Определение № 189 от 15.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3217/2025 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от В. С. С., чрез адвокат Б. Б., срещу въззивно решение № 131/14.05.2025 г., постановено от Пернишкия окръжен съд по въззивно гр.д. № 119/2025 г. Касаторът излага съображения за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещните страни Е. А. Е. и Д. А. Е., чрез адвокат Н. Л., отговарят в срока по чл. 287 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендират разноски за инстанцията и представят списък по чл. 80 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Пернишки окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Радомирски районен съд, отхвърлил иска на В. С. С. да установяване в отношенията му с Е. А. Е. и Д. А. Е., че не им дължи по 7 000 лв. - обезщетение за претърпени вреди от смъртта на баща им, причинена от С. и компенсаторно обезщетение в размер на законната лихва върху главниците, считано от 25.12.2000 г. до окончателното издължаване, за които суми е издаден изпълнителен лист от 18.08.2005 г. по н.о.х.д. № 288/2001 г. на Пернишкия окръжен съд и е образувано изпълнително дело № 5049/2007 г. по описа на ДСИ при РС - Перник, а впоследствие и изпълнително дело № 434/2021 г. по описа на ДСИ при РС – Перник. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че изпълн. дело № 5049/2007 г. е образувано на 27.12.2007 г. въз основа на общ изпълнителен лист в полза на двамата длъжника, издаден по н.о.х.д. № 288/2001 г. на ОС-Перник. Проведено е изпълнение срещу недвижими имоти на длъжника, разпределени са суми в полза на взискателите; през 2010 г. по искане на ответниците е наложен запор върху вземане на С. за работна заплата - запорът не е изпълняван, тъй като длъжникът е прекратил трудовия си договор. На 18.01.2011 г. взискателят Д. Е. е поискала налагане на нов запор върху трудово възнаграждение. През месеците май и юли същата година пълномощникът на Е. е поискал от съдебния изпълнител справки за налично имущество на длъжника; аналогични молби са подавани на 18.01.2012 г., 16.05.2012 г., 21.11.2012 г., 14.11.2014 г. и 25.02.2015 г.. Въз основа на последната молба, съдия-изпълнителят установил, че по силата на сключен договор за доброволна делба от 25.02.2015 г. длъжникът С. е станал изключителен собственик на три апартамента в Перник, като на 25.02.2015 г. тези имоти били прехвърлени на негова внучка чрез дарение. При тези данни съдебният изпълнител изрично отказал да насочи изпълнение срещу тези имоти. Въззивната инстанция изяснила, че до приемането на Тълкувателно решение № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. по тълк д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в отношенията между насрещните страни, съобразно Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд, давност не тече. Последното изпълнително действие по изпълн. дело № 5049/2007 г. е извършено през 2018 г. (за който факт са налице и две влезли в сила решения по чл. 435 ГПК), а самото изпълнително дело е прекратено на 27.05.2021 г., на осн. чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Същата година е образувано изпълн. д. № 434/2021 г. и още с образуването е наложен запор върху вземането за пенсия на длъжника (на 16.11.2021 г.). На 10.09.2020 г. кредиторите са предявили иск по чл. 135 ЗЗД за обявяване на относително недействителни спрямо тях на сделките за дарение на трите апартамента на взискателя, изповядани на 25.02.2015 г.. На 26.06.2023 г. съдебният изпълнител е наложил възбрана върху имотите, по отношение на които е уважен П. иск. Съдът заключил, че от тази дата до предявяването на иска в настоящото производство не са изтекли 5 години. Поставени са две групи въпроси: в първата – въпросите са свързани с прекъсването на давността за вземането, за което има изпълнителен лист; във втората, въпросите са свързани с мотивирането на въззивния съд. Въпросите от първата група са следните: решенията на съдилищата по реда на чл. 435-438 ГПК ползват ли се със сила на пресъдено нещо относно изпълняемото право; предявяването на П. иск по реда на чл. 135 ЗЗД прекъсва ли течението на погасителната давност; предявяването на П. иск по реда на чл. 135 ЗЗД спира ли течението на погасителната давност; при прекратяване на изпълнителното производство на осн. чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК преди 26.06.2015 г. (датата на приемане на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС) тече ли погасителна давност с оглед на това, че вече не е налице висящо изпълнително дело – твърди се, че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Тълкувателно решение № 7/31.07.2017 г. на ВКС по т.д. № 7/2014 г., ОСГТК, решение № 251/23.04.2024 г. на ВКС по гр.д. № 4169/2022 г., III г.о. и решение № 170/17.09.2018 г. на ВКС по гр.д. № 2382/2017 г., IV г.о., евентуално – че въпросите имат значение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие със задължителните разяснения, дадени в ТР № 2//2013 от 26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 7/2014 г. от 31.07.2017 г. по тълк.д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 2/2023 г., обявено на 04.07.2024 г. по тълк.д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС. Дори да има решения на тричленни състави на ВКС, постановени преди обявяването на тълкувателните актове и в противоречие с тях, това не може да обуслови наличие на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 или т. 3 ГПК. Законодателят в чл. 130, ал. 2 ЗСВ изрично е постановил, че тълкувателните решения на Общите събрания на различните колегии на ВКС са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове, което означава, че е от значение дали по въпроси, разяснени по тълкувателен път, въззивното решение е съответно именно на тях. В случая това е така. Въпросите, наред с това, не са и съвсем коректно зададени, а и разглеждането им няма да доведе до промяна в крайния резултат, предвид данните по делото. Предмет на решенията по чл. 437, ал. 4 ГПК (другите, цитирани от касатора разпоредби са процесуалноправни), е законосъобразността на постановление на съдебния изпълнител от 27.05.2021 г. за прекратяване на изпълнителното производство по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, т.е. настъпила ли е перемпция по изпълнително дело № 5049/2007 г. Както е разяснено в ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС, в мотивите към т. 3, предмет на спора по чл. 435 ГПК са действията на съдебния изпълнител, но не и материалното право. Съдебният акт има за предмет конкретно изпълнително действие, съответно законосъобразността на същото; с решението се разрешава процесуалния въпрос за валидността на процесуалните действия на съдебния изпълнител. Т.е., с решението по чл. 437, ал. 4 ГПК е съдебно признато в отношенията между страните, че действието по прекратяване, поради перемиране, на изпълнителното дело, е валидно. По настоящото дело обаче, и без констатациите в решенията по чл. 437, ал. 4 ГПК, няма спор, че към 26.06.2015 г. изпълнителното производство е висящо и дотогава давността за събиране на вземането не е текла. Едва след тази дата се прилагат постановките на т. 10 от ТР № 2/2013 г. на ОСГТК, което значи, че от този момент, независимо, че изпълнителното производство е висящо, е започнал да тече отново давностният срок. Поддържаното през целия процес от касаторите становище, че изпълнителното производство е прекратено по право поради перемиране още на 18.01.2013 г., поради което от тази дата започва да тече петгодишната погасителна давност за принудителното изпълнение, не е съобразено с разясненията в цитираните по-горе тълкувателни дела и по-специално с ТР № 2/2023 г., обявено на 04.07.2024 г. по тълк.д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС. В съдържателната част на същото е обяснено, че до обявяването на задължителен тълкувателен акт, с последващ такъв, за загубил сила, обективираното в него тълкуване не може да бъде пренебрегнато по съображения, че има съществена промяна в обществените условия. Последващите тълкувателни решения нямат, подобно на първоначалните, обратно действие, а започват да се прилагат от момента, в който са постановени и обявени по съответния ред. В този случай решението, с което се постановява тълкувателният акт, се състои от две части. С първата от тях се дава новото тълкуване на правната норма, а с втората се обявява за загубил сила предшестващият тълкувателен акт. Второто поражда действие от момента на обявяването на новия акт, поради което и от този момент предшестващият тълкувателен акт престава да се прилага. Установеното с новия акт тълкуване на правната норма ще може да бъде прилагано, когато въпросът е отнесен за разрешаване след обявяването на новия акт или по такива, които са били заварени към този момент. В тези случаи, ако преди постановяване на новото тълкувателно решение са се осъществили факти, които са от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са породили правните си последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед тълкувателния акт, който е бил действащ към момента на настъпването на последиците. Конкретно, относно постановките в ППВС 2/1980 г. и ТР 2/2015 г., е прието, че докато е траел изпълнителният процес относно вземанията по образувани изпълнителни дела, преди обявяването на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, давност за тези вземания не е текла. За тях давността е започнала да тече от 26.06.2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС № 3/ 1980 г. Преди 26.06.2015 г. изпълнителното производство, предмет на този спор, не е било прекратявано. Напълно в съответствие с цитираните по-горе три тълкувателни решения на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е съобразил, че при висящо изпълнително производство към тази дата, без изрично му формално прекратяване, дори и да е настъпила перемпция преди това, давност не тече, съобразно разясненията на приложимото ПП № 3/1980 г. Едва след обявяване на ТР № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, за времето след 26.06.2015 г., непредприемането на изпълнителни действие в продължение на 2 години, води до перемиране (прекратяване по право) на изпълнителното производство с всички последици от това. За висящи изпълнителни дела след 26.06.2015 г. давността се прекъсва от всяко изпълнително действие, извършено по изпълнителното дело след посочената дата. По настоящото дело, при положение, че не са предприети изпълнителни действия в течение на 2 години след 26.06.2015 г., изпълнително дело № 5049/2007 г. би следвало да е перемирано към 26.06.2017 г., независимо дали има изрично постановление от съдебният изпълнител. Касаторът не оспорва фактическият извод на въззивния съд за извършени изпълнителни действия през 2018 г. от съдия изпълнителя по вече перемираното дело; възраженията касаят правния извод дали имат значение за перемпцията, съответно прекъсват ли давността. (Касаторът – ищец, както стана ясно, счита, че изпълнението е прекратено като перемирано, още на 18.01.2013 г. и от тази дата няма висящо изпълнително дело). При прекратяване на изпълнителното производство по право, дори съдия-изпълнителят да не е постановил изричен акт за това, предприемането на ново изпълнително действие по искане на взискателя, поставя началото на ново процесуално правоотношение - изпълнено е условието за определеност на дължимата защита и съдействие по чл. 6, ал. 2 ГПК. От тази датата се счита отново за висящо изпълнителното производство. Съдебният изпълнител продължава да е задължен да изпълни заповедта за принудително изпълнение, отправена до изпълнителните органи и съдържаща се в изпълнителния лист, който е в негово държане по прекратеното преди това по право, но не и с надлежен акт, изпълнително производство. В случая, след прекъсване на давността през 2018 г, на 16.11.2021 г., е наложен запор за същото вземане, с което отново е прекъсната давността. На 26.06.2023 г., след влизане в сила на решението по чл. 135 ЗЗД, е наложена възбрана върху имотите, за които, спрямо кредиторите, е прието, че са на техния длъжник, а не на третото лице, на което ги е прехвърлил. Исковата молба, предмет на този спор, е подадена на 23.05.2024 г. Така изложеното сочи на поредица от действия, считано от 26.06.2017 г., с които до подаване на исковата молба е прекъсвана давността, преди изтичането на пет години между всяко прекъсване. По питането във връзка с решенето по чл. 135 ЗЗД: Въззивният съд намерил че наложената възбраната върху имота след влизане в сила на решението по чл. 135 ЗЗД, с което искът на кредитора против длъжника и третото лице е уважен, прекъсва давността, с което не противоречи на цитираната съдебна практика. Вярно е, че изложил и допълнителни съображения, че давността за вземането е прекъсната с предявяването и на П. иск, но те, сами по себе си не влияят върху крайния резултат по делото, както стана ясно – налице са поредица изпълнителни действия в различни години, след 26.06.2015 г., с които давността е прекъсвана. Петте години не са изтекли към датата на сезиране на съда. Следователно допускането на касационно обжалване за разрешаване на въпроса: „предявяването на П. иск по реда на чл. 135 ЗЗД прекъсва ли течението на погасителната давност; предявяването на П. иск по реда на чл. 135 ЗЗД спира ли течението на погасителната давност“, не е от значение за постановеното във въззивния съдебен акт, че искът е неоснователен. Втората група въпроси са следните: длъжен ли въззивният съд да изложи свои собствени мотиви към решението си, като обсъди всички твърдения и възражения на страните, от и във връзка с които те черпят своите права, като и правните им доводи, относими към тях; длъжен ли е въззивният съд да направи цялостна и самостоятелна преценка на всички правно-релевантни факти, от които произтичат спорните по делото права, както и да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към тези релевантни за спора факти, на които страните се позовават в подкрепа на тезите си и които имат значение за решението по делото, както и да изложи подробни мотиви кои доказателства кредитира, кои не кредитира и защо. Твърди противоречие на въззивното решение с ТР № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 24 от 28.01.2010 г. на ВКС по гр.д. № 4744/2008 г., I г.о.; решение № 212 от 01.02.2012 г. на ВКС по т.д. № 1106/2010 г., II т.о.; решение № 186 от 14.01.2016 г. на ВКС по гр.д. № 5980/2014 г., I г.о.; решение № 149 от 03.07.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1084/2011 г., III г.о.; решение № 411 от 27.10.2011 г. по гр.д. № 1857/2010 г., IV г.о.; решение № 215 от 30.10.2019 г. по гр.д. № 4780/2018 г., IV г.о.; решение № 210 от 09.02.2018 г. на ВКС по т.д. № 1115/2017 г., I т.о.; решение № 76 от 16.05.2017 г. на ВКС по гр.д. № 2926/2016 г., IV г.о.; решение № 22 от 24.02.2015 г. на ВКС по гр.д. № 4581/2014 г., I г.о.; решение № 3 от 22.07.2013 г. на ВКС по гр.д. № 534/2012 г., IV г.о. По процесуалноправните въпроси, имащи отношение към тълкуването на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 269 и чл. 236 ГПК, също не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Въпросите са принципно значими за всяко въззивно исково производство, но разрешението им не е в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика. Въззивният съд е изготвил собствени мотиви, като е изложил свои съображения относно осъществяване на релевантните факти, въз основа на тях сам е достигнал до правни изводи, след което е достигнал до заключение относно резултата по материалноправния спор. Потвърдил е първоинстанционното решение като краен резултат. В касационната жалба няма изложени касационни доводи, тя е формулирана като становище – какво се установява от фактическа страна, според касатора, и какви изводи, отново, според него, се следват. Няма конкретни оплаквания, нито в жалбата, нито в изложението, че съдът не е взел отношение към конкретно, релевантно фактическо твърдение и/или възражение на С.. В предварителната селекция по чл. 288 ГПК съставът на Върховния касационен съд търси да установи наличие на зависимост между поставените въпроси и крайния резултат по спора – дали разглеждането му в конкретния случай би довело до промяна на въззивното решението и то, в полза на жалбоподател (ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Касационната инстанция е ограничена в своята контролноотменителна по естеството си проверка до конкретните касационни доводи; служебно проверява за правилност въззивния съдебен акт по изключение и в строго определени хипотези, а случаят не е такъв. Касаторът се позовава още и на очевидна неправилност на въззивното решение, но не излагат доводи, различни от оплакванията им в касационната жалба, а те са твърдения за неправилност, които не могат да обусловят извод за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. По неправилността на въззивния акт касационната инстанция се произнася по съществото на касационната жалба, с решение. В процедурата по чл. 288 ГПК извършва предварителна селекция за допускане на касационно обжалване. Хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК обхваща онези случаи, в които, и без въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и наличието на допълните условия по т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, е установима неправилността на въззивния съдебен акт. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Касаторът следва да заплати на насрещните страни сторените в инстанцията съдебни разноски – общо 3 450 лв. заплатен адвокатски хонорар, което, е 1763,96 евро, след превалутиране на лв. по чл. 12 ЗВЕРБ, и закръгляване по чл. 13 ЗВЕРБ. Мотивиран от горното, съдът