Определение № 170 от 31.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 2041/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца „Първа инвестиционна банка”АД против Решение № 30 от 11.04.2019г. по в.т.д.№ 4/2019г. на АС Бургас в частта за отмяна на решението по т.д.№ 545/2018г. на ОС Бургас и отхвърляне на исковете за установяване по реда на чл.422 ГПК съществуването на вземане на банката срещу П. И. А. и С. К. Молла-М. по договори за поръчителство от 27.08.2009г. по договор за банков кредит № 002LD-R-0000167/27.08.2009г. и ОУ към него с кредитополучател Т. И. С.:

• над сумата 900.31 евро до 1 125.44 евро - главница;

• над сумата 31.57евро до 48.70 евро - договорна лихва за периода 25.05.2016г.-25.08.2016г.;

• за сумата 100.39 евро санкционна лихва за периода 25.05.2016г.-23.11.2016г.

Обжалвано е и въззивното решение в частта за потвърждаване на първоинстанционния акт за отхвърляне на иска за установяване на съществуване на вземане на банката до претендираните суми:

• за разликата до 11 500 евро главница;

• за разликата до 8 310.72 евро договорна лихва, претендирана за периода 25.09.2009г.-25.08.2016г.;

• за разликата до 9 415.98 евро наказателна/санкционна лихва, претендирана за периода 25.09.2009г.-23.11.2016г., за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д.№ 7348/2016г. на РС Бургас.

Като необжалвано е влязло в сила решението за отхвърляне на иска, предявен срещу поръчителя по същия договор З. М., както и решението за уважаване на исковете срещу П. И. А. и С. К. Молла-М. за сумата 903.31 евро - дължима главница за 4 вноски с падеж 25.05.2016г. до крайния срок на договора 26.08.2016г. и за сумата 31.57 евро договорна лихва. С касационната жалба се иска отмяна на решението като неправилно на основанията по чл.281,т.3 ГПК и постановяване на друго за уважаване на исковете в предявените размери. Оспорва се единствено правилността на извода на въззивния съд относно началото на шестмесечния срок с изтичането на който се погасява поръчителството поради неупражняване от кредитора на правата му срещу длъжника в този срок и даденото от състава на апелативния съд тълкуване на разпоредбата на чл.147,ал.1, изр. първо ЗЗД. Поддържа се, че с разпоредбата на чл.147,ал.1 ЗЗД законът регламентира прекратяване на поръчителството поради бездействие на кредитора след падежа на главното задължение, но не и с оглед падежа на отделни анюитетни вноски. Акцентира се, че съгласно договора за банков кредит и договорите за поръчителство, крайният срок за връщане на кредита е 25.08.2016г., а заявлението за издаване за заповед за изпълнение срещу кредитополучателя и поръчителите е депозирано на 24.11.2016г., към който момент не е изтекъл шестмесечния срок по чл.147,ал.1 ЗЗД. В изложението по чл.284,ал.3 ГПК се иска допускане на обжалването при допълнителната предпоставка на т.1 на чл.280,ал.1 ГПК /обоснована с решенията на състави на ВКС по т.д. № 601/14г. на І т.о., по т.д.№ 1717/13г. на І т.о., т.д. № 467/18г. на ІІ т.о., т.д.№ 1705/13г. на І т.о., гр.д.№ 481/12 на ІІІ г.о., гр.д.№ 523/11 на ІІІ г.о., гр.д.№ 795/10г. на ІVг.о./ по въпроса: От кой момент започва срокът по чл.147,ал.1 ЗЗД в хипотезата на предявен иск по чл.422 ГПК. При допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.3 ГПК се иска допускане на обжалването по въпроса: Прекратява ли се поръчителството за вноските по кредит, чийто падеж е настъпил преди повече от шест месеца преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК в хипотезата на обявена предсрочна изискуемост по кредит, обезпечен с поръчителство. В писмен отговор насрещната страна П. А. оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на касационната жалба. Отговор в срока по чл.287,ал.1 ГПК не е постъпил от С. М.. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:

По единственото въведено в настоящото производство от касатора основание за неправилност на въззивното решение - приложението на разпоредбата на чл.147,ал.1,предл първо ЗЗД и моментът, от който тече прекратителният за поръчителството срок, въззивната инстанция е споделила възприетите в решенията на ВКС по т.д.№ 50394/16 на ІV г.о. и гр.д.№ 60073/16г. на ІІІ г.о. становища - при бездействие на кредитора да предяви правата си спрямо длъжника, поръчителството се погасява с изтичането на шестмесечен срок, съгласно чл.147,ал.1,предл.първо ЗЗД, считано от падежа на отделните вноски, настъпващи през определен в договора или с погасителния план периоди; че погасяването на отделните вноски чрез плащане или по друг начин погасява и самото поръчителство като от момента на падежа вноските стават изискуеми и за кредитора е възможно успешно да упражни правата си. Изложени са подробни аргументи в подкрепа на формирания извод. При безспорните по делото факти, че крайният срок на погасяване на кредита е 25.08.2016г., а заявлението за издаване на заповедта за изпълнение срещу кредитополучателя и поръчителите е подадено на 24.11.2016г., е обосновано, че при бездействието на банката на упражни правата си спрямо кредитополучателя, поръчителството на П. А. и С. М. е погасено за изискуемите до 24.05.2016г. вноски и е запазено само за четири от вноските по погасителния план към договора за кредит - тези с настъпил падеж от 25.05.2016г. до крайния срок на договора - 26.08.2016г., поради което главницата, за която искът е основателен е 900.31 евро.

Въззивната инстанция се е произнесла по доводите на П. А. и С. М. за наличие на неравноправни клаузи в договора за кредит, по възражението, че те като поръчители не са подписали общите условия и по твърдението, че вземанията, които ищецът претендира не са изискуеми поради отсъствие на покана по смисъла на чл.11 от договорите за поръчителство, предвиждащ при неизпълнение от кредитополучателя, банката следва да покани поръчителя да заплати дължимите суми по кредита. Мотивирала е становище за основателност на възражението за отсъствие на писмено съгласие за приемане от поръчителите на общите условия на банката и извод, че ответниците не са обвързани от тях, които са послужили като основание за отхвърляне на иска за съществуване на вземане на банката към поръчителите за наказателна лихва, съдържащо се единствено в ОУ. Тези съображения, както и извода за неравноправност на клаузите, предвиждащи право за банката за едностранно увеличение на договорения при сключването на договора лихвен процент, са дали основание за преценка, че отговорността на поръчителите е в обема на задълженията, посочени в договора за кредит. Изводите за частична основателност на иска за съществуване на вземане за главница по кредита и договорна възнаградителна лихва са основани на съображения за неоснователност на възражението, основано на чл.11 от договора за поръчителство и на приложимия досежно задължението за договорна лихва първоначално уговорен лихвен процент. Мотивирано е, че отговорността на поръчителите за договорна лихва е ограничена съгласно договора за поръчителство, договора за кредит и погасителния план до размер на 16.5% и възлиза на 31.57 евро.

Мотивирано е, че отговорността на поръчителите за договорна лихва е ограничена съгласно договора за поръчителство, договора за кредит и погасителния план до размер на 16.5% и възлиза на 31.57 евро. Обосновано е, че поръчителите не са задължени за заплащане на наказателна лихва. Тези изводи са обусловили частичната отмяна на първоинстанционното решение за уважаване на установителния иск, отхвърлянето му за разликата над приетите от първоинстанционния съд за дължими суми, отмяната на решението за уважаване на иска за наказателни лихви и отхвърлянето на този иск, както и потвърждаване на решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на исковете за разликата до заявения размер.

С приемането на Тълкувателно решение № 5/2019 от 21.01.2022г. по тълкувателно дело 5/2019г. на ОСГТК на ВКС са налице предпоставките за възобновяване на производството по настоящото дело /спряно с определение № 59 от 06.03.2020г./ и за допускане на касационното обжалване по поставения в изложението въпрос - от кой момент тече шестмесечния срок по чл.147,ал.1 ЗЗД по отношение на отделните погасителни вноски, дължими по договор за банков кредит.

Касационното обжалване следва да бъде допуснато при допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.1 ГПК за проверка дали изводите във въззивното решение за частична неоснователност на установителния иск за съществуване на вземане на банката към ответниците за главница и договорна лихва по договора за кредит, който те са обезпечили с поръчителство, е постановено в отклонение от принципно разрешение, дадено в приетото тълкувателно решение. Касационно обжалване следва да бъде допуснато на частта от въззивното решение за отмяна на решението на първоинстанционния съд и отхвърлянето на исковете по чл.422 ГПК по отношение на главницата над сумата 900.31 евро и над сумата 31.57 евро по отношение на договорната лихва, както и в частта за потвърждаване на първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за установяване съществуване на вземане на банката за разликата до пълния претендиран размер - 11 500 евро за главницата по кредита и за разликата до 8 310.72 евро по отношение на възнаградителната лихва, претендирана за периода 25.09.2009г.-25.05.2016г.

Не следва касационно обжалване да бъде допуснато по отношение на установителния иск за вземане за наказателна лихва, тъй като, изводът на въззивния съд за отсъствие на валидно поето задължение от поръчителите за такава санкционна лихва е основано на други съображения и правни аргументи, по отношение на които касаторът не е поставил въпрос и не е обосновал наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване. На касатора следва да бъде указано задължението да представи доказателства за внесена държавна такса по сметката на ВКС в размер на 760лв. По изложените съображения, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.