Определение № 5113 от 22.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2383/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по жалба на Г. Т. Б. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 264/ 04.03.2026 г. по гр.д.№ 907/ 2025 г., с което частично е отменено и частично е потвърдено решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 2903/ 2024 г. и като краен резултат е отхвърлен предявеният от жалбоподателката против Столична община /СО/ иск, квалифициран по чл.49 ЗЗД - за осъждане на ответника да заплати 50 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 27.10.2023 г. до окончателно изплащане и е разпределена отговорността за разноските по делото. Решението е постановено при участието на „Столичен електротранспорт“ ЕАД като трето лице – помагач на СО. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят повдига въпросите 1. “Представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила (чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК) изграждането на решаващите правни и фактически изводи на въззивния съд въз основа на изолирана преценка само на едно доказателствено средство, при пълна липса на обсъждане в мотивите на решението на останалите приети по делото доказателства (писмени документи и неоспорена съдебна експертиза), които имат пряко значение за спорното право?“; 2. „Представлява ли абсолютно точното пространствено позициониране на пострадалия задължителен елемент от фактическия състав по чл. 49 от ЗЗД и допустимо ли е съдът да отхвърли иска само на това основание, когато вредата е настъпила в резултат на бездействие на ответника във връзка със задължението му да поддържа и стопанисва безопасна за ползване инфраструктура съгласно чл. 30, ал. 4 от Закона за пътищата?“; 3. „Съставлява ли съществено процесуално нарушение на изискването по чл. 236, ал. 2 от ГПК, когато второинстанционният съд без да изложи собствени подробни и убедителни мотиви за различната преценка на напълно идентичен доказателствен материал е достигнал до фактически изводи, диаметрално противоположни на тези на първата инстанция при постановяването на въззивното решение?“; 4. „Представлява ли съществено процесуално нарушение формирането на извод за недоказаност на деликта по чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД, когато съдът е преценил само част от събраните доказателства, без да обсъди останалите относими доказателства в тяхната съвкупност и взаимна връзка?“; 5. „При предявен иск по чл. 49, вр. чл. 45 от ЗЗД, когато ответникът не е оспорил твърдението за противоправно бездействие и не е ангажирал доказателства за изпълнение на задълженията си по поддръжка, следва ли съдът да приеме това обстоятелство за безспорно установено по смисъла на чл. 153 от ГПК и да го съобрази при формирането на фактическите си изводи?“. Според жалбоподателката в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/. Освен това поддържа, че това решение е очевидно неправилно поради вътрешно противоречие в мотивите му. Съдът приел едновременно, че мястото на произшествието е безспорно установено и че не било доказано как е станал деликта. Ответната страна СО оспорва жалбата с доводи по същество – за правилност на обжалваното решение. По наличието на основание за допускане на обжалването излага единствено, че в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГП липсват ясни и конкретни въпроси, които да са формулирани по начин, че да е ясно на какво точно следва да отговаря касационният съд при евентуално разглеждане на жалбата. Третото лице – помагач „Столичен електротранспорт“ ЕАД също оспорва жалбата с доводи по същество, а по допускането на обжалването заявява единствено, че липсва посочване на основанията за това по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване. За да отхвърли иска, въззивният съд приел за безспорно по делото, че на 27.10.2023 г. на ул. „Пиротска“ ищцата е паднала и получила телесни увреждания. В същия ден е била прегледана в УМБАЛСМ „Н.И.Пирогов“ ЕАД, където постъпила за лечение и претърпяла оперативна интервенция. За втори път постъпила в същото лечебно заведение на 12.11.2023 г. и била изписана на 14.11.2023 г. Била в отпуск за временна неработоспособност от 28.10.2023 г. до 14.12.2023 г. От заключението на медицинската експертиза са установявало, че при инцидента ищцата е получила счупване на костите на носа, разкъсно – контузна рана на носа, дясната вежда и десен долен клепач, травма на лявата ръка и левия крак. През периода на първичното зарастване търпяла силни болки и имала затруднения с дишането и говореното. При личния преглед на ищцата в началото на октомври 2024 г. вещото лице установило, че външният вид на лицето е идеално направен. Нямало изкривявания от счупването, дишането било нормално, белезите били заличени. Показанията на свидетеля Б. /син на ищцата/ съдът отказал да кредитира в частта, в която излага, къде точно е настъпил инцидента, тъй като ги намерил за противоречиви. При тази установена фактическа обстановка от правна страна съдът приел за неоснователно правоизключващото възражение на СО, че задължението за поддържане на трамвайното трасе и прилежащата част от пътя покрай него е на „Столичен електротранспорт“ ЕАД. Посочил, че съгласно действалата към момента на инцидента нормативна уредба ответникът бил задължен да поддържа улицата като публична общинска собственост, включително и около трамвайното трасе. Експлоатационно дружество като третото лице - помагач управлявало активи от техническата инфраструктура, възложено му от собственика СО да ги поддържа, но задълженият субект за поддържане на улицата в състояние, което да осигурява нормално и безпрепятствено преминаване бил ответника. От показанията на свидетеля Б. било видно, че произшествието е станало на пътното платно на ул.„Пиротска“ в гр. София в района на църквата „Св. Николай Софийски“. Този участък от пътя бил публична общинска собственост. Ищцата обаче не успяла да докаже осъществяването на деликта и механизма, при който той е настъпил. Показанията на свидетеля в частта, в която описвали мястото на падането на майка му и как е станало били противоречиви и от тях не можело да се направи извод за това къде и как е настъпил инцидентът. Описаният в исковата молба механизъм бил съвсем друг от този, който посочил свидетеля. След като не бил доказан механизмът на деликта, не можело да се приеме, че е осъществен фактическият състав на деликтната отговорност по чл.49 вр. с чл.45 от ЗЗД и предявеният иск следвало да се отхвърли като неоснователен. Не са налице основания така мотивираното въззивно решение да бъде допуснато до касационен контрол като очевидно неправилно. Съгласно установената практика, основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените процесуални действия. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая жалбоподателката поддържа вътрешно противоречие в мотивите на въззивния съд, което не се установява при прочита на решението. Не е логически несъвместимо мястото на произшествието да е безспорно установено, но да не е бил доказан механизмът на деликта, а именно в това жалбоподателката съзира противоречие. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по формулираните въпроси, тъй като те не отговарят на изискванията, които ал.1 на чл.280 ГПК и задължителната практика по прилагането й поставя към общото основание за достъп до касационен контрол. В Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, е изяснено, че правният въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора и разрешаването му обуславя решаващата правна воля на съда, а не въпрос по правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На тези изисквания питанията на жалбоподателката не отговарят. Първото, третото и четвъртото от тях съставляват въпросително формулирани твърдения за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила, състоящо се в изграждане на решаващите му правни и фактически изводи въз основа на изолирана преценка само на едно доказателствено средство, при игнориране на останалите приети по делото доказателства и неизлагане на подробни и убедителни мотиви. Евентуалното наличие на процесуални нарушения обаче не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК. Във втория въпрос се съдържа твърдението, че вредата е настъпила в резултат на бездействие на ответника във връзка със задължението му да поддържа и стопанисва безопасна за ползване инфраструктура съгласно чл.30 ал. 4 от Закона за пътищата. Освен че твърденията не могат да са основание за достъп до касационен контрол, такова фактическо установяване обжалваното решение не съдържа. Напротив, съдът е приел, че не може да се установи как са настъпили вредите и дали те са резултат от бездействието на ответника. Въпросът под номер 5 предполага, че ответникът не е оспорил твърдението за противоправно бездействие, от което ищцата е претърпяла вреди и че съдът е трябвало да обяви това обстоятелство за безспорно. Това също е твърдение за неправилност на решението, неподлежащо на проверка в производството по чл.288 ГПК, още повече, че въззивния съд изрично е намерил обстоятелството за спорно, а дали е така не може да се проверява от касационния съд в това производство. По изложените съображения съдът намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 и 2 ГПК и