Определение № 4680 от 17.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4406/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Ш. Р., чрез адв. Л. А.-М. от АК-П., срещу решение № 881 от 26.06.2023 год. по в. гр. д. № 1114/2023 год. на Окръжен съд - Пловдив, VI с-в, постановено във втората фаза на производство за делба на сънаследствени имоти между А. Ш. Р. и И. Ш. Р., а именно: апартамент № 3 с идентификатор № ***, с площ 104.71 кв. м. и гараж № 3 с идентификатор № *, с площ 14.44 кв. м., в [населено място],[жк], представляващи самостоятелни обекти в сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор № *.

При осъществяване на служебната проверка по чл. 269, изр. 1-во ГПК въззивният съд е констатирал основание за частично обезсилване на решението от 31.01.2023 год. по гр. д. № 1310/2019 год. на Асеновградския районен съд. Установил е, че по реда на чл. 214 ГПК е допуснато изменение на претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на обезщетение от касатора за ползването на процесните имоти за периода от 26.06.2019 год. до 22.03.2022 год. в размер на 4 906,50 лв. Допуснато е увеличение на този иск до размер на сумата 6 065 лв. и за периода след 22.03.2022 год. до 08.11.2022 год., а също така и по 150 лв. месечно, считано от 09.11.2022 год. до датата на прекратяване на съсобствеността или на ползването само от единия съсобственик. В този смисъл окръжният съд е намерил, че са смесени фактическите състави на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС и привременната мярка по чл. 344, ал. 2 ГПК. Посочил е, че заявената претенция за сметки над първоначално претендирания размер и период е недопустима, тъй като крайният срок за предявяването ѝ в делбеното производство e датата на първото заседание във втората фаза на делбата, когато същата е приета за разглеждане. Поради това въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение в тази негова част и прекратил производството по делото.

Искането на И. Р. за присъждане на сумата от по 150 лв. месечно като обезщетение за лишаване от ползването на делбените имоти окръжният съд е квалифицирал като такова по чл. 344, ал. 2 ГПК, считано от датата на която е направено в хода на втората фаза на производството.

По отношение начина на извършване на делбата Пловдивският окръжен съд е възприел достигнатите в първоинстанционното решение изводи за неподеляемостта на допуснатите до делба имоти и за това, че делбата следва да бъде извършена чрез изнасянето им на публична продан, на основание чл. 348 ГПК. Досежно възлагателната претенция на касатора е намерил, че същата не може да бъде разгледана, тъй като не е била предявена в преклузивния срок по чл. 349, ал. 4 ГПК.

За установяване основателността на искането за сметки на А. Р. по чл. 346 ГПК, вр. чл. 30, ал. 3 ЗС за заплащане на сумата 32 103 лв. - извършени подобрения в делбения апартамент, в обжалваното решение е прието, че не са ангажирани писмени доказателства за доказване на претенциите, като същевременно с това събраните свидетелски показания са противоречиви, а показанията на съпругата на касатора – св. Р. се опровергават и от изслушаната съдебно-техническа експертиза относно стойността на извършените подобрения. Съответно са споделени от въззивният съд изводите на районния съд за недоказаност на претенцията.

Първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която е уважен предявеният от И. Р. иск по чл. 31, ал. 2 ЗС за присъждане на обезщетение в размер на първоначално посочената сума от 4 906,50 лв. за периода от 26.06.2019 год. до 22.03.2022 год. Уважено е и искането по чл. 344, ал. 2 ГПК за присъждане на обезщетение от по 150 лв. месечно, считано от 09.11.2022 год. Решаващите доводи на съда в тази връзка са свързани с констатацията за надлежно отправено с исковата молба писмено поискване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС, както и с липсата на спор между страните по отношение на факта, че фактическата власт върху делбените имоти се осъществява от съделителя А. Р.. Посочено е, че последният не доказва да е осигурил достъп до тях от другия съсобственик след датата на поканата, като дори в обясненията си по чл. 176 ГПК ответникът А. Р. е категоричен, че брат му никога не е имал ключ от входната врата и нямало да му даде такъв. С оглед направеното изрично изявление в отговора-становище на А. Р. по искането за сметки на брат му, че не оспорва размера на претендирания месечен наем, въззивният съд е приел, че необосновано се възразява и относно необходимостта от установяването му посредством съдебна експертиза.

Така постановеното въззивно решение се обжалва изцяло от А. Р. по съображения за неговата неправилност, поради необоснованост, постановяването му в противоречие с материалния закон и при допуснати съществени процесуални нарушения. Оплакванията са за липса на задълбочен анализ на събрания доказателствен материал, неправилна интерпретация на свидетелските показания, както и съществен пропуск, изразяващ се в недопускането на експертиза, която да даде заключение за пазарния наем на делбените имоти. Неправилно не била взета предвид и направената възлагателна претенция по чл. 349, ал. 2 ГПК.

В изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към жалбата са релевирани доводи за наличие на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК при формулирани въпроси, както следва:

1. „Правилото за задължително изготвяне на експертиза с оглед определяне на справедлив пазарен наем следва ли да се прилага във втора фаза на извършване на делбата и с оглед заявени претенции по сметки?“;

2. „Следва ли с оглед точното прилагане на закона и развитието на правото, преценени на фона на съвременните отношения, на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК да се допусне касационното обжалване с оглед изясняване на въпросите по отношение наем и подобрения, сметки и всички останали разходи в съсобствеността?“;

3. Следва ли да се дължи наем на съсобственика при все, че сам е отказал да вземе ключ от входната врата и по собствено желание не е ползвал делбения имот?“;

4. „Игнорирането на релевантни факти в решението на съда, представени по делото, какви правни последици води след себе си?“.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от И. Ш. Р. чрез пълномощника му адв. Ст. Н., в който се оспорва основателността на наведените доводи в касационната жалба, като се моли да не се допуска касационното обжалване. Претендират се разноски за адвокатска защита пред настоящата инстанция.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима, с изключение на частта относно определените привременни мерки по реда на чл. 344, ал. 2 ГПК. По аргумент от разпоредба на чл. 344, ал. 3 ГПК същите не подлежат на касационен контрол по реда на чл. 280 и сл. ГПК, поради което в тази нейна част касационната жалбата следва да се остави без разглеждане.

В останалите му части въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол поради липсата на обосновани предпоставки по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За да се приеме, че е налице посочената хипотеза, касаторът следва да изложи конкретни съображения относно необходимостта от произнасянето на касационния съд по такъв правен въпрос, разглеждането на който: би допринесло за промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед настъпили изменения в законодателството и/или обществените условия; респ. би довело до отстраняването на непълнота, неяснота или противоречие в нормативната уредба – в този смисъл са задължителните разяснения на т. 4 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. В представеното изложение не е посочена коя правна норма е неясна или противоречива, нито да е налице неточно тълкуване на закона, нито коя е неправилната, остаряла или разнопосочна съдебна практика.

Първият въпрос е некоректно формулиран, без да държи сметка с конкретно зададената фактическата и правна рамка на делото. Както е видно от разпоредбата на чл. 153 ГПК, на доказване подлежат спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях. Инкорпорираната в този текст на закона правна норма е ясна и приложението ѝ не създава практически затруднения в дейността на съдилищата. При изричното изявление на А. Р. в приложения на л. 186-187 отговор-становище по искането за сметки, а именно да не се допуска поисканата от ищеца счетоводна експертиза за определяне на средно месечен наем на делбения имот, тъй като не възразява против посочения размер от 150 лв., за съда не е съществувало задължение служебно да назначи изготвянето на експертно заключение по този въпрос.

Вторият въпрос, отнасящ се до уреждането на отношенията между съделителите, свързани с наем, подобрения, претенции за сметки и други разходи в съсобствеността, е обусловил решаващите изводи на съда по предмета на спора, но разглеждането му не е от значение за точното прилагане на закона, нито за развитието на правото по смисъла на т. 4 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. По приложението на чл. 346 ГПК, вр. чл. 30, ал. 3 и чл. 31, ал. 2 ЗС е налице многобройна съдебна практика, включително и задължителна такава, която се споделя от настоящия съдебен състав и не се нуждае от изменение или осъвременяване. Съгласно приетото в ППВС № 6/1974 год., ако съсобственикът не е владелец на частите на останалите съсобственици, отношенията му с тях за подобренията се уреждат съгласно чл. 30, ал. 3 ЗС. Това принципно положение е доразвито в казуалната практика на касационната инстанция, като са разгледани различните хипотези на извършване на подобрения и необходими разноски за запазването на имота – при липса на съгласието на останалите съсобственици за извършване на подобрението е посочено, че отношенията следва да се уредят по правилата на водене на чужда работа без пълномощие - чл. 60 и сл. от ЗЗД; а когато останалите съсобственици са се противопоставили - по правилата за неоснователно обогатяване /чл. 59 ЗЗД/. В тази връзка решение № 339 от 10.10.2011 год. на ВКС по гр. д. № 1072/2010 год., I г. о., решение № 74 от 21.02.2012 год. на ВКС по гр. д. № 660/2011 год., II г. о., решение № 146 от 19.07.2013 год. на ВКС по гр. д. № 1725/2013 год., II г. о. и др. За да бъде уважена претенцията за сметки обаче, е необходимо преди всичко ищецът да установи при условията на пълно и главно доказване елементите на някой от горепосочените фактически състави. При отрицателно становище на съда относно тяхното наличие, искането подлежи на отхвърляне.

В разглежданата хипотеза съдът е преценил по свое вътрешно убеждение събрания доказателствен материал и е достигнал до констатацията, че не се установяват предпоставките за присъждане на претендираната сума за извършени подобрения в делбените имоти от страна на съделителя А. Р.. Обсъдени са релевантните доказателства, защитната позиция на страните, като ясно е посочено и защо се дава вяра на едни от свидетелските показания, а на други не. Същевременно с това по отношение искането на И. Р. за присъждане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС е прието, че след смъртта на бащата на съделителите А. Р. е сменил входната врата, като е сложил блиндирана такава, от която не е дал ключ на брат си и не е и имал намерения да му дава. Съответно въпросът, „следва ли да се дължи наем на собственика при все, че сам е отказал да вземе ключ от входната врата и по собствено желание не е ползвал делбения имот“ не кореспондира с действително възприетата от съда фактическа обстановка, а мотивиран със собственото субективно убеждение на касатора за фактите и обстоятелствата, които следва да бъдат приети за установени – довод за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, чиято обоснованост не е предмет на преценка в настоящото производство по предварителна селекция на касационните жалби.

Последният въпрос в изложението – „до какво води игнорирането на релевантни факти при решаване на делото“ – също не обосновава допускането на касационно обжалване, тъй като е зададен твърде общо и без да е конкретизирана връзката му с делото. Не се сочи кои доказателства не са обсъдени, кои правнорелевантни факти не са преценени, по кои доводи и възражения на страната съдът не се е произнесъл в мотивите, кой извод не е подкрепен от събрания доказателствен материал. Дори от формулировката му да се изведе въпросът за задължението на съда да обсъди всички твърдения и възражения на страните и да изложи мотиви, отразяващи преценката му на събрания доказателствен материал, то отново е налице многобройна съдебна практика, която е съобразена от съда. Доколкото липсва и надлежна аргументация на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

С оглед изхода на спора касаторът следва да заплати на И. Ш. Р. направените в настоящето производство разноски в размер на 2 000 лв., съгласно представения списък на разноските и договор за правна защита и съдействие, установяващ заплащането в брой на уговореното адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,