Определение № 50241 от 25.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 790/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца „Екотрансфактор” О., чрез адв. С. Л. срещу решение № 70/12.11.2021 г. по в.гр.дело № 487/2021 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260794/11.06.2021 г. по гр.дело № 1317/2019 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявения от жалбоподателя против [община] иск за обявяване за окончателен сключения между страните на 16.05.2016 г. предварителен договор за покупко-продажба на 330 броя контейнери за ТБО, тип „Кука”, пластмасови с вместимост 240 л. за сумата 15 840 лв. и за осъждане на ответника да заплати дължимата се по предварителния договор продажна цена от 15 840 лв. и е отхвърлен като неоснователен предявения от жалбоподателя против [община] иск за осъждане на ответната община да заплати на ищеца сумата от 25 740 лв., представляваща обезщетение за ползване от страна на ответника без правно основание собствените на ищеца движими вещи 330 броя контейнери за ТБО тип „кука”, пластмасови, с вместимост 240 литра за периода от 26.04.2016 г. до 26.06.2018 г., частичен иск от обща сума 35 640 лв., дължимо обезщетение за период от 36 месеца. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което предявените искове се уважат. В изложението са формулирани въпросите: 1. Първи, втори и трети въпроси съдът обобщи и конкретизира, съобразно правомощията по т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва: от значение ли е в случаите, когато ответникът дължи връщане на получени от ищеца движими вещи въз основа на развален, прекратен или недействителен договор, но не изпълнява това свое задължение, ищецът да е собственик на вещите, за да може да иска обезщетение за това неизпълнение и каква е правната квалификация на иска в случаите, когато се претендира такова обезщетение? 2. Какво е правното естество на договор за извършване на услуга, сключен по ЗОП между обявения за изпълнител, победител в конкурс по ЗОП и възложителя и приложими ли са предвидените в ЗЗД норми при едностранно разваляне на договор сключен по ЗОП? 3. При хипотеза на чл.55,ал.1 ЗЗД при отпаднало основание и едностранно разваляне на договор от страна на изправната страна, поради невъзможност да изпълнява задълженията си, от кой момент се дължи обезщетение за ползване на чужда движима вещ? 4. Каква е доказателствената тежест на писмени доказателства/фактура проформа и докладна записка от Кмет до Общински съвет за направено искане за разрешение за извършване на сделка за покупка на движими вещи/ за установяване на предварителен устен договор за закупуване на движима вещ, сключен между издателя на фактурата проформа и в качеството на продавач и на искащия разрешение по сделка в качеството на купувач? 5. Следва ли съдът при иск по чл.19,ал.3 ЗЗД да обяви за окончателен предварителен договор за покупко-продажба на движими вещи при устно сключен предварителен договор, при положение, че има издадена от продавача фактура проформа, в която са отразени всички съществени елементи по договора и са налице писмени доказателства, че купувачът е поискал разрешение от надзорния орган решение да извърши плащане по тази фактура, тъй като се касае за бюджетни средства, но плащане не е извършено от купувача? Въпросите са решени в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС, както и с практиката на ВКС, от значение са за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Жалбоподателят поддържа и очевидна неправилност на обжалваното решение. В касационната жалба са поставени въпросите: 1. Правото на собственост върху движими вещи – придобиване и защита. 2. Права на страните при прекратяване на двустранен договор, поради едностранно разваляне/в процесния случай на договор за услуга, сключен на основание на ЗОП/ чл.87 ЗЗД и института на чл.45 и чл.59 ЗЗД. 3. Действителност на устен предварителен договор за покупко-продажба на движими вещи и правата по чл.19 и чл.20 ЗЗД. Въпросите са решени в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС, с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът по жалбата [община], чрез адв. П. М. в писмен отговор е мотивирал становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна в срока по чл. 283 ГПК срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. Въззивният съд се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с правно основание чл.19,ал.3 ЗЗД и чл.59 ЗЗД. Искът с правно основание чл.59 ЗЗД е предявен като частичен за осъждане на ответника [община] да заплати на ищеца „Екотрансфактор” ЕООД сумата 25 740 лв. обезщетение за ползването без правно основание на собствените на ищеца 330 бр. контейнери за битови отпадъци тип „Кука“, пластмасови, с вместимост 240 л., за периода от 26.04.2016 г. до 26.06.2018 г. /26 месеца/ от общата претендирана сума от 35 640 лв. за период от 36 месеца. По предявения иск по чл.59 ЗЗД съдът е приел, че основен спорен въпрос по делото е кому принадлежи правото на собственост върху процесните движими вещи. От фактическа страна е прието за безспорно между страните и установено от приетите по делото писмени доказателства, че между тях са съществували договорни правоотношения, по силата на които ответникът в качеството на възложител е възлагал на ищеца като изпълнител дейности по сметосъбиране и сметоизвозване на територията на [община], като са били сключени договори по реда на ЗОП № ОП-02-06/27.04.2007 г., № 01-ОП/27.10.2011 г. и № Д-70/27.10.2015 г. Приел е, че според обявление за поръчка № 00770-2011-0001 с предмет „Сметосъбиране и сметоизвозване на територията на [община]”, касаещо процедурата от 2011 г., участниците в нея е следвало да отговарят на определени изисквания, в т.ч. да разполагат с техническо оборудване /собствено или наето/ за изпълнение на поръчката, в т.ч. техника за сметосъбиране и сметоизвозване – минимално посоченото в нея количество специализирани транспортни средства за сметосъбиране и сметоизвозване на контейнери от различни видове /„Бобър“, „Кука“, „Бургас“ или „Лодка“/, както и със самите контейнери за битови отпадъци, в т.ч. тип „Кука” 240 л. минимум 350 бр., за което да представят документи за собственост или наем, както и да декларират готовност да предоставят последните за безвъзмездно ползване за срока на договора. Прието е за установено от техническото предложение на ищеца, че той е декларирал, че за изпълнение на поръчката ще предостави за безвъзмездно ползване исканите контейнери, в т.ч. 350 бр. тип„Кука” 240 л. По делото е приет като доказателство приемателно-предавателен протокол от 01.05.2007 г., въз основа на който съдът е приел за установено, че е сключен в изпълнение на първия договор между страните от 27.04.2007 г., с който „Екотрансфактор“ ЕООД е предоставил на [община] за безвъзмездно ползване за неопределен срок съдове за ТБО, представляващи 330 бр. контейнери тип „Кука“, пластмасови с обем 240 л., в добро състояние и годни за употреба по предназначение, а [община] се задължила при ползването и стопанисването им да полага грижата на добър стопанин и да ги върне при поискване. Посочено е, че този документ е оспорен от ищеца с оглед неговата автентичност поради това, че не е подписан от представител на [община], открито е производство по реда на чл. 193 от ГПК за оспорване автентичността на подписа, положен за „Приел“, но при доказателствена тежест, лежаща върху ответника, указана му с изрично определение на окръжния съд от 06.02.2020 г., той не е ангажирал никакви доказателства за установяване на твърденията си, поради което съдът е приел, че посоченият протокол е истински. Съдът е приел, че с последния сключен договор № Д-70/ 27.10.2015 г. [община] е възложила на „Екотрансфактор“ О. – Пловдив, а последният се е съгласил да извърши дейностите по договора по цена, която е сбор от единичните цени на всички извършени дейности, посочени в чл. 5 от него, като договорът влиза в сила на 28.10.2015 г. и е със срок на действие до подписването на договор с изпълнител след проведена обществена поръчка /чл. 10/. Съдът е приел за установено от приложените по делото актове за извършени дейности, подписани от представители на страните, че такива дейности са извършени за периода 01.10.2015 г.– 31.05.2016 г., че ищецът е изпълнявал задълженията си по договора по дейностите по сметосъбиране и сметоизвозване, като обслужените съдове тип „Кука“ 240 л. са между 362 бр. /към 31.10.2015 г./ и 1 893 бр. /към 31.03.2016 г./, разположени в различните райони на [община], преобладаващата част от които са на територията на „ВМЗ“ – Сопот. С писмо вх. № С-2151/18.04.2016 г. ищецът е уведомил ответника, че ако не изпълни задължението си да му заплати извършените дейности по договора в размер на 86 752,57 лв. в срок до 21.04.2016 г., то той ще се счита за развален с всички произтичащи от това последици. Посочено е, че по делото няма данни в този срок [община] да е изпълнила това свое задължение, поради което съдът е приел, че договорът е развален поради виновно неизпълнение на задължението за заплащане на уговорената цена по него, считано от 22.04.2016 г., което обстоятелство не е оспорено и от ответника. Прието е за установено, че с писмо вх. № С-2287/26.04.2016 г., „Екотрансфактор“ О. е поискал от [община] да му върне в 10-дневен срок съдовете за ТБО - 330 бр. контейнери, тип „Кука” с обем 240 л., намиращи се на територията на общината, предоставени й с протокол от 01.05.2007 г., използвани до 13.04.2016 г. за изпълнение на договор № Д-70/ 27.10.2015 г. Към писмото е приложено копие от цитирания приемателно-предавателен протокол. С писмо № 2512/17.05.2016 г. ищцовото дружество е отправило предложение до кмета на [община] за закупуване на процесните съдове за ТБО на единична цена от 40 лв., или общо 15 840 лв. с ДДС, платима по банков път до 31.05.2016 г., а в случай на неплащане се претендира връщане на съдовете, ведно с дължимото обезщетение за ползването им, като към писмото е приложена проформа фактура на обща стойност 15 840 лв. с ДДС. С писмо № С-2154/11.05.2017 г. „Екотрансфактор“ О. е поискало от ответника да му заплати до 30.06.2017 г. обезщетение в размер на 11 880 лв. без ДДС за ползване на 330 бр. контейнери, тип „Кука“ с обем 240 л. за предходната година без правно основание, както и обезщетение за ползването им в размер на 990 лв. месечно, считано от 01.05.2017 г. С писмо от 19.07.2017 г. ищецът отново е поканил [община] да му заплати сумата 11 880 лв. без ДДС и дължимото обезщетение за месеците май 2017 г., юни 2017 г. и юли 2017 г. на обща стойност 2 970 лв. /без ДДС/, както и да му върне контейнерите. Съдът е посочил, че са представени три фактури – от 23.11.2009 г., 09.12.2009 г. и 19.11.2013 г., с които „Екотрансфактор“ О. е закупило от „H & N“ О. – Германия 720 бр., съответно 400 бр. и 680 бр. контейнери за боклук, 240 л. използвани, без посочване на продажна цена. От приетото в първоинстанционното производство заключение на съдебно-счетоводна експертиза е прието за установено, че контейнерите за битови отпадъци не са заведени в счетоводството на ответника, необходимостта от следене на съхраняваните чужди активи като количества и стойност определя евентуалното задбалансово отчитане на същите, но то няма задължителен характер, а периодичната доставка на контейнери е осчетоводявана в ищцовото дружество по разходните сметки 601 „Разходи за материали” и 602 „Разходи за външни услуги”, но доколкото себестойността на един контейнер /т.е. стойността му с включения разход за транспорт/ е по-ниска от стойностния праг на същественост, определен от дружеството /700 лв./, те не са завеждани в амортизационния план, който също не е задължителен, поради което вещото лице не може да определи амортизацията на контейнерите и остатъчната им стойност, доколкото те са били осчетоводени като разходи. Вещото лице е уточнило, че горепосочените три фактури /от 23.11.2009 г., 09.12.2009 г. и 19.11.2013 г./ са осчетоводени при ищеца и в тях е посочена стойността на закупените движими вещи /6 120 евро, 5 780 евро и 3 400 евро за всички контейнери по фактурата/, а в съдебното заседание при приемане на заключението му е посочило, че поради непредставяне от ищеца на счетоводни документи за 2007 г. и периода на съхранението им не е могло да даде отговор дали към датата на сключване на първия договор между страните описаните контейнери са били осчетоводени при ищеца. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото гласни доказателства: показанията на свидетелите И. А., В. Н., В. П.. Посочено е, че в първоинстанционното производство е прието заключение на съдебно-оценъчна експертиза, в което експертът, за да даде справедлива пазарна оценка на процесните контейнери, е извършил оглед на част от тях, констатирайки разполагането на такива към 14.01.2020 г. на територията на „ВМЗ” Сопот и в [населено място], които са с логото на „Екотрансфактор“ О., без в това заключение или впоследствие чрез други събрани по делото доказателства да е установено какъв е точно техният брой и колко от тях са разположени в самия град и колко в района на „ВМЗ”Сопот. Въз основа на всички събрани по делото доказателства свъззивният съд е приел, че не е проведено пълно главно доказване от ищеца на всички релевантни по спора обстоятелства, обосноваващи основателност на исковата претенция. Прието е за установено, че съобразно изискванията на обявените обществени поръчки фирмата-изпълнител е трябвало да разполага с техническо оборудване /собствено или наето/ за изпълнение на дейностите по сметосъбиране и сметоизвозване, в т.ч. контейнери тип „Кука“ 240 л. минимум 350 бр., за което да представи документи за собственост или наем, което „Екотрансфактор“ О. е направило, като през 2007 г. е предоставило на [община] 330 бр. контейнери тип „Кука“ пластмасови с обем 240 л. в добро състояние и годни за употреба по предназначение. Приел е, че по делото няма събрани доказателства, че тези съдове за сметосъбиране са собствени на ищеца, доколкото приетите три фактури установяват закупуване на такива вещи на 23.11.2009 г., 09.12.2009 г. и 19.11.2013 г., т.е. доста след датата на приемателно-предавателен протокол от 01.05.2007 г., че липсват данни за по-рано закупени от ищеца контейнери тип „Кука“, заприходени в неговото счетоводство, както и доказателства, че придобитите такива по процесните фактури са били вложени при обслужване на договора с [община], доколкото е установено, че по същото време „Екотрансфактор“ О. е осъществявало дейност и на територията на [община]. Съдът е приел, че ищецът не е доказал по несъмнен и категоричен начин, че процесните контейнери в пълния им обем /330 бр. според претенцията в исковата молба/ са съществували през процесния период, не са били повредени или амортизирани /предвид това, че съобразно вида, конструкцията и използвания материал са малотрайни вещи, функциониращи максимум 5-6 години/, както и че са били използвани от ответника, /който през 2016 г. е изградил собствена система за сметосъбиране и сметоизвозване със закупени машини и метални контейнери/, а последният е пречил на ищеца да прибере разположените на улиците съдове, поради което съдът е приел тези обстоятелства за недоказани. Прието е за установено, че на територията на „ВМЗ” Сопот се намира по-голямата част от процесните контейнери /поне 250 бр./, който факт не е оспорен от ищеца, като това дружество е самостоятелно юридическо лице, което при наличие на всички предпоставки на чл. 59 от ЗЗД следва да носи самостоятелна отговорност, а тя не може да бъде поета от [община]. Предвид установената фактическа обстановка и формираните въз основа на нея правни изводи въззивният съд е приел за недоказано, че ищецът е собственик на процесните движими вещи, които са съществували и са били ползвани от ответника за посочения период без правно основание, а последният е препятствал връщането на същите и по този начин ищецът се е обеднил поради невъзможност да ползва собствените си вещи и да реализира доходи от нея, а ответникът се е обогатил поради спестяване на разходи, дължими на собственика на вещта. Прието е, че искът по чл. 59 от ЗЗД е неоснователен и недоказан и като такъв следва да бъде отхвърлен. Доколкото искът не е установен по основание, съдът е приел, че няма необходимост да се обсъждат събраните по делото доказателства за неговия размер. По предявения иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД: Съдът е приел, че за прехвърляне правото на собственост върху движими вещи не се изисква специална форма /нотариална или нотариално заверена/, и поради това няма пречка договорът, който се иска да бъде обявен за окончателен, да бъде и в устна форма. Прието е по аргумент на противното от разпоредбата на чл. 363 от ГПК, че при прехвърляне правото на собственост върху движими вещи съдът няма задължение да проверява дали отчуждителят е собственик на вещите, поради което по отношение на този иск не е обсъждано дали „Екотрансфактор“ О. притежава към настоящия момент правото на собственост върху 330 бр. контейнери тип „Кука“ с обем 240 л. Прието е, че при доказателствена тежест, лежаща върху ищеца, указана му изрично от първоинстанционния съд с определение от 09.10.2019 г., той не е установил при условията на пълно главно доказване наличие на договорно правоотношение между страните с твърдяното от него съдържание. Посочено е, че с писмо № 2512/17.05.2016 г. ищцовото дружество е отправило предложение до кмета на [община] за закупуване на процесните съдове за ТБО на единична цена от 40 лв., или общо 15 840 лв. с ДДС, платима по банков път до 31.05.2016 г., като към писмото е приложена проформа фактура на обща стойност 15 840 лв. с ДДС. Посочено е още, че по делото е представена докладна записка вх. № 64/27.06.2016 г. от кмета на [община] до Общински съвет – Сопот с предложение за вземане на решение за даване на съгласие за сключване на споразумение между общината и „Екотрансфактор” О. за закупуване на 330 бр. съдове за ТБО - пластмасови контейнери, тип „Кука“ с обем 240 л., като в нея е посочено, че с писмо вх. № С- 2286/26.04.2016 г. дружеството се е обърнало с искане към общината да му предаде владението на 330 бр. съдове за ТБО, разположени на територията й, а след преговори е отправило предложение за закупуването на съдовете с писмо от 17.05.2016 г. с приложена към него проформа фактура. Прието е за установено от изпратеното до Окръжен съд – Пловдив писмо от [община] вх. № 32227/01.11.2019 г. и приложенията към него, че посочената докладна записка на кмета на [община] е гледана на три заседания - на 01.07.2016г., на 17.05.2017 г. /когато е поискано от вносителя да окомплектова записката с документи и да отговори писмено на два въпроса/ и на 09.08.2017 г. /когато гледането на докладната записка е прекратено/, като Общински съвет – Сопот не се е произнесъл с решение по нея. По делото е приложено писмо от кмета на [община] до управителя на ищцовото дружество от 27.04.2016 г., с което той е поканен да се яви на работна среща за обсъждане на възникналата ситуация и вземане на най-справедливо решение, както и писмо от управителя на дружеството до кмета на общината от 10.05.2016 г. за конкретизиране на дата и час на провеждане на срещата на 12.05.2016 г. Съдът е приел, че няма събрани доказателства, че на тази среща, в телефонен разговор на 12.05.2016 г. /според твърденията в исковата молба/ или впоследствие „Екотрансфактор“ О. и [община] са постигнали съгласие относно съществените условия на окончателния договор за покупко-продажба на движимите вещи /индивидуализиране на същите като вид, вместимост, използван материал, местоположение и продажна цена/, както и относно други условия на договора /времеизпълнение на престациите – предаване на вещите и заплащане на цената/, поради което е направен извод за недоказване на обстоятелството, че между тях е възникнало договорно правоотношение. Прието е, че на база на събраните по делото доказателства може да се направи извод за водени между страните преговори, но не и за сключване на договор /предварителен или окончателен/, като такъв не може да бъде приет на база на издадената проформа фактура от 16.05.2016 г., представляваща предложение /оферта/ с параметрите на бъдещ договор, по което няма приемане от насрещната страна, респ. постигнато съгласие между страните. С оглед на тези съображения е формиран извод, че искът по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД е неоснователен и недоказан и като такъв следва да бъде отхвърлен. По правните въпроси: Съдът намира, че следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК на въззивното решение в частта, с която въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.59 ЗЗД по първия формулиран въпрос. Въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, като по същият не е налице практика на ВКС. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Съгласно трайно установената практика на ВКС очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК е въззивно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Това са случаите на приложена несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не е засегнато от тези пороци. Освен това жалбоподателят не е обосновал очевидната неправилност на атакувания съдебен акт отделно от доводите за неправилност на решаващите изводи на съда. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1, т.1 и т.3 ГПК по втори и трети въпроси от изложението. Същите са неотносими към решаващите правни изводи на въззивния съд и поради това не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Тъй като въпросите не са правни само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъждат допълнителните основания по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по четвърти и пети въпроси от изложението. Същите представляват доводи по правилността на въззивното решение и поради това не са правни въпроси. Съгласно задължителната практика на ВКС, изразена в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК е този въпрос, който е разрешен в обжалваното въззивно решение, включен е в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи жалбоподателят, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Според разясненията, дадени в мотивите на същото тълкувателно решение материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. С оглед на това тълкуване съдът приема, че четвърти и пети въпроси не са правни, тъй като отговорът на същите изисква преценка на събраните по делото доказателства, правилността на фактическите и правни изводи на въззивния съд, което ВКС не извършва с определението по чл.288 ГПК, а само ако се допусне касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба по същество. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по трите въпроса, формулирани в касационната жалба. Въпросите са поставени общо и принципно и не са свързани с конкретните решаващи изводи на въззивния съд по предмета на спора. С оглед на това съдът приема, че въпросите не са правни по смисъла на чл. 280,ал.1 ГПК. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъждат допълнителните основания по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК. Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско