Определение № 60611 от 29.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1446/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 2956/09.11.2020 г. по гр.д. №761/2020 г., с което Окръжен съд – Благоевград, потвърждавайки решение № 3648/04.05.2020 г. по гр.д. № 1619/2019 г. на Районен съд – Благоевград, е отхвърлил иска на С. Л. Р. срещу „Струма“ ЕООД за сумата 5 001.00 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от противоправни публикации от 20.07.2018 г. и от 27.11.2018 г. в електронния формат на вестник „Струма“, собственост на ответника.

Решението се обжалва от С. Л. Р. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните процесуалноправни въпроси:

1. Вярно ли е твърдението, изнесено в публикацията от 27.11.2018 г. в електронния формат на вестник „Струма“, че С. Р. дължи пари на братята В. и Р. Ф., с които е имал бизнес отношения? и

2. Какъв е начинът да се установи верността на твърденията, публикувани в електронна медия – чрез установяване на резултатите от извършена предварителна проверка за достоверността им или чрез установяване на релевантните факти по предявен иск по чл. 49 ЗЗД срещу собственика на медията?

Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване (общата предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК) и твърди, че въззивният съд ги е решил в противоречие с приетото съответно в решение № 85/23.03.2012 г. на ВКС, IV-то ГО и в решение № 12/06.02.2013 г. на ВКС, III-то ГО. Допълнителното основание (предпоставка) по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол обосновава със становище, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.По същество се оплаква, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон (чл. 49 ЗЗД) и при съществено процесуално нарушение. Претендира разноските по делото.

Ответникът „Струма“ ЕООД възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендира разноските пред настоящата инстанция.

В обжалваното решение въззивният съд е приел, че за част от релевантните факти страните не спорят, а тяхното осъществяване се установява от събраните по делото доказателства, а именно: 1) ответникът е собственик на електронния формат на вестник „Струма“; 2) на 20.07.2018 г. там е публикувана статия под заглавие: „Екшън в К.! Братя с бизнес в Благоевград пребиха собственик на пункт за изкупуване на гъби пред работниците му, чупят му GSM-а“, като в статията е отразено, че това са братята Ф., че ищецът С. Р. е бил „шамаросан през лицето“, „очилата му са изхвръкнали на земята“, „мобилният му телефон е бил ударен в земята“, след което двамата братя са „започнали да ритат чувалите с гъби пред очите на работниците“, а „мотивите за нападението се изясняват, но най вероятно се касае за неуредени бизнес отношения“; 3) на 27.11.2018 г. по същия начин е публикувана статия под заглавие „Съдят бизнесмена Р. Ф. за екшън сцената в пункт за гъби в [населено място]“, като в тази втора статия е отразено, че „Р. Ф. ще бъде съден за погрома в пункта за преработка на гъби в [населено място]“, „причините за вандалската проява са неуредени сметки“ и „32-годишният С. Р. дължи пари на братята В. и Р. Ф., с които имал преди време бизнес отношения“.

След това въззивният съд е систематизирал установената практика на Върховния касационен съд във връзка с отговорността по чл. 49 ЗЗД за разпространени чрез медиите твърдения и негативни оценки. Посочил е, че в решенията по чл. 290 – 293 ГПК се приема, че когато се касае за превратно упражняване на правото по чл. 39, ал. 1 КРБ и свободата на разпространяване и изказване на мнения не са използвани, за да се увреди доброто име на другиго, твърдения, оценки и определени факти от обществения живот могат да се разпространяват свободно чрез печатно произведение, разпространявано на хартиен носител или в интернет пространството. Оценъчните съждения, дори да са негативни, не могат да се проверяват за тяхната вярност – те представляват коментар на фактите, а не възпроизвеждат факти от обективната действителност. За вярност могат да бъдат проверявани само твърденията, разпространявани в медията. Ако те са верни, дори да са позорни, издателят не носи отговорност, а ако не са верни и са позорни, издателят носи отговорност, само доколкото засягат неблагоприятно пострадалото лице и издателят не е положил дължимата грижа преди отпечатването им да провери достоверността на разпространената информация. Точно така се приема в решение № 209/27.09.2013 г. по гр.д. № 1747/2013 г., III ГО, решение № 62/ 06.03.2012 г. по гр.д. № 1376/2011 г. IV ГО, решение № 581/30.09.2010 г. по гр.д. № 1019/2009 г., III ГО.

Когато журналист чрез публикация в медия, включително разпространявана в интернет-пространството, изнася позорни или обидни твърдения, които засягат честта и достойнството на конкретно физическо лице, журналистът трябва да е проверил тяхната достоверност. Липсват правни норми за начина, по който тази проверка трябва да се извърши. В практиката на ВКС в други решения на ВКС по чл. 290 – 293 ГПК, но пак по въпросите за гаранционно-обезпечителната отговорност на издателя на печатна или разпространявана в интернет-пространството медия, се е наложило схващането, че за изнесените факти журналистът трябва да е получил потвърждение от поне два независими източника. Добросъвестната проверка има правно значение, само когато въпреки извършването й фактите се окажат неверни. Когато изнесените в публикацията факти са позорни, но са истина, също не следва да се ангажира деликтната по характера си отговорност по чл. 49 ЗЗД на издателя/ на собственика на електронната медия. Точно така се приема в решение № 85/23.03.2012 г. по гр.д. № 1486/2011 г. IV ГО.

След извършената систематизация на практиката на Върховния касационен съд, въззивният съд е поставил изнесеното в двете публикации в две групи. В първата е поставил предположението в първата публикация, че „най-вероятно се отнася за неуредени бизнес-отношения“. Заключил е, че оценъчните съждения, дори негативни, а на по-голямо основание – предположенията, не осъществяват основание за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на ответното дружество. Във втората е поставил всичко останало, изнесено за личността на ищеца в двете публикации в електронния формат на вестника, включително със заглавията на двете статии, за да заключи, че са твърдения, които обаче са верни. Базирал се е на влязлата в сила присъда по нохд № 2414/2018 г. на РС-Благоевград, с която Р. М. Ф. е признат за виновен в това, че на 18.07.2018 г. в пункт за преработка на гъби в [населено място], собственост на ищеца С. Р., чрез нанасяне на удари с ръце, е повредил чуждо имущество на обща стойност 6 032.00 лв., за което деяние му е наложено наказание „пробация“, а подсъдимият е осъден да заплати на гражданския ищец сумата 6 032.00 лв. – обезщетение за имуществени вреди и 200.00 лв. – обезщетение за неимуществените от престъплението по чл. 216, ал. 1 НК. Базирал се е и на гласните доказателства, събрани чрез разпит на свидетелите Р. Ф., В. Ф. и Х. Д., които са доказали, че тримата заедно с ищеца С. Р. са имали общи бизнес отношения, по повод на които последният е имал непогасени парични задължения към тях. Заключил е, че верните твърдения, изнесени чрез журналистическите публикации от 20.07.2018 г. и 27.11.2018 г., отнесени към личността на ищеца, също не са основание да ангажира гаранционно-обезпечителната отговорност на ответното дружество.

При тези мотиви, с които искът по чл. 49 ЗЗД е отхвърлен, никой от повдигнатите въпроси не обуславя обжалваното решение. Първият, поради това, че е лишен от всякаква абстрактност и обобщение. Така въпросът, Вярно ли е твърдението, изнесено в публикацията от 27.11.2018 г. в електронния формат на вестник „Струма“, че С. Р. дължи пари на братята В. и Р. Ф., с които е имал бизнес отношения, се свежда до несъгласието на касатора с извода на въззивния съд, че верните твърдения, изнесени в публикация в печатно или електронно издание, дори да са позорни за него, не са основание за ангажиране на отговорността на издателя по чл. 49 ЗЗД. С подобна формулировка, въпросът заявява касационно оплакване, с което обаче в настоящия етап на селекция на подадената жалба Върховният касационен съд няма правомощието да разглежда (така ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/ 2009 г. ОСГТК на ВКС). Следователно по първия въпрос е изключена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.

Вторият процесуалноправен въпрос само най-повърхностно може да се определи като обуславящ, доколкото във втората част предполага утвърдителен отговор на правомощието на съда по чл. 49 ЗЗД с помощта на всички доказателствени средства по ГПК да установи верността на твърденията, изнесени в публикация. В тази част той намира положителен отговор в установената практика на Върховния касационен съд, а тази практика изразява и второто решение по чл. 290 – 293 ГПК, на което касаторът се позовава. Цялостната формулировка на въпроса обаче – дали е необходима нарочна проверка, извършена в отделно производство и ред, на верността на изнесените в публикацията твърдения, изключват неговата връзка с обжалваното решение. Такива мотиви въззивният съд не е излагал. Той е установил верността на твърденията в двете публикации не само от приложената влязла в сила осъдителна присъда, но и от събраните по делото гласни доказателства. Изложеното изключва общата, но и допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.

Поради това, че и двата въпроса не са обуславящи, а и приетото от въззивния съд не противоречи на установената от Върховния касационен съд практика – цитирана в обжалваното решение, но и на тази, на която касаторът се позовава, а настоящият състав я споделя, обективно не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касатора следва да се поставят и разноските, сторени от ответника пред Върховния касационен съд. Те се изразяват в уговореното и платено адвокатско възнаграждение.

При този изход на делото, съдът