалба с вх. № 2692/10.04.2023 година, подадена по пощата на 07.04.2023 година, от Г. П. С., всичките срещу решение № 38/07.03.2023 година на Апелативен съд Варна, І-ви състав, постановено по гр. д. № 549/2022 година. С обжалваното решение съставът на Апелативен съд Варна е потвърдил първоинстанционното решение № 733/07.06.2022 година на Окръжен съд Варна, VІ-ти състав, постановено по гр. д. № 2613/2021 година, с което Върховния касационен съд на Република България, Апелативен съд Велико Търново, Окръжен съд Велико Търново и Прокуратурата на Република България са осъдени, на основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, да заплатят солидарно на Г. П. С. сумата от 2500.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди, в резултат от нарушено право на разглеждане и решаване в разумен срок на пр. пр. № 539/2005 година по описа на Окръжна Прокуратура Велико Търново, сл. д. № 243/2012 година по описа на ОСС Велико Търново, н. о. х. д. № 243/2012 година по описа на Окръжен съд Велико Търново, в. н. о. х. д. № 70/2016 година по описа на Апелативен съд Велико Търново, н. о. х. д. № 58/2016 година по описа на Окръжен съд Велико Търново, в. н. о. х. д. № 372/2018 година по описа на Апелативен съд Велико Търново и н. д. № 157/2020 година по описа на ВКС, НК, ІІІ н. о., като за разликата над уважения размер от 2500.00 лева до пълния претендиран такъв от 60 000.00 лева исковете са отхвърлени. Върховният касационен съд на Република България, Апелативен съд Велико Търново, Окръжен съд Велико Търново и Прокуратурата на Република България, всеки един от тях самостоятелно от останалите, са обжалвали въззивното решение на Апелативен съд Варна в осъдителната му част. В касационните жалби се излагат твърдения, че в тази му част въззивното решение е постановено в нарушение на закона и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Направени са искания обжалваното решение да бъде отменено в осъдителната му част и да бъде постановено ново, в което предявените искове по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ да бъдат отхвърлени изцяло. В изложенията си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторите са посочили, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Ответникът по тези касационни жалби Г. П. С. не е подал отговор на същите, както и не е изразил становище по допустимостта и основателността им. В подадената от Г. П. С. касационна жалба въззивното решение се обжалва в частта му, с която исковете за обезщетение за претърпените неимуществени вреди са отхвърлени за разликата над уважения до пълния претендиран размер от 60 000.00 лева. Твърди се, че в тази част решението на Апелативен съд Варна е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, като е поискано същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което исковете да бъдат уважени до пълния претендиран размер. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, Г. П. С. твърди, че са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Ответниците по тази касационната жалба Върховен касационен съд на Република България, Апелативен съд Велико Търново и Окръжен съд Велико Търново са подали отговори на същата, с които са изразили становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 38/07.03.2023 година на Апелативен съд Варна, І-ви състав, постановено по гр. д. № 549/2022 година в оспорваната от С. част и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата се оспорва като неоснователна и се иска оставянето и без уважение, като въззивното решение бъде потвърдено в оспорваната с нея част. Върховният касационен съд на Република България е бил уведомен за обжалваното решение на 13.03.2023 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 2805/13.04.2023 година, като е подадена по пощата на 11.04.2023 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Апелативен съд Велико Търново е бил уведомен за обжалваното решение на 10.03.2023 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 2608/10.04.2023 година, като е подадена по пощата на 07.04.2023 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Окръжен съд Велико Търново е бил уведомен за обжалваното решение на 10.03.2023 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 2713/11.04.2023 година, като е подадена по пощата на 10.04.2023 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Прокуратурата на Република България е била уведомена за обжалваното решение на 10.03.2023 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 2564/05.04.2023 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Г. П. С. е бил уведомен за обжалваното решение на 10.03.2023 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 2692/10.04.2023 година, като е подадена по пощата на 07.04.2023 година. Поради е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Апелативен съд Варна е изложил съображения, че продължителността на воденото срещу Г. П. С. наказателното производство от повдигане на обвинението (предявено постановление за привличане на обвиняем на 13.01.2012 година) до постановяване на окончателен съдебен акт (20.10.2020 година) била 8 години, 9 месеца и 7 дни, в който период били включени досъдебното производство, двукратното разглеждане на делото от първа инстанция, двукратното разглеждане от втора инстанция и едно разглеждане от касационна инстанция. Периодът от първоначалното образуване на досъдебното производство на 05.04.2006 година до прекратяването му на 29.08.2007 година с влязъл в сила акт бил 1 година, 4 месеца и 24 дни. Съставът на Апелативен съд Варна приемал, че част от този период следвало да се добави към общата продължителност на наказателното производство. Видно от постановлението за образуване на предварително производство от 05.04.2006 година, същото било образувано срещу конкретно лице-Г. П. С. и само относно негови деяния, считани, че осъществяват съставите на престъпления по чл. 252, ал. 1, по чл. 255, ал. 1 и по чл. 210 от НК. След образуване на производството и до прекратяването му били извършени множество следствени действия, включително разпити на десетки свидетели (установявани по сделките, обективирани в изисканите от съответните служби по вписвания нотариални актове) именно по повод осъществяваната от С. дейност по предоставяне на заеми. Тези лица от своя страна, съгласно събраните гласни доказателства (неопровергани от останалия събран доказателствен материал), многократно са се били обаждали на ищеца, настоявайки за обяснения с оглед проведените им разпити от правозащитни органи за обстоятелства, свързани с осъществяваната от него дейност. Така Г. П. С. и преди неговите разпити като свидетел през март 2007 година, имал ясното съзнание за извършваната спрямо него от тези органи проверка по повод осъществяваната дейност, потенциално квалифицирана като осъществяваща състави на престъпления по НК. Разпитите били започнали от 26.04.2006 година, като били основно през май и юни 2006 година, като били продължили и след тези дати, предвид което въззивният съд приемал, че периодът от 26.04.2006 година до 29.08.2007 година, т. е. 1 година, 4 месеца и 3 дни следвало да бъде включен в общия период на наказателното производство. В общия период обаче не следвало да се включва този от прекратяване на наказателното производство през 2007 година до възобновяването му през 2011 година или период от 3 години, 6 месеца и 18 дни. За този период против Г. П. С. не било имало образувано и висящо наказателно производство-за престъпленията по чл. 252 и чл. 255 от НК не било имало след влизането в сила на прокурорското постановление поради необжалване му в тези му части от процесуално легитимирани лица, а за престъплението по чл. 210 от НК, в която само част, видно от цитираните мотиви, постановлението било предмет на проверка от съда по реда на чл. 243 от НК и съответно се ползвало със стабилитет, било влязло в сила на 29.08.2007 година, поради което и не били извършвани каквито и да било процесуално-следствени действия. Така общата продължителност на наказателното производство възлизала на 10 години, 1 месец и 10 дни. Наказателното производство било с фактическа и правна сложност, както в досъдебната, така и в съдебната му фаза. Делото съдържало значителен по обем доказателствен материал, като само досъдебното производство било в 25 тома. В хода на разследването, още преди прекратяването, били извършени разпити на поне 72 лица, изисквани били справки от съответни служби по вписванията, разкривана била банкова тайна, разкривана била данъчно-осигурителна информация, изземани били образци от подписи, провеждани били очни ставки. От своя страна повдигнатите обвинения били по 29 пункта, отново били извършвани разпити и събиране на информация от различни институции, предвид множеството установявани обстоятелства. С разпити на голям брой свидетели, допуснати експертизи и събиране на писмени доказателства било продължило и първоинстанционното производство. Съдебно следствие било провеждано, съответно свидетели били разпитвани и при второто разглеждане на делото от първа инстанция, както и при второто разглеждане пред въззивна инстанция Събрания доказателствен материал бил необходим за изясняване на обективната истина и провеждането на справедлив процес по отношение на подсъдимия, като така била осъществена необходима защита правата на С. като лице, привлечено към наказателна отговорност. Поведението на Г. П. С. не можело да се определи като решаващ фактор за продължителността на производството. Той бил участвал в производството последователно, без да затруднява предприемането на процесуални действия спрямо него. Поведението на компетентните органи било като цяло съобразено с изискванията за процесуална дисциплина. Процесуално-следствените действия по досъдебното производство били извършвани в сравнително кратки интервали, при добра координация между прокуратура и следствие. В съдебната фаза от всяка от инстанциите заседанията били насрочвани през не големи интервали от време-в рамките на до 2 месеца (при съобразяване периодите на съдебна ваканция), необходимо било и процесуално време на съответните експерти за изготвяне на заключенията им, за някои от свидетелите било предприемано издиране и принудително довеждане, на неявилите се свидетели били налагани глоби, като в съвкупност можело да се заключи, че са предприети необходимите организационни мерки за провеждане на съдебното следствие. Констатирало се обаче известно забавяне при постановяване мотивите на съда (касателно 60 дневния срок по чл. 308, ал. 2 от НПК), конкретно по н. о. х. д. № 243/2012 година по описа на Окръжен съд Велико Търново-забавяне с около 2 години и 10 месеца, по н. о. х. д. № 258/2016 година по описа на Окръжен съд Велико Търново-с около 6 месеца, по в. н. о. х. д. № 372/2018 година по описа на Апелативен съд Велико Търново-с около 2 месеца и по н. д. № 157/2020 година по описа на ВКС-с около 3 месеца. Не се констатирало забавяне при администриране на жалбите. Като съвкупност обаче срокът от 10 години, 1 месец и 10 дни не можел да се приеме като разумен, включително и при необходимостта да се търси баланс между интереса на подсъдимия да получи своевременно решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на наказателното производство. Презумирало се, че Държавата била длъжна да организира системата си по начин, че да не засягала правата на гражданите, а те се засягали при подобен срок на наказателното производство. Преценявайки посочените конкретни за процесното наказателно производство обстоятелства по смисъла на чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ въззивният съд приемал, че било налице нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, от която неразумна продължителност били търпени неимуществени вреди-психични страдания, съгласно установеното от свидетелските показания, макар и ценени при условията на чл. 172 от ГПК, но при липса на ангажирани доказателства, които да ги опровергават. Те обаче били обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпели от лице, когато съдебното производство било продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието му в правораздавателната система поради забавяне на делото. Не се установявало от доказателствата по делото Г. П. С. да бил преживял негативни изживявания, надхвърлящи по интензитет обичайните такива от неразумната продължителност на наказателното производство, включително и съгласно заключението на СПЕ, кредитирано от въззивния съд като обективно и компетентно дадено. Вещото лице не било установило Г. П. С. да страда от разстройство в адаптацията, като не било потвърдило диагнозата в представения по делото амбулаторен лист, а и следвало да се вземе предвид, че прегледът на С. по него бил осъществен на 06.10.2021 година, т. е. 19 дни преди подаване на исковата молба, и 1 година след приключване на наказателното производство. Извън това следвало да се разграничат негативните преживявания, които Г. П. С. имал предвид воденото против него наказателното производство (приключило с осъдителна присъда), от релевантните такива за настоящото производство, свързани единствено с неговата неразумна продължителност. Въззивният съд приемал, че не били налице основание, изключващо изцяло реализиране на отговорността на ответниците за парично обезщетяване на причинените на Г. П. С. неимуществени вреди в резултат на неразумната продължителност на наказателното производство. При постановяване на присъдата по в. н. о. х. д. № 372/2018 година по описа на Апелативен съд Велико Търново (впоследствие влязла в сила) при индивидуализацията на наказанието съдът бил отчел прекомерната продължителност на наказателното производство като самостоятелно смекчаващо отговорността обстоятелство (при наличието и на други такива). Констатираното забавяне било отчетено като изключително смекчаващо вината обстоятелство, което имало голяма относителна тежест и съществено значение при определяне на наказанието, с оглед постигане на целите му. Поради това било определено наказание под най-ниския предел на основание чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК-при предвидено в чл. 252, ал. 1 от НК наказание лишаване от свобода за срок от 3 до 5 години и конфискация до 1/2 от имуществото на дееца, на Г. П. С. било наложено наказание лишаване от свобода от 1 година и 6 месеца, чието изтърпяване било отложено за срок от 3 години. Изричното и измеримо намаляване на наказанието по наказателни дела представлявало непарична компенсация за нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Изрична законова регламентация в този смисъл се съдържала в чл. 60е, ал. 1, т. 3 от ЗСВ (нова, ДВ бр. 11/2020 година), според която в производството по глава ІІІа от ЗСВ заявлението се отхвърляло като неоснователно, когато подсъдимият бил обезщетен за неразумния срок на наказателното производство чрез изрично и измеримо намаляване на наказанието от компетентния съд. Според практиката на ЕСПЧ, по-леката присъда, наложена на жалбоподател поради прекомерната продължителност на наказателното производство, можела да има за резултат отпадането на качеството на жертва на последния за твърдяното нарушение на правото му на наказателен процес в разумен срок, ако отговаряла на три кумулативни условия: 1) присъдата следвало да е била придружена от достатъчно ясно признание от страна на властите, че наказателното преследване не било протекло в разумен срок; 2) намаляването на присъдата следвало да бъде направено по изричен и измерим начин; 3) възможността на жалбоподателя да се възползва от тази мярка следвало да му бъде призната по право от вътрешното законодателство или постоянната практика на вътрешните съдилища. В случая Апелативен съд Велико Търново бил счел, че срокът на наказателното преследване срещу подсъдимия не бил разумен, което било преценено като изключително смекчаващо вината обстоятелство. Тези констатации били споделени от ВКС при потвърждаване присъдата на Апелативен съд Велико Търново. Съдилища обаче не се били позовали изрично на чл. 6, § 1 от Конвенцията и не били уточнили дали производството е било забавено по вина на властите. Извън това и приложението на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК не било обусловено само от неразумния срок, а и от други смекчаващи вината обстоятелства. Предвид това съставът на Апелативен съд Варна приемал, че в настоящия случай приложението на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК при определяне на наказанието не можело изцяло да изключи отговорността на ответниците, но била основание да се приеме, че била налице частична компенсация Имайки предвид сложността на воденото наказателно производство, поведението на Г. П. С., нарушение на правото му на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, така установените в производството, че са били търпени от това неимуществени вреди (неотличаващи се с изключителност), обстоятелството, че включително и предвид неразумния срок при определяне на наказанието на Г. П. С. бил приложен чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, както и това че самото осъждане (признаването на факта на увреждащото поведение) само по себе си също имало репариращ ефект за пострадалия, предвид нематериалния характер на претърпените от него вреди, въззивният съд определял обезщетение в размер на 2500.00 лева. За разликата над 2500.00 лева до 60 000 лева искът, като неоснователен, подлежал на отхвърляне. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Г. П. С. е поискал въззивното решение на Апелативен съд Варна да бъде допуснато до касационно обжалване по правния въпрос за това дали при определяне на обезщетение, поради продължителност на срока на наказателното производство, довела до нарушаване на правото на разглеждане на делото в разумен срок по чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, от общата продължителност на наказателното производство, а именно от датата, на която лицето е узнало за наказателното преследване до завършването му с влязъл в сила стабилен съдебен акт, трябва да се изключи периода, през който не са били извършвани процесуално следствени действия по силата на постановление за прекратяване на наказателното производство в досъдебната фаза, което не се ползва със сила на пресъдено нещо?. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, подадено от Върховния касационен съд на Република България, като основание за допускане на решението на Апелативен съд Варна до касационно обжалване се поставят въпросите за това как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД и длъжен ли е въззивният съд да прецени всички конкретни обстоятелства за точното приложение на принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД?; за това кои са критериите и какво и съотношението между тях, когато се определят вредите, съответно обезщетението от нарушаване на правото на разглеждане на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС? и за това следва ли да се ангажира отговорността за вреди по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ на касационната инстанция, която е разгледала делото в разумен срок и не е допринесла за забавянето му?. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, подадено от Апелативен съд Велико Търново е поискано решението на Апелативен съд Варна да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това при определяне на основанието и предпоставките за носене на отговорността на държавата по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ задължен ли е съдът да изложи мотиви защо неспазването на предписаните от закона срокове, респективно констатираните забавяния в производството нарушава изискванията за разумен срок по чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС и следва ли съдът да мотивира разбирането си за това, каква е следвало да бъде продължителността за разглеждането на делата в конкретния случай, за да се счита изискването на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС за изпълнено?; за това кои вреди подлежат на обезщетяване по реда на чл. 2б от ЗОДОВ и в частност подлежат ли на обезщетяване по реда на чл. 2б от ЗОДОВ вреди, които не са в причинна връзка с неразумната продължителност на воденото срещу ищеца наказателно производство? и за това длъжен ли е съдът при определяне на обезщетението за неимуществени вреди да вземе предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди и следва ли в мотивите на решението си да посочи тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди?. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Окръжен съд Велико Търново като основание за допускане на касационното обжалване на решението на Апелативен съд Варна са формулирани въпросите за това как се определя относимия период при предявен иск по чл. 2б от ЗОДОВ и включва ли се в него периода преди привличането на ищеца като обвиняем по образуваното досъдебно производство?; за това когато искът е предявен срещу повече от едно лице, като ответниците по силата на закона отговарят солидарно, разноските по чл. 78, ал. 1 от ГПК, съответно присъждането на адвокатско възнаграждение при осъществена безплатна защита по реда на чл. 38 от ЗА, солидарно ли се дължат? и за това ще бъде ли основателен иска с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ в случай, че в наказателното производство е приложена разпоредбата на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, когато съдът е отчел прекомерната продължителност на наказателното производство, като самостоятелно смекчаващо вината обстоятелство и наказанието е намалено под предвидения минимум, като по този начин лицето е получило непарична компенсация за продължителността на водения срещу него процес?. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България е поискала въззивното решение на Апелативен съд Варна да бъде допуснато до касационно обжалване по въпроса за съотношението, което съдът следва да съобрази между намаляване на наказанието в посока неговата адекватност и достатъчност, във връзка с признатото нарушение по правото по чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, а именно в случай, че наказателния съд при определяне на наказанието е отчел, че срокът на разследване е продължителен и представлява изключително смекчаващо обстоятелство, но не е посочил изрично, че се позовава на чл. 6, § 1 от ЕКПЧОС, и въз основа на тези обстоятелства е приложил чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, като значително е намалил санкцията с прилагане на чл. 66, ал. 1 от НК и не е наложил кумулативната такава-конфискация, представлявали така определеното наказание цялостна непарична компенсация по смисъла на чл. 2б от ЗОДОВ или е частична такава?. Така поставените от всички страни в производството в изложенията им по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси са включени в предмета на спора, като са били предмет на разглеждане от въззивния съд и са обусловили правните изводи при постановяване на решението му. Същите се разрешават противоречиво от съдилищата, поради което са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по всички въпроси по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. С оглед на горното са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускането на касационно обжалване на решение № 38/07.03.2023 година на Апелативен съд Варна, І-ви състав, постановено по гр. д. № 549/2022 година по подадените против него от Върховния касационен съд на Република България, касационна жалба с вх. № 2805/13.04.2023 година, от Апелативен съд Велико Търново, касационна жалба с вх. № 2608/10.04.2023 година, от Окръжен съд Велико Търново, касационна жалба с вх. № 2713/11.04.2023 година, от Прокуратурата на Република България, касационна жалба с вх. № 2564/05.04.2023 година и от Г. П. С., касационна жалба с вх. № 2692/10.04.2023 година, поради което такова трябва да се допусне. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение