Определение № 17 от 26.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2017/2020 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищците по делото П. Г. И. и В. А. И. срещу решение № 11/10.02.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 567/2019 г. на Варненския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 507/19.04.2019 г. и отмяна на определение № 2299/05.08.2019 г., постановени по гр. дело № 1676/2018 г. на Варненския окръжен съд, като краен резултат са отхвърлени, предявените от жалбоподателите срещу П. А. Т. и А. П. Т., осъдителни искове с правно основание чл. 45 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, за заплащане солидарно от ответниците на всеки един от двамата касатори-ищци на следните суми: сумите от по 30 000 лв., ведно със законната лихва за забава, считано от 17.07.2018 г. до окончателното изплащане на тези суми, претендирани като обезщетения за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в емоционални болки и страдания – огромна мъка, причинена от противоправно поведение на двамата ответници, осъществено на 15.07.2013 г., довело до смъртта на А. П. И., настъпила на същата дата, което противоправно поведение се изразява в следните действия и бездействия: не било изискано необходимото разрешение от Държавна агенция „Морска администрация“ (ДА „МА“) за изваждане на потъналия трал; не били взети необходимите мерки за безопасното спускане на водолаза и неговото излизане на палубата на кораба – конструкцията на самата стълба и нейното поставяне не осигурявали ефективна възможност за добър захват и изтегляне на излизащия водолаз; не бил съставен план за осигуряване на безопасно гмуркане; не била подсигурена постоянна двустранна връзка между водолаза и подсигуряващия екип; не са били осигурени не по-малко от трима водолази и един осигуряващ водолазните работи; липсвали са лодка с оборудване, спасителни пояси, осигурително въже; не било извършено задължително медицинско осигуряване – не е проверено кръвно налягане и пулс преди потапянето; както и на сумите от по 15 241.93 лв., претендирани като мораторна лихва (обезщетения) за забава върху главниците за периода 15.07.2013 г. - 17.07.2018 г.; в тежест на двамата касатори са възложени разноските по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на последното, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК (инкорпорирано в самата касационна жалба) на ищците П. и В. И., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните процесуалноправни въпроси: 1) задължен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо не кредитира някои от тях; и 2) кога е задължен въззивният съд да назначава служебно експертиза във въззивното производство. Касаторите навеждат допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържат, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие, както следва: първия въпрос – с ППВС № 1/13.07.1953 г., т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 493/05.03.2013 г. по гр. дело № 236/2012 г. на I-во гр. отд. на ВКС, решение № 20/23.07.2018 г. по гр. дело № 1377/2017 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, решение № 235/04.07.2011 г. по гр. дело № 513/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 239/07.01.2020 г. по гр. дело № 4910/2018 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 310/08.01.2019 г. по гр. дело № 915/2018 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 411/27.10.2011 г. по гр. дело № 1857/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 112/02.05.2017 г. по гр. дело № 3356/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 195/16.07.2013 г. по гр. дело № 757/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 426/05.04.2016 г. по гр. дело № 820/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 97/08.04.2016 г. по гр. дело № 5363/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС; и втория въпрос – с т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 314/22.11.2011 г. по гр. дело № 392/2011 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, решение № 91/27.08.2015 г. по гр. дело № 321/2015 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, решение № 188/21.02.2020 г. по гр. дело № 4295/2018 г. на I-во гр. отд. на ВКС, определение № 1107/03.10.2013 г. по гр. дело № 3121/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и определение № 1485/21.12.2012 г. по гр. дело № 912/2012 г. на III-то гр. отд. на ВКС. Жалбоподателите навеждат и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК като поддържат очевидна неправилност на въззивното решение и в тази връзка излагат доводи за явна необоснованост на част от изводите на апелативния съд. Ответниците П. и А. Т. в отговорите си на касационната жалба излагат становища и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. По първия процесуалноправен въпрос, формулиран от страна на касаторите, е налице трайно установена практика на ВКС, основана на задължителните указания и разяснения, дадени с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК и т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК, намерила израз и в посочените в изложението към касационната жалба множество решения, постановени по реда на чл. 290 от ГПК. Съгласно тази константна практика (включително задължителна такава) на ВКС, въззивният съд, като инстанция по съществото на правния спор – в рамките, очертани с въззивната жалба, следва да изложи в решението си свои собствени мотиви, в които да отрази своята самостоятелна преценка на събраните по делото относими и допустими доказателства – поотделно и в тяхната съвкупност, както и направените въз основа на това, свои обосновани фактически констатации, като посочи кои обстоятелства приема за установени по делото, а също – и своите правни изводи по съществото на спора, като обсъди и даде обоснован отговор на направените от страните възражения и доводи (решение № 239/07.01.2020 г. по гр. дело № 4910/2018 г. на IV-то гр. отд. на ВКС). Заложеният от законодателя принцип на чл. 12 от ГПК и изискванията към всяко съдебно решение по чл. 235 от ГПК задължават решаващия съд да изложи мотиви по всички възражения на страните, във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, да обсъди събраните по искане на страните доказателства, да направи преценка на всички правно-релевантни факти, от които произтича спорното право, както и да обсъди всички събрани доказателства във връзка с тези факти, като отрази в мотивите на съдебното решение тази своя дейност (решение № 20/23.07.2018 г. по гр. дело № 1377/2017 г. на II-ро гр. отд. на ВКС). Съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва да изложи мотиви за това. Съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и правно-релевантните факти, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства и вземе предвид доводите на страните (решение № 493/05.03.2013 г. по гр. дело № 236/2012 г. на I-во гр. отд. на ВКС). В случая обжалваното въззивно решение е подробно мотивирано, но в противоречие с така цитираната практика (включително задължителна такава) на ВКС въззивният съд не е обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност всички относими за изясняването на правно-релевантните факти за спора, доказателства (най-вече – експертните заключения и свидетелските показания), събрани по делото. При наличието на това противоречие с практиката на ВКС, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по първия процесуалноправен въпрос. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване по втория процесуалноправен въпрос, формулиран от страна на касаторите. Съгласно задължителните указания, дадени с т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед, освидетелстване), само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. В същия смисъл са и посочените от жалбоподателите във връзка с този въпрос, три решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК. Двете посочени от касаторите определения на ВКС са постановени по реда на чл. 288 от ГПК, поради което не формират практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. В случая въззивната жалба на ответниците съдържа оплаквания за необоснованост на изводите в първоинстанционното решение по делото относно наличието на противоправност в поведението (деянията – процесните действия и бездействия) на ответниците и относно наличието на пряка причинно-следствена връзка между това процесно поведение и смъртта на сина на ищците. С оглед на това, със своето определение № 727/22.11.2019 г. въззивният съд е допуснал, изслушал е и е приел в откритото съдебно заседание на 29.01.2020 г. заключението на нова комплексна съдебно-техническа и медицинска експертиза, не в противоречие, а в пълно съответствие с цитираната практика (включително задължителна такава) на ВКС – с оглед изясняването на правно-релевантните факти по спора, изискващи необходимостта от специални знания. При това положение не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по отношение на втория процесуалноправен въпрос. Не е налице и твърдяната от жалбоподателите, очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, поради което няма основание касационното обжалване да се допуска в хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, само по първия формулиран от страна на касаторите процесуалноправен въпрос, а именно: задължен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо не кредитира някои от тях. С определение № 2236/04.09.2018 г. на първоинстанционния съд жалбоподателите-ищци са освободени на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК от внасянето на държавна такса по делото. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение