Определение № 60467 от 10.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 144/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Р. Н. Ж., с адрес в [населено място], представляван от адв. Х. Д., против въззивно решение № 930 от 10 септември 2020 г., постановено по в.гр.д. № 2148/2020 г. по описа на окръжния съд в гр. Варна, с което е потвърдено решение № 2850 от 6 юли 2020 г., постановено по гр.д. № 1392/2020 г. по описа на районния съд в гр. Варна, за отхвърляне на предявените от Ж. против „Кулински комерс“ ЕООД, гр. Варна, искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ за отмяна на извършеното със заповед № 6 от 03.12.2019 г. и заповед № 7 от 03.12.2019 г. уволнение, за възстановяване на работа на заеманата преди уволнението длъжност „специалист с контролни функции, търговия“ и за заплащане на сумата от 3600 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа поради уволнението, считано от 3.12.2019 г., но не за повече от 6 месеца, ведно със законната лихва от 3.02.2020 г. до окончателното изплащане на сумата. В касационната жалба се заявяват всички основания за неправилност на обжалвания акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Необоснован бил изводът, че процесният служебен автомобил е предоставен само за изпълнение на служебните задължения, включително за придвижване на служителя от и до дома му, поради липса на лично моторно превозно средство. Поддържа се, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 172 ГПК, тъй като не била отчетена заинтересоваността на свидетелката С., чиито показания са кредитирани от предходните инстанции: същата била дългогодишен служител на ответника и всичките ѝ впечатления били придобити въз основа на разговори със собственика на дружеството, поради което показанията ѝ били недостоверни; самата свидетелка посочила, че няма писмени правила за ползване на автомобилите във фирмата; очевидно С. не била запозната с всички правила на работодателя, тъй като първоначално твърдяла, че всички автомобили се ползват по един регламент, а след това допълнила, че е налице отчетливо разделение между товарните автомобили и процесното моторно превозно средство. Освен това от останалите доказателства било видно, че служителят е използвал автомобила неограничено, без същият да му е отнеман или да са налагани дисциплинарни наказания. От свидетелските показания било ясно, че ответното дружество има обекти по цялото Черноморие, в Шумен, Добрич, Разград и Търговище. Поради това било видно, че както в работно, така и в извънработно време касаторът е посещавал населени места извън [населено място]. Също така свидетелката не изключвала възможността да се работи в почивните дни, а само твърдяла, че следва да има изрично нареждане на работодател. Затова касаторът счита, че изводът за доказаност на твърденията на работодателя за съществуването на регламентирани правила за ползване на автомобила е в разрез с доказателствата по делото. Игнорирано било обстоятелството, установимо от приложените по делото GPS разпечатки, че през празнични и почивни дни извън посочените в заповедта дати, автомобилът е използван неограничено в и извън [населено място]. Необосновано било прието, че са били налице забележки и предупреждения от страна на работодателя, като не било ясно въз основа на какви доказателства е направен този фактически извод, тъй като съгласно показанията на свидетелката С., тя единствено е чула разговор, в който управителят К. е предупредил Ж., че „ще му вземе автомобила“, но тя не е могла да посочи кога е бил проведен въпросният разговор. Поддържа се още, че по делото не са представени каквито и да е правила, които да касаят ползването на служебните автомобили или на конкретния служебен автомобил. Спорен по делото бил въпросът за какво е следвало да бъде използван автомобилът и какви са били указанията на работодателя. В тази връзка се оспорват твърденията на работодателя, че е дадено съгласие работникът да пътува от дома си до работното място и автомобилът е предоставен да нощува пред дома на касатора, за които твърдения липсвали доказателства. Сочи се, че при това положение работодателят е следвало да укаже как да се полза предоставеният служебен автомобил, било то чрез заповед или чрез вътрешни правила, сведени до знанието на служителя. Щом такива липсвали, се поддържа, че автомобилът е предоставен както за служебно, така и за лично ползване. Поради това се счита, че не е налице злоупотреба с доверието на работодателя, тъй като не било установено неизпълнение на задължения от страна на служителя. Оспорва се и изводът на окръжния съд, че нарушението е тежко, извършено е нееднократно, след изрично предупреждение от страна на работодателя, като същото било извършено при липса на самокритичност от страна на служителя и е причинило вреди, изразяващи се в разходи за гориво и амортизации. Поддържа се, че по делото не са установени никакви неблагоприятни последици от нарушенията. Освен това, дори да се приемело, че е налице нарушение на трудовата дисциплина, същото не следвало да се квалифицира като тежко такова по смисъла на чл. 190 КТ. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси от приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Ответникът „Кулински комерс“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр. Варна, представлявано от управителя Г. К., чрез адв. К. К., в отговор на касационната жалба излага доводи за липсата на основание за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата по същество. Във въззивното решение се приема за установено, че касаторът е заемал длъжността „специалист с контролни функции, търговия“ при ответника, като на служителя е бил предоставен служебен автомобил, собственост на дружеството. Трудовото правоотношение е прекратено със заповед № 7 от 03.12.2019 г. на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ; дисциплинарното наказание „уволнение“ е наложено със заповед № 6 от 03.12.2019 г. на основание чл. 190, ал. 1, т. 4 КТ, поради това че на 16, 17, 23, 24 и 26 ноември 2019 г. Ж. е използвал поверения му служебен автомобил в извънработно време за задоволяване на лични цели. От разпечатката от GPS системата се констатира, че процесният автомобил е използван във всеки един от посочените в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание дни, като на 16.11.2019 г. (събота) и 17.11.2019 г. (неделя) автомобилът е използван на територията на [населено място], а на 23.11.2019 г. (събота) и на 24.11.2019 г. (неделя) - в [населено място]; на 26.11.2019 г. (вторник), на която дата служителят е ползвал платен годишен отпуск, той е пътувал от Варна до София. Приема се, че тези данни се потвърждават и от показанията на свидетелката С. (служител на ответното дружество), според които работодателят обслужва обекти във Варна, Шумен, Добрич, Разград и Търговище, а през летните месеци и такива, намиращи се в курортен комплекс „Златни пясъци” и курортен комплекс „Слънчев бряг“. Според тези показания правилата за използване на фирмените автомобили са еднакви за всички служители - използват се през работно време от 9 часа до 18 часа в дните от понеделник до петък, не си служат с тях за лични цели, освен ако работодателят не разреши това. Автомобилът, използван от касатора, е нощувал пред дома на служителя, за което работодателят е дал разрешение, тъй като Ж. живеел извън Варна и не разполагал с личен автомобил. По време на оперативки, една от които в края на лятото или началото на есента, към касатора били отправени забележки да преустанови ползването на автомобила без разрешение. Въз основа на доказателствата по делото съдът приема, че в случая са спазени императивните изисквания на чл. 193-195 КТ. Приема се, че работодателят е позволил на служителя да използва предоставения му служебен автомобил само за изпълнение на трудовите му задължения, както и да се придвижва с него от и до дома си, поради местонахождението му извън града и отсъствие на лично моторно превозно средство; че използвайки автомобила в извънработно време за лични цели, касаторът е извършил нарушение на трудовата дисциплина, съставляващо злоупотреба с доверието на работодателя. Доводът на касатора за злоупотреба с права от страна на работодателя, тъй като му е отправил предложение за прекратяване на трудовото правоотношение на друго основание – съкращение на щата, а след това и по взаимно съгласие, е приет за несъстоятелен, тъй като работодателят е използвал законно допустими средства, а и правните последици биха били по-благоприятни за касатора. За неоснователно е прието и твърдението, че наложеното наказание не съответства на тежестта на допуснатото нарушение и на обстоятелствата при които е извършено, тъй като нарушението на трудовата дисциплина е тежко, извършено е нееднократно и то след изрично предупреждение от страна на работодателя да не се използва служебния автомобил в извънработно време, като са отчетени още липсата на самокритичност от страна на касатора, настъпилите вреди за ответника в размер на разходите за гориво и амортизация на автомобила. Касационният съд приема, че поставените правни въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване. На първо място се поставя въпросът следва ли съдът да изложи мотиви относно съответствието на наложеното дисциплинарно наказание с извършеното дисциплинарно нарушение относно изпълнението на задължението за преценка на обстоятелствата по чл. 189 КТ, като се поддържа, че въззивният съд е процедирал в противоречие с тълкуването на ВКС, дадено в решение № 461 по гр.д. № 626/2009 г., III г.о., и решение № 236 по гр.д. № 34/2012 г., III г.о. Според посочените решения при спор относно законността на наложено дисциплинарно наказание съдът е длъжен да извърши съдебен контрол по въпроса за съответствието между наложеното дисциплинарно наказание и извършеното нарушение - респективно относно това дали работодателят преди налагането на дисциплинарното наказание е извършил преценката по чл. 189 КТ, като е взел предвид тежестта на нарушението, обстоятелствата при които е извършено, както и поведението на работника или служителя, като изложи своите фактически и правни изводи относно нейната правилност, респективно неправилност. В случая съдът взема предвид конкретните обстоятелствата, приемайки, че става въпрос за неколкократни еднородни нарушения на трудовата дисциплина, съставляващи злоупотреба с доверието на работодателя, тежестта на които обуславя налагането на наказанието „уволнение“. При извършване на преценката относно съответствието на нарушенията и наложеното наказание са взети предвид също отношението на служителя и вредните последици за работодателя. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване по въпросите: могат ли правилата/ограниченията за използване на служебен автомобил да бъдат доказвани в процеса със свидетелски показания и как се разпределя доказателствената тежест между страните. В случая доказателствената тежест в процеса по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е разпределена в съответствие с установената практика по приложението на чл. 154, ал. 1 ГПК, съгласно който текст, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. В производството по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ - трудов спор за законността на извършено от работодателя уволнение, ищецът отрича потестативното право на работодателя да прекрати трудовото правоотношение с едностранно изявление - предмет на делото е съществуването на това потестативно право, поради което в тежест на ответника работодател е да установи, че е упражнил законно извънсъдебно правото да прекрати едностранно трудовото правоотношение. В тежест на работодателя е да докаже, че доводите за незаконност на уволнението, въведени с исковата молба от ищеца, са неоснователни. Когато предмет на делото е спор относно законността на наложено дисциплинарно наказание и ищецът оспорва, че е извършил дисциплинарната простъпка, в тежест на работодателя е да установи, че описаното в заповедта дисциплинарно наказание е извършено от работника. В този смисъл - решение № 68 по гр.д. № 1808/2010 г., IV г.о.; решение № 94 по гр.д. № 646/2012 г., IV г.о., и двете на ВКС. В частта относно възможността да се доказва със свидетелски показания наличието на правила за използване на служебен автомобил, въпросът не е обуславящ, доколкото оплакванията, с които въззивният съд е бил сезиран, са се отнасяли само до достоверността на показанията на свидетелката С., но не и относно допустимостта на свидетелските показания за доказване на този факт. По същите съображения, неотносими са и въпросите: в каква форма следва да са правилата/ограниченията за използване на служебен автомобил с оглед доказване злоупотреба с доверието на работодателя в хода на дисциплинарното производство, и как следва да бъдат доказвани и оформяни от работодателя предупреждения, касаещи трудовата дисциплина. За пълнота обаче следва да бъде посочено, че процесуалният закон ( чл. 164, ал. 1 ГПК ) не съдържа ограничения относно доказателствените средства, с които тези факти могат да бъдат установени. Необуславящи изхода на спора са въпросите: как следва да се тълкува и прилага от съда липсата на постигнато съгласие (писмени правила) между работодател и работник относно начина на ползването/разходването на служебен автомобил и съответно с какво волеизявление/я се извършва промяната на начина на ползване/разходване; при определяне вида на наказанието и критериите съразмерност на наказанието при продължаващо (дългосрочно и периодично повтарящо се) нарушение, следва ли да се отчита знанието на работодателя за целия период на нарушението, респ. неговото бездействие счита ли се за мълчаливо съгласие. Същите се основават на становището на жалбоподателя, че при липса на изрична писмена регламентация на ползването на служебния автомобил, не би следвало да има ограничения и същият да бъде предоставен и за лично ползване, а и знанието на работодателя за лично ползване на автомобила следвало да се приравни за мълчаливо съгласие. Противно на тези твърдения обаче въззивният съд е приел за установено въз основа на изслушаните по делото свидетелски показания, че в ответното дружество е била създадена практика за използване на служебните моторни превозни средства само за нуждите на работния процес, а не и за лични нужди, както поддържа ищецът. Поставят се и въпроси по приложението на чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 269 ГПК: длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства и възражения на страните и да каже въз основа на тях кой факт приема за установен и кой не; следва ли въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения. В съответствие с константната съдебна практика, включително посочената от касатора (тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г., ОСГК, ВКС; решение № 109 по гр.д. № 4017/2018 г., IV г.о., ВКС) въззивният съд е извършил съвкупна преценка на доказателствения материал, обсъдил е всички обстоятелства от значение за изхода на спора, както и твърденията, доводите и възраженията на страните. Изложени са мотиви както по доводите за допуснати процесуални нарушения във връзка с преценката на събраните в рамките на първоинстанционното производство доказателства, така и по тези, касаещи осъществяването на дисциплинарното нарушение и преценката относно неговата тежест. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,