Определение № 175 от 26.05.2014 г. на ВКС по т. д. № 1365/2014 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт М. Г. С. срещу решение № 507 от 19.12.2013г. по в. гр. дело № 501/2013г. на Окръжен съд Смолян, с което е потвърдено решение № 109 от 20.09.2013г. по гр. дело № 989/2013г. на Златоградски районен съд. Касаторът прави оплакване за недопустимост, евентуално неправилност на обжалвания съдебен акт и релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК. Ответникът Д. М. Е. от [населено място], [община] не изразява становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално недопустима съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК /изм. ДВ, бр. 100/21.12.2010г., в сила от 21.12.2010г./. Съобразно посочената императивна разпоредба не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. – за граждански дела, и до 10 000 лв. – за търговски дела. Обжалваното решение е въззивно и с него е потвърдено първоинстанционно решение, с което е отхвърлен искът, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от [фирма] срещу Д. М. Е. от [населено място], [община] за признаване за установено, че Д. М. Е. дължи по издадената по ч. гр. дело № 51/2013г. на Златоградски районен съд заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 16/12.03.2013г. сумата 7 825,42 лв. по договор за кредит за текущо потребление от 13.04.2010г., ведно със законната лихва, считано от 07.03.2013г. до окончателното изплащане на вземането, сумата 1 072,24 лв. – лихва от 09.10.2012г. до 05.03.2013г., сумата 60 лв. – дължими заемни такси и сумата 587,88 лв. – разноски по делото, като неоснователен и недоказан. Делото е търговско, тъй като предявените искове са по търговска сделка по смисъла на чл. 286, ал. 2 във връзка с чл. 1, ал. 1, т. 7 ТЗ – договор за кредит за текущо потребление от 13.04.2010г., сключен от банката – ищец и наследодателя на ответника. Всеки от предявените искове е под определения минимален размер за касационно обжалване 10 000 лв. и касационната жалба е подадена на 31.01.2014г., поради което не се прилага старият процесуален ред, предвиден в § 25 от ПЗР на ЗИДГПК /ДВ, бр. 100/2010г./ за касационни жалби, постъпили до 21.12.2010г. Въз основа на изложените съображения се налага извод за недопустимост на касационния контрол върху постановеното въззивно решение. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са поискани и не са налице данни, че такива са направени за настоящото производство. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение