Определение № 587 от 26.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 996/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. А. Б. чрез адв. Р. С. против решение от 08.08.2014 г. на СГС, ГК, ІV състав по гр.д. №14950/2013 г., с което е потвърдено решението по гр.д. № 55563/2011 г. на Софийски районен съд, - ГО, 38 състав, с което са отхвърлени предявените от Б. А. Б. срещу В. С. Х. искове по чл. 45 ЗЗД за сумата 1112 лв. обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за лечение и за сумата от 7 600 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху двете главници от 26.01.2004 г. до окончателното изплащане на претендираните суми като погасени по давност. Присъдени са разноски. С касационната жалба е представено изложение на основанията за допустимост на касационното обжалване по чл. 284,ал.3,т.1 ГПК. Ответникът по касационната жалба В. В. Х. от [населено място], оспорва наличието на предпоставките, с които законът свързва достъпът до касационно обжалване, в писмен отговор по делото. Счита, че по поставения от касатора въпрос, въззивното решение не е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на 3-то г.о.о, приема следното: Касационната жалба срещу решението частта, в която съдът се е произнесъл досежно иска за имуществени вреди, е процесуално недопустима на осн. чл. 280,ал.2. ГПК. Цената на този иск е под 5 000 лв. С оглед на това, в тази част жалбата следва да се остави без разглеждане. В останалата част касационната жалба е процесуално допустима. Подадена в законоустановения срок, от надлежна страна и срещу съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване съгл. чл. 280,ал.2 ГПК. За да се допусне касационно обжалване на въззивното решение, касаторът следва да е формулирал правен въпрос, който да е бил предмет на разглеждане в него и разрешаването му да е обусловило изхода на спора / ТР №1/19.02.2010 г., постановено по ТД №1/2009 на ОСГТК на ВКС/. По отношение на този въпрос следва да е изпълнено едно от допълнителните основания / критерии/ за допустимост на касационното обжалване по чл. 280,ал.1 ГПК. В случая касаторът е формулирал следния правен въпрос: От кой момент лицето се счита за установено по смисъла на чл. 114,ал.3 ЗЗД – от момента на причиняване на вредата, от момента на привличане на деликвента като обвиняем или от момента на внасяне на обвинителния акт в съда. Счита, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР №5/05.04.2006 г. по ТД №5/2005 на ОСГТК на ВКС, според което ако извършването на деянието и откриването на дееца съвпадат, началният момент на давностния срок е един и същ. Ако откриването на дееца е станало по-късно, давностният срок тече от този по- късен момент. Според тълкувателното решение въпросът е фактически и се решава във всеки конкретен случай, като тежестта на доказване е на пострадалия. Съгласно чл. 114,ал.3 ЗЗД, за вземания от непозволено увреждане давността започва да тече от откриването на дееца. С обжалваното решение е прието, че извършителят на непозволеното увреждане в случая е бил известен още при неговото извършване като в тази насока се е позовал както на изготвената във връзка с увреждането на ищеца медицинска документация, така и на свидетелски показания .С оглед на това е приел, че давността е започнала да тече от датата на увреждането и същата е изтекла преди предявяване на иска. На това основание исковете са отхвърлени. С оглед на това, въззивното решение е постановено в съответствие, а не в противоречие с цитираната задължителна практика на ВКС. В случая е налице хипотезата, когато извършването на деянието и откриването на дееца съвпадат. С оглед на казаното, не е налице противоречие и с приетото в решението по гр.д. №865/2009 г. ,ІІІ г.о. постановено по чл. 290 ГПК, според което вземането за непозволено увреждане е изискуемо от деня на извършването му, когато деецът е известен още тогава, а когато е неизвестен от деня на неговото откриване. Обсъждане на евентуално противоречие с решението по н.д. №133/2014 г., І н.о.,ВКС, на което касаторът се позовава, не се налага, доколкото при преценката по чл. 288 ГПК съдът съобразява само практиката по граждански и търговски дела. По изложените съображения не са налице законовите предпоставки за допустимост до касационно обжалване. С оглед изхода на производството по чл. 288 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника по касация направените разноски в размер на 750 лв. адвокатско възнаграждение. Съобразно изложеното, Върховният касационен съд, състав на 3-то г.о.