Определение № 768 от 28.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 1586/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Национална агенция по приходите, чрез юрк. В. Х., с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 483/13.07.2023 г., постановено по в. т. д. № 303/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, 3 с-в, с което е потвърдено решение № 220/17.02.2023 г., постановено по т. д. № 521/2022 г. по описа на СГС, ТО, 21 с-в, с което е отхвърлен предявеният от Национална агенция по приходите срещу „Стар Пост“ ООД осъдителен иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 149000 лв., представляваща част от претендираната компенсаторна неустойка (общо в размер на сумата от 596000 лв. с ДДС) – при разваляне на договор № 25/26.02.2021 г. за предоставяне на пощенски услуги за нуждите на НАП. Касаторът поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като то е постановено в противоречие с материалния закон – макар и правилно да е приел, че процесният двустранен договор е бил надлежно развален от ищеца (поради виновно неизпълнение на насрещно поетите от ответника правни задължения), незаконосъобразно апелативният съд е достигнал до правния извод, че уговорената в клаузата на чл. 28 от договора компенсаторна неустойка – при неговото разваляне, в размер на 20% от стойността на дължимото възнаграждение е нищожна – поради противоречие с добрите нрави. Счита, че тази неустойка не е уговорена в противоречие с присъщите ѝ обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. От друга страна, поддържа, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като служебно (без съответен правен довод в отговора на исковата молба) е преценявал действителността на неустоечната клауза, но не е обезпечил процесуалната възможност на страните да изразят становище по евентуалната нищожност на тази уговорка. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: І. По специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – 1. „Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаването на правния спор, или следва да се произнесе по нищожността само ако заинтересованата страна е направила възражение за нищожност?” (по този въпрос твърди противоречие със задължителната практика на ВКС - ТР № 1/2020 г. от 27.04.2022 г. на ВКС, ОСГТК) и 2. „В кои случаи и при какви предпоставки уговорката в търговски договори е нищожна поради накърняване с договора на добрите нрави?” (по този въпрос твърди противоречие както с тълкувателните постановки по т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, така и с формираната по реда на чл. 290 ГПК казуална практика на ВКС - решение № 223/19.04.2016 г. по т. д. № 3633/2014 г. I т. о. на ВКС; решение № 229/29.06.2017 г. по т. д. № 3550/2015 г. II т. о. на ВКС; решение № 104/26.06.2017 г. по т. д. № 2559/2016 г. IV г. о. на ВКС и решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1777/2015 ., I т. о.) и ІІ. По специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – „При постановяване на нищожност поради противоречие с добрите нрави, длъжен ли е съдът да определи, да посочи границата им за всеки конкретен случаи или е достатъчно само да констатира тяхното нарушаване?” (счита, че по този въпрос не е формирана съдебна практика, поради което поставеният с него правен проблем изисква разрешаването му чрез тълкувателно решение). Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, препращайки на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение и възприемайки ги като свои, е приел, че клаузата, с която в чл. 28 от релевантния договор е уговорена компенсаторна неустойка – при разваляне на това съглашение, противоречи на добрите нрави. Именно върху този правен въпрос се е съсредоточил и пренесеният с въззивната жалба пред апелативния съд правен спор. Въззивният съд е изяснил, че добрите нрави служат като ограничение - те определят границата, над която договореното е неприемливо от гледна точка на моралните ценности на обществото. Договарящите „против“ добрите нрави не могат да разчитат на помощта на държавата, на намесата на правото, за да бъдат наложени възникналите в резултат на аморална уговорка задължения. Подобни уговорки се игнорират от гражданското право, не се зачитат и тези клаузи не се приемат като основание за юридическа дължимост на престациите. Преценката дали дадена клауза е уговорена в противоречие с добрите нрави, е от обективен характер – ирелевантно е дали страните не са съзнавали или са целели несъответствието между сделката и добрите нрави. Без значение е и какво е разбирането им за добрите нрави, а меродавна е оценката на обществото, която съответства на морала и справедливостта. При тези съждения въззивният съд е достигнал до правния извод за неоснователност на твърдението, че, след като нарушението касае правата и на двете страни, то е налице равнопоставеност, която преодолявала противоречието с добрите нрави. Анализирайки предметното съдържание на процесната неустоечна клауза, въззивният съд е обосновал правния довод, че тя е уговорена извън обезпечителните или обезщетителните си функции, които са ѝ придадени от страните. Решаващият съд е извършил преценката на нейната недействителност въз основа на способа за нейното определяне, като съотношение между размера на поетото парично задължение и предварително определеното обезщетение за вреди. При осъществяване на този правен анализ съдът е счел, че неустойка, уговорена в процент от общата стойност на договора, не отчита нито вида на договора (в случая договорът е за престация с периодично изпълнение), нито факта, че развалянето на договора може да е извършено в момент, когато някаква част от него е изпълнена, като е възможно и неизпълнената част да е незначителна спрямо изпълнената част. При тези факти неустойката би достигнала до размери, които несъответстват на вредите, претърпени от възложителя, и са неадекватни на отговорността, която би следвало да понесе изпълнителят. Дали посочената в договора обща стойност ще съвпадне или не с крайната стойност и обема на възложените дейности, то този факт не рефлектира върху основния недостатък на неустойката, а именно че в нея не е заложена съизмеримост на конкретния обем на неизпълнение и размера на паричната санкция. Обстоятелството, че предоставянето на пощенски услуги на НАП е от изключително висока степен на обществена значимост, не е основание възложителят да налага санкции в неоправдан размер. Задължение на всеки един гражданскоправен субект в съответното правоотношение, какъвто е и НАП, е да обоснове размера на вредите, за които отнапред твърди, че ще претърпи при разваляне на договора, но такива доказателства не са представени по делото. В този смисъл, въззивният съд е приел за бланкетни и без съдържание поддържаните с жалбата правни доводи – на пазара на пощенски услуги съществуват достатъчен брой оператори, които биха могли да поемат всяка една изпратена по спешност пратка, а разпоредбата на § 2, т. 17 от ДР на ЗОП регламентира изрично и правото на възложителя да сключва договор при необходимост, предизвикана от непредвидими за възложителя събития, които могат съществено да затруднят или да нарушат нормалното изпълнение на нормативно установени дейности на възложителя. Апелативният съд е приел за ирелевантно и обстоятелството точно кой е съставил образеца на договора, включен в документите за обществената поръчка, тъй като НАП е страната по договора и в нейната правна сфера се отразяват всички правни последици от сключването на договора, вкл. и когато определени клаузи са нищожна - вътрешните отношения на субординация между Министерство на финансите и НАП (като второстепенен разпоредител на бюджетни средства) са без правно значение за третото лице „Стар Пост“ ООД, чийто съконтрагент по договора е единствено НАП. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Първият процесуалноправен въпрос, макар да отговаря на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване (той е обусловил решаващата воля на апелативния съд), не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, чийто израз представляват тълкувателните разяснения, дадени в ТР № 1/27.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 1/2020 г., ОСГТК. В него е изяснено, че съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Именно в съответствие с тези задължителни за правосъдните органи тълкувателни разяснения първоинстанционният съд се е произнесъл - без съответно оспорване, а по свой почин той е разгледал въпроса дали процесната договорна клауза, с която страните са уговорили компенсаторна неустойка – при разваляне на двустранния договор поради виновно неизпълнение на договорно задължение, е нищожна поради накърняване на добрите нрави (арг. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД). Наистина, СГС не е упражнил своите правомощия да изясни в доклада по делото по чл. 146, ал. 1 ГПК или в по-късен процесуален стадий в първоинстанционното производство – до приключване на съдебното дирене пред него, че ще се произнесе по нищожността на процесната клауза, като предостави възможност на страните да изразят становище, да посочат или представят доказателства относно евентуалната ѝ нищожност - поради накърняване на добрите нрави, която е изводима от самия договор. Но това процесуално нарушение на първоинстанционния съд не би било съществено, ако във въззивната инстанция е било обезпечено процесуалното право на страните да вземат становище както относно преценката на съда за нищожност на договор или съответни нейни клаузи, които са относими за правилното решаване на повдигнатия материалноправен спор, така и по отношение на не/действителността на това съглашение или уговорка в него – с предоставената процесуална възможност да посочват и представят доказателства в подкрепа на поддържаната от тях правна теза. По този начин биха се приложили правните принципи на гражданския процес, уредени в чл. 8 ГПК („Състезателно начало“), чл. 9 ГПК („Равенство на страните“) и чл. 10 ГПК („Установяване на истината“). Именно във въззивната жалба ищецът е упражнил своето процесуално право да изрази становище относно правното съждение за нищожност на процесната неустоечна клауза, която първоинстанционният съд е приел, че е уговорена в противоречие с добрите нрави. Той е изложил подробни съображения относно действителността на тази уговорка, като е могъл за първи път пред въззивния съд (при ненастъпване на съответни процесуални преклузии пред първата съдебна инстанция) да релевира нови доказателствени искания в подкрепа на неговата правна теза. Въззивният съд е съсредоточил изцяло свята правосъдна дейност именно по пренесения пред него с въззивната жалба правен спор – за действителността/нищожността на процесната неустоечна клауза (поради накърняване на добрите нрави), поради което на ищеца е била обезпечена правната възможност да изрази становище относно действителността на тази клауза, респ. да представи и посочи нови доказателства, като апелативният съд се е произнесъл по всички релевирани във въззивната жалба правни доводи за действителността на тази уговорка. Следователно, поставеният въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие с тълкувателните разяснения, дадени в ТР № 1/27.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 1/2020 г., ОСГТК. Вторият (материалноправният) въпрос е свързан с тълкувателните способи, чрез които съдът следва да установи дали дадена клауза, уговорена в търговски договор, е нищожна поради накърняване на добрите нрави. За да достигне до правния извод, че процесната неустоечна уговорка не е породила правни последици, тъй като тя е нищожна поради накърняването на добрите нрави, апелативният съд (в съответствие с ТР № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС), при установяване на действителната воля на страните е преценявал дали целта на уговорената неустойка, която е приета за нищожна поради накърняване на добрите нрави, е излязла извън обезпечителната, обезщетителната и санкционната функции на неустойката. Дали при извършеното систематично, логическо и телеологично тълкуване на неустоечната клауза с останалите уговорки и целта на процесния договор, въззивният съд е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, представляваща необоснованост на въззивното решение, касационният съд може да се произнесе едва при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Въззивното решение не трябва да бъде допускано до касационно обжалване и при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. От една страна, касаторът не е обосновал връзката на този правен въпрос с конкретно правно съждение на въззивния съд, поради което не е налице общата процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК (правният въпрос да е от значение за изхода на спора по настоящото дело, т.е. да е обусловил решаващата воля на въззивния съд - съобразно тълкувателните разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК). От друга, при констатиране на нищожност на определена договорна клауза, вкл. и при накърняване на добрите нрави (след издирване на действителната воля на страните по договора съобразно тълкувателните способи, уредени в правната норма на чл. 20 ЗЗД), съдът следва да приеме, че тя не е породила правните последици, към които са били насочени насрещните волеизявления на страните, като за преценка дали тази уговорка е недействителна поради противоречието ѝ с добрите нрави той не трябва да извършва анализ за степента на нарушението на тези неписани, но трайно установени в съвременното общество морални правила за поведение. Тъй като предпоставките, които обуславят нищожността на договор или клауза в него – поради накърняване на добрите нрави, са изяснени както от правната доктрина, така и със задължителна за всички правосъдни органи тълкувателна практика на ВКС (т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС), произнасянето по този правен въпрос от настоящия състав на ВКС не би допринесло за промяна на създадената съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването на правната норма, уредена в чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, респ. за развитие на правото - разпоредбата, която урежда с повелителни правила нищожността на договори и клаузи в него (при накърняване на добрите нрави), е ясна и непротиворечива. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд