Определение № 787 от 19.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1691/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. К. С. срещу решение № 22 от 30.01.2025 г. по в.гр.д.№ 458 от 2024 г. на Бургаския апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционно решение № 656 от 15.07.2024 г. по гр.д.№ 1182 от 2023 г. на Бургаския окръжен съд за отхвърляне на предявените от С. К. С. срещу З. И. Ч., С. И. Ч. и Д. С. Д. искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за установяване правото на собственост на ищеца върху следните имоти:

• реална част с площ от 1 113 кв.м., която според ищеца е неправилно заснета като част от поземлен имот с идентификатор * по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-56 от 24.08.2006 г. на ИД на АГКК с граници на частта: северозапад- имоти с идентификатори * и *, североизток- имоти с идентификатори * и *, югоизток- имот с идентификатор * и югозапад- имот с идентификатор *** и

• реална част с площ от 6 018 кв.м., която според ищеца е неправилно заснета като част от поземлен имот с идентификатор * по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-56 от 24.08.2006 г. на ИД на АГКК с граници на частта: северозапад- имот с идентификатор *, североизток- имот с идентификатор *, югоизток- имот с идентификатор * и югозапад- имот с идентификатор ***.

В касационната жалба се твърди, че решението на съда е неправилно- основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на решението. Поставят се следите въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти ? Може ли съдът да основе изводите си по съществото на спора въз основа на производно избрани доказателства или следва да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други- за неосъществили се ? По тази група въпроси се сочи противоречие на решението с решение № 107 от 25.06.2019г. по гр.д.№ 2737 от 2018 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 411 от 27.10.2011 г. по гр.д.№ 1857 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 43 от 04.06.2014 г. по т.д.№ 213 от 2012 г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 221 от 07.12.2016 г. по т.д.№ 2849 от 2015 г. на ВКС, ТК, II т.о.

2. Когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание /завладяване/, намира ли приложение презумпцията по чл.69 ЗС и предполага ли се, че упражняващият фактическата власт държи имота за себе си ? По този въпрос се сочи противоречие с Тълкувателно решене № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 121 от 10.04.2020 г. по гр.д.№ 3643 от 2018 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр.д.№ 342 от 2011 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 60077 от 14.06.2021 г. по гр.д.№ 3677 от 2020 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 11 от 29.02.2016 г. по гр.д.№ 3942 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 32 от 08.02.2016 г. по гр.д.№ 4591 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр.д.№ 3973 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 20 от 23.07.2018 г. по гр.д.№ 1377 от 2017 г. на ВКС, ГК, II г.о.

3. Въпрос относно разпределението на доказателствената тежест, решен в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС.

4. Необходимо ли е непрекъснато фактическо въздействие върху имота чрез обработване, облагородяване, поставяне на огради и др. или фактическата власт върху имота може да се упражнява и чрез периодични посещения в него, стига същите да сочат на намерение имотът да се счита за свой и да не са прекъсвани от действия на трети лица ? След като едно лице веднъж е установило фактическа власт върху недвижим имот, предполага ли се до доказване на противното, че упражнява тази фактическа власт трайно и непрекъснато до момента, в който не се установи осъществяване от трето лице на такова действие, което явно и категорично препятства възможността владелецът да упражнява занапред фактическата власт върху имота ? Чия е доказателствената тежест за доказване на непрекъснатост на владението, при условие че владеещият се позовава на презумпцията по чл.83 ЗС ? По тази група въпроси се сочи противоречие с решение № 16 от 07.02.2020 г. по гр.д.№ 1246 от 2019 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 68 от 02.08.2013 г. по гр.д.№ 603 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 17 от 08.02.2016 г. по гр.д.№ 4121 от 2015 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

В писмен отговор от 15.04.2025 г. пълномощникът на ответниците З. И. Ч., С. И. Ч. и Д. С. Д. оспорва касационната жалба. Моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано, евентуално- жалбата да бъде отхвърлена изцяло. Претендира за присъждане на направените разноски по делото пред ВКС.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата счита следното: Касационната жалба е допустима- подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК, независимо от цената на иска.

По наличието на предпоставки за допускане на касационното обжалване съдът приема следното: За да постанови обжалваното решение за потвърждаване на първоинстанционното решение, въззивният съд е приел за установено от събраните по делото доказателства, че имотите, в границите на които се твърди, че грешно са заснети претендираните от ищеца части, са собственост на ответниците на основание реституция по реда на ЗСПЗЗ.

Прието е, че ищецът не е придобил процесните части от имоти на основание давностно владение, осъществявано непрекъснато от 22.10.2004 г., когато с писмен договор е закупил от бившата Почивна база „Мини Перник“ движими вещи- преместваеми дървени бунгала, разположени върху тези имоти. Въпросният договор, сочен от ищеца като основание за започване на владението, касае придобиването на преместваемите бунгала, но в чужд поземлен имот, по отношение на който ищецът се явява държател във връзка с ползването на разположените върху имота преместваеми бунгала. За ищеца имотът е бил държавна, в последствие общинска собственост, предвид заявената от него „нищожност на възстановителното решение, поради нарушение на чл.2 ЗСПЗЗ“, като за собствеността в полза на ответниците е узнал при справка преди завеждане на делото. Освен това, част от бунгалата на бившата почивна база са били собственост на трето лице- „Феромагнит“ АД, което разколебавало извода за установена от ищеца фактическа власт върху цялата почивна база, с намерение за своене на терена. Липсвали и доказателства за момент, от който С. с изрично изявление или чрез конклудентни действия да е променил намерението от държане на основание договора от 22.10.2004 г. в своене на поземления имот.

Съдът е посочил, че счита за неубедителни твърденията на доведените от ищеца свидетели за осъществявано от С. владение върху терена на бившата почивна база, както досежно упражняването на фактическа власт, така и относно държането на имота като свой. Свидетелят М. Г. очевидно нямал ясна представа за спорния имот, съществуващ на място с ограда в рамките на 8,571 дка, след като заявява, че имотът се простира на площ от 40-50 дка и че бунгалата са били направени от С. /в какъвто смисъл липсвали заявени от ищеца фактически обстоятелства, а имало доказателства- договор за закупуването на стари дървени бунгала/. Освен това, този свидетел заявявал, без да има лични впечатления, че базата била посещавана от туристи, а последната година там живеели украинци- обстоятелства, които се опровергавали както от показанията на останалите разпитани по делото свидетели, така и от писмо от 29.04.2024 г. на МДТ при община Царево затова, че на името на С. няма начислен туристически данък, годишен патентен данък, данък върху недвижими имоти и такси битови отпадъци. Поради тези несъответствия и противоречия, съдът е посочил, че не може да кредитира показанията на свидетеля Г..

Относно показанията на свидетелите А. С. и А. А. /че за тях имотът бил на С., защото той разрешавал влизането, плащал ток и вода, поддържал имота, бунгалата му се ползвали от рибари и негови приятели, с които хапвали и пийвали/ се опровергавали от показанията на останалите свидетели Г. Г., К. К. и П. П.. Тези свидетели, които многократно са посещавали имота, след като ответниците го придобили в собственост по реституция, свидетелстват за това, че имотът е бил запустял, каквото е и състоянието му в момента. Нямало камери, не се виждали табели. При последните посещения на свидетеля Г. след отчуждаването на част от терена за улици /със заповед от 28.09.2012 г./ и преди пандемията /2019 г./, през топлите месеци април-септември, съществуващият стар портал бил отворен и в имота нямало никой, било силно залесено и почти нищо не се виждало, освен бунгала. Същото се потвърждавало и от показанията на свидетеля К. К., посещавал имота през лятото- нямало хора, не било заключено, портата била отворена, оградата- ръждясала и обрасла с дървета, бунгалата били пред разпадане. Ответниците търсели собственика на бунгалата, но не го открили. Свидетелят П. П. редовно минавал край имота, когато ходел да се гмурка в началото и края на летния сезон и също не е виждал хора там. Мястото било пусто, имало стари бунгала поне на 50 години, които били празни.

Съдът е посочил, че при горните гласни доказателства, не може да се създаде сигурно убеждение у него, че ищецът е упражнявал фактическа власт върху процесния имот в периода от 2004 г. и до настоящия момент. Заявеното от свидетелите на ищеца, че той е държал оградената почивна база заключена, охранявана, поддържана и достъпът за приятели и рибари бил само с негово разрешение, се разколебавало от проведеното насрещно доказване с показанията на останалите свидетели за отворен портал, без охрана, за свободен достъп до имота, който е запустял, обрасъл, необитаем, с находящи се там стари, амортизирани дървени бунгала, неподдържани и в непроменен вид през годините, без открит обитател през летните месеци, както и в началото и края на сезона. Държането в имота на закупени от ищеца движими вещи- бунгала, плащането на ток и вода за тях, не може да обоснове извод за осъществено владение чрез упражняване трайно, пълно, явно и несъмнено на фактическа власт върху претендирания имот, който ищецът да е държал със съзнанието като свой.

При изложените съображения за липсата на доказано давностно владение в предявения период и изтекла в полза на ищеца 10-годишна придобивна давност, съдът е приел предявеният от него установителен иск за собственост за неоснователен.

С оглед тези мотиви на съда не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на Бургаския апелативен съд, поради следното:

1. Първата група поставени от касатора правни въпроси са относими към спора, но не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, включително посочената от касатора. Напротив, напълно в съответствие с тази практика, въззивният съд се е произнесъл по всички доводи и възражения на страните, съдържащи се във въззивната жалба и отговора към нея. Обсъдил е всички относими към спора доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност. Изложил е изрични мотиви кои от събраните свидетелски показания приема за достоверни и кои- не кредитира и по какви съображения. Посочил е кои факти приема за установени и кои- за неосъществили се. Не е основал решението си на произволно избрани от него доказателства, игнорирайки други относими към спора доказателства.

2. Вторият поставен въпрос /Когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание /завладяване/, намира ли приложение презумпцията по чл.69 ЗС и предполага ли се, че упражняващият фактическата власт държи имота за себе си ?/ не може да обуслови допускане на касационното обжалване на решението, тъй като не е правен въпрос съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС- не е въпрос, който е обусловил изводите на съда в решението. Както е видно от мотивите на решението, в него не е прието, че ищецът е завладял процесния поземлен имот, но въпреки това не е бил негов владелец, и че при завладяване на чужд имот не се прилага презумпцията по чл.69 от ЗС. Прието е нещо различно- че ищецът е установил фактическа власт върху поземления имот не чрез завладяването му без правно основание, а като държател- ползувател на разположените върху имота преместваеми бунгала, които е закупил с договора от 22.10.2004 г.

3. По същите съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по третия поставен въпрос, който е зададен във връзка с разпределението на доказателствената тежест при приложима презумпция по чл.69 ЗС.

4. Четвъртата група поставени въпроси също не могат да обусловят допускане на касационното обжалване на решението, тъй като макар по тях съдът да е изложил мотиви в решението си, те не са обусловили решаващия мотив на съда за отхвърляне на иска, който е: че ищецът е установил фактическа власт върху имота като държател /в качеството си на ползувател на закупените от него с договора от 22.10.2004 г. преместваеми бунгала, разположени в този имот/ и не е доказал да е демонстрирал пред собствениците на имота /с изрично изявление или чрез конклудентни действия/ промяната в намерението си от държане на основание договора от 22.10.2004 г. в своене на поземления имот.

5. Решението не е и очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

6. Не са налице и останалите предвидени в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Бургаския апелативен съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявените искове, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тези искове.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Бургаския апелативен съд не следва да се допуска.

Предвид изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответниците по жалбата направените от тях разноски за адвокатско възнаграждение за процесуалното им представителство и защита по делото на ВКС в размер общо 6 000 лв., платими както следва: по 1 500 лв. на З. И. Ч. и С. И. Ч. и 3 000 лв. на Д. С. Д., съгласно представените пълномощно и договор за правна защита и съдействие от 02.04.2025 г., два броя преводни нареждания от 04.04.2025 г. и 07.04.2025 г. и три фактури от 07.04.2025 г. и от 08.04.2025 г. Предвид смяната на официалната валута, считано от 01.01.2026 г., горепосочените парични суми следва да се превалутират според правилата на чл.11-13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България- съответно на 766,94 евро и 1 533,88 евро.

Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение