Определение № 2246 от 09.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5192/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. К. А., подадена чрез процесуалния ѝ представител адв. Т. Д., срещу решение № 206/07.07.2023 г по в. гр. дело № 272/2023 г. на Смолянския окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 67/14.09.2022 г. по гр. дело № 237/2022 г. на Районен съд – Девин, с което е изменен определения със спогодба по гр. дело № 196/2020 г. на Районен съд – Девин режим на лични контакти между бащата К. Д. К. и общото им с касаторката дете К. К. К.. В касационната жалба се подържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон и при нарушение на съдопроизводствените правила, и е необосновано. Ответникът по касационната жалба Р. Ж. М. не е взел становище. Касационната жалба е подадена в законоустановения срок от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Въззивният съд е приел, че спорът между страните е по иск с правно основание чл. 127, ал. 2 СК във връзка с чл. 59, ал. 4 СК и касае промяна на установения с със спогодба по предходно дело режим на лични отношения на общото им дете с баща му – ищец в производството. По искането за определяне на защитни мерки по реда на чл. 59, ал. 8, т. 1 и 2 СК съдът е приел, че от доказателствата не може да се направи извод за необходимост от определяне на защитни мерки по отношение на режима на лични отношения между бащата и детето, тъй като няма данни, че поведението на бащата към детето е такова, което да изисква определяне на посочената или пък на друга защитна мярка. Съдът е счел, че правилно е дадена възможност за по-пълноценен контакт между детето и неговия баща, тъй като децата имат нужда от режим на грижа, който да им осигури спокойствие, сигурност, предсказуемост и постоянство на грижите за тях. Посочено е, че режимът на лични отношения между детето и родителя, на когото не са предоставени за упражняване родителските права е уреден с разпоредбата на чл. 59 ал. 3 СК и включва определяне на период или на дни, в които родителят може да взима и вижда детето, включително през лятото, официалните празници и личните празници на детето, както и по друго време. Във всеки отделен случай, освен при постигнато между родителите споразумение, съдът преценява релевантните факти за определяне параметрите при които ще се осъществяват срещите с родителя, при когото детето не живее. Прието е, че първоинстанционният съд е отчел всички относими към интереса на детето и релевантни към предмета на доказване доказателства, като правните му изводи съответстват на възприетите от него фактически положения по делото. Не е установен повишен риск за детето в поведението на бащата и е направен извод, че твърденията на майката за агресивни прояви на последния към нея и близките ѝ, включително в присъствието на малолетното дете, не се подкрепят от събраните доказателства, поради което претенциите ѝ за предложения от нея твърде ограничителен режим на лични отношения не кореспондира с интересите на детето. От изготвената пред първата инстанция комплексна съдебно-психологична и съдебно психиатрична експертиза, е установено, че детето е въвлечено в родителския конфликт, както и в конфликт на лоялност, като в резултат на ограничените контакти между бащата и детето, предвид работата му в друга държава и ранното отделяне на детето от бащата, емоционалната връзка между тях не е достатъчно изградена и с усложнените отношения и раздялата на родителите се е появила дистанция, която може да повлиява в отношенията баща-дете. При определяне на режима на лични отношения съдът е възприел разбирането на правната теория и съдебната практика, че чрез него трябва да се постигне възможност детето да расте и да се развива под грижата и с подкрепата на двамата родители. Право на всяко дете, а и негова естествена потребност е да общува и с двамата си родители. По тази причина, по принцип мерките за лични отношения, с оглед конкретните обстоятелства, следва да предоставят най-широка възможност за общуване и осъществяване на пълноценни отношения между детето и родителя, на когото не е предоставено упражняването на родителските права. Съдът е стигнал до извода, че интересът на детето налага да бъде осигурена възможност да контактува с баща си в рамките на поискания от него режим на лични контакти, осъществяван с преспиване в дома на бащата, което би осигурило възможност за заздравяване емоционалната връзка между бащата и детето, за по-пълноценно участие и съпричастност на бащата към живота на детето, съответно съобразно възрастта му би подсигурило по-добра възможност за осигуряване забавления и т.н., което би създало една нормална обстановка при израстването на детето, без да се нарушава връзката му, с който и да е от родителите му. В тази връзка са отхвърлени като неоснователни възраженията на майката срещу постановения от първоинстанционния съд режим на лични контакти, доколкото съдът е приел, че по делото не е доказано контактите между бащата и детето да го застрашават или да се отразяват неблагоприятно по какъвто и да било начин върху неговото физическо или психическо здраве, което евентуално би послужило като основание за ограничаване на тези контакти. Прието е, че исканото от майката ограничаване на лични отношения между бащата и сина не са в интерес на детето, тъй като същите няма да съдействат за неговото правилно развитие и личностно оформяне, както и биха попречили за нормалното развитие на чувствата на привързаност и обич между син и баща. За неоснователно е прието и оплакването, че измененият режим е неясен и създава възможност на разногласие между родителите. Въззивният състав е посочил, че с оглед обстоятелството, че бащата живее и работи в друга държава и се прибира в страната два или три пъти годишно за по една седмица, не може да бъде конкретизиран периода, в който ще се осъществи контакта между него и детето. Няма основания за разногласие между родителите, които са длъжни в интерес на детето да съгласуват отпуските си и периодите, през които ще се осъществява контакта от неотглеждащия родител. Съдът не е установил основания детето да не се предоставя на родителя изобщо извън определения режим всяка първа и трета седмица от месеца, с преспиване при бащата, за един месец в годината, наведнъж или на части, в каквато насока са и оплакванията на майката. Отхвърлени са като неверни и твърденията, че няма изградена връзка между баща и син, за което съдът се е позовал на приетата по делото комплексна експертиза, кредитирана от съда като пълна, ясна, обоснована и компетентно изготвена. В тази връзка е прието, че не са налице основанията по чл. 201 ГПК с оглед проявено пристрастие или некомпетентност на вещите лица, каквито твърдения са наведени. В заключение е прието, че висшия интерес на детето налага да бъде осигурена възможност да контактува с баща си в рамките на поискания от него режим на лични контакти, осъществяван с преспиване в дома на бащата, което би осигурило възможност за заздравяване емоционалната връзка между двамата, за по-пълноценно участие и съпричастност на бащата към живота на детето, съответно съобразно възрастта му би подсигурило по-добра възможност за осигуряване забавления и т.н., което би създало една нормална обстановка при израстването на детето, без да се нарушава връзката му с който и да е от родителите му, като поради съвпадение на изводите на двете инстанции първоинстанционното решение е потвърдено и въззивната инстанция е препратила към изводите му на основание чл. 272 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК са посочени касационните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, във връзка, с което са поставени следните въпроси: 1/ Правото на лични отношения ограничено ли е в рамките на определеното със съдебното решение време за упражняването му? 2/ Трябва ли режима на лични контакти да е така предписан и до такава степен подробен предвид конкретните обстоятелства, че да се избягват възможни конфликти при осъществяването му? 3/ Трябва ли мерките на лични отношения да са практически осъществими и при необходимост да е възможно да бъдат принудително изпълнени по реда и със способите, предвидени в ГПК? 4/ Определянето от съда на режим на лични контакти между детето и родителят, който не упражнява родителските права, включва ли определянето на конкретен период от време или определени дни, които са отграничени с начален и краен момент? 5/ Задължен ли е съдът да обсъди всички доказателства и обстоятелства по делото, които имат значение за интересите на децата, при определянето на режима на личните им отношения с родителя, комуто не е предоставено упражняването на родителските права? 6/ В случаите, когато съдът определя режим на лични контакти и следва да се произнесе по приложимостта на мерките по чл. 59, ал. 8 във вр. с ал. 2 СК с оглед наведени твърдения за осъществено домашно насилие/насилие, как се разпределя доказателствената тежест в процеса? Задължен ли е съдът служебно да събере доказателства и да изследва всички данни за насилие, преки или косвени факти за осъществено насилие? Твърди се, че въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, и по-конкретно с ТР № 3/10.07.2017 г. по т. дело № 3/2015 г. на ОСГТК, ВКС, решение № 146/18.07.2023 г. по гр. дело № 3794/2021 г. на ВКС, решение № 60286/11.01.2022 г. по гр. дело № 1395/2020 г. на ВКС, решение № 60286/11.01.2022 г. по гр. дело № 1395/2020 г. на ВКС, решение № 98/02.05.2019 г. по гр. дело № 4628/2018 г. на ВКС, решение № 50216/28.10.2022 г. по гр. дело № 573/2022 г. на ВКС. Поддържа се, че решението е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, с което е потвърден определения от първоинстанционния съд режим на свиждане на бащата с малолетното му дете. По поставените въпроси: Първите четири въпроса касаят начина на определяне на режима на личните отношения между бащата и синът му. Съобразно нормата на чл. 59, ал. 3 СК определянето на режима на личните отношения между родителите и децата включва определяне на период или на дни, в които родителят може да вижда и взема децата, включително през училищните ваканции, официалните празници и личните празници на детето, както и по друго време. По приложението на нормата съществува трайна практика, според която режимът на лични отношения се определя от съда, който не е обвързан от изразените от страните желания, въз основа на конкретно установените за всеки случай обстоятелства, така че да се създаде възможност за осъществяване на пълноценни отношения между детето и неговия родител. Съдът служебно следи за интереса на детето и именно този интерес е водещият критерии. Когато по делото не са установени обстоятелства, застрашаващи здравословно, физически и емоционално детето, се презумира че съдът следва да осигури на детето възможност да общува и с двамата си родители. Начинът и формата на поддържане на лични отношения могат да бъдат най-разнообразни. Конкретната продължителност на режима и начинът на разпределение на времето, през което да се осъществяват личните отношения се определят конкретно за всеки случай, въз основа на установените по делото релевантни факти и обстоятелства, като формулировката му трябва да е ясна и точна, за да се избегнат евентуални проблеми при осъществяването му. С оглед посоченото не е налице противоречие между практиката на ВКС, включително и цитираната от касатора, и обжалваното решение. Въззивният съд е определил режима на лични отношения между детето и баща му с оглед направените от доказателствения материал констатации и висшия интерес на детето, че между него и баща му съществува емоционална връзка на обич, която следва да бъде съхранена и доразвита, като им бъде дадена възможност да задълбочат привързаността и доверието помежду им. Въпросите изразяват несъгласието на касатора с изводите на въззивният състав и преценката му по съществото на спора как точно да се осъществяват личните контакти между детето и бащата, което обаче е въпрос по съществото на спора и не е основание за допускане на касационното обжалване. Видно от гореизложеното по поставените въпроси съществува точна и ясна правна норма, по приложението на която съществува трайна и непротиворечива съдебна практика, която няма нужда от промяна, и която е изцяло съобразена от съда, поради което не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съгласно трайната практика на ВКС по петия въпрос, при определянето на режима на лични контакти съдът следва да прецени прецени всички обстоятелства с оглед интересите на децата – арг. от чл. 59, ал. 2 вр. ал. 4 СК. В случая служебното начало има превес над диспозитивното и състезателното начало, а законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на непълнолетните. В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е съобразил цялостната защита на най-добрия интерес на детето, като при определяне режима на свиждане, съдът е преценил всички конкретни обстоятелства за необходимостта от ясно, точно и адекватно предписание относно личните отношения на детето с неупражнявания родителски права родител. Мотивите на обжалваното решение отразяват преценката на съда – поотделно и в съвкупност – на събраните доказателства – социални доклади, комплексна експертиза, свидетелски показания и пр. Съдът е разгледал твърденията и възраженията на страните и е отговорил какво приема за установено. Доколкото съдът е изпълнил задълженията си да обсъди всички доказателства и обстоятелства по делото, които имат значение за интересите на децата, с което е съобразил трайната съдебна практика, която нямам необходимост от промяна, по въпроса не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, нито това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Във връзка с шестия въпрос следва да се посочи, че съдът изрично се е произнесъл, че при преценка на събраните доказателства не се установяват твърденията на майката за извършено спрямо нея или детето насилие. Доколкото въпросът противоречи на правните изводи на въззивната инстанция по същество на делото и по-нататъшното му разглеждане изисква преценка на събрания доказателствен материал, то същият не може да бъде разглеждан в производството по чл. 288 ГПК преди допускането на касационното обжалване по същество. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За наличието на основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – „очевидна неправилност“: При постановяване на обжалваното определение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна или процесуалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд да са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, поради което не се установява и твърдяната от касатора очевидна неправилност на въззивното определение. Мотивите на съдебния акт са дали отговор на твърденията и възраженията на страните, обсъдени са доказателствата, изложени са фактически и правни изводи. Мотивите са вътрешно безпротиворечиви и изчерпват очертания предмет на доказване. Не е налице противоречие между доказателствата и установените факти, следователно въззивното решение не е очевидно неправилно и не следва да бъде допуснато до касационен контрол. Предвид изложеното, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол. Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение