Определение № 509 от 03.08.2020 г. на ВКС по т. д. № 15/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. С въззивно решение № 159 от 01.07.2019 г., по т.д.№ 117/2019 г. Варненският апелативен съд, след частична отмяна на решение № 913 от 28.11.2018 г., по т.д.№ 1619/2017 г. на Варненския окръжен съд е отхвърлил предявения от НАЦИОНАЛНА АГЕНЦИЯ ЗА ПРИХОДИТЕ (НАП) срещу „ПОЛИМЕРИ” АД (н), [населено място], установителен иск по чл. 694, ал.2, т.1 ТЗ за разликата над сумата 119 193.88 лв. до уважения размер от 129 902.69 лв., от което 98 891.5 лв. –главница и 20 302.38 лв. лихва до 17.03.2-17 г., вземания, възникнали по декларации обр.6 за периода 1.05.2013 г. -08.12.2014 г. ( т.е. за 10 708.81 лв.), ведно със законната лихва върху тази сума до окончателно погасяване на главниците, като съразмерно отхвърлената част на иска е изменено първоинстанционното решение и в частта за деловодните разноски. В останалата част, с която установителната искова претенция по чл.694, ал.2, т.1 ТЗ е уважена, както и в частта, с която установителната искова претенция по чл.694, ал.2, т.1 ТЗ е отхвърлена за сумата 2 451.21 лв. – част от главница по ревизионен акт(РА) № 03251300182/17.01.14 г. и за установяване на поредност на удовлетворяване на публични вземания в размер на 505 274.62 лв. - главници и 138 501.15 лв. –лихви, възникнали по същия РА, по реда на чл.722,ал.1 т.6 ТЗ, е потвърдил съдебния акт на първостепенния съд. Недоволни от въззивното решение на Варненския апелативен съд са останали ищцовото ЮЛ и синдикът на „ПОЛИМЕРИ” АД (н), гр.Девня, които са го обжалвали в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК с формално отговарящи на изискванията на процесуалния закон за редовност и за допустимост, касационни жалби. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: І. По касационната жалба на ищеца - НАЦИОНАЛНА АГЕНЦИЯ ЗА ПРИХОДИТЕ: Тя касае въззивното решение на Варненския апелативен съд, в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Варненския окръжен съд за отхвърляне на предявените от касатора- ищец искове: по чл.694, ал.2, т.1 ТЗ за установяване съществуването на неприето в производството по несъстоятелност публично вземане за сумата 2 451.21 лв. – главница по РА № 03251300182/17.01.2014г., по чл. 722, ал.1, т.6 ТЗ за установяване поредност на удовлетворяване на публични вземания в общ размер от 643 775.77 лв. в производството по несъстоятелност на „ПОЛИМЕРИ” АД (н), [населено място] и в частта, с която по реда на чл.271, ал.1 и сл. ГПК е отхвърлен иска по чл.694, ал.2, т.1 ТЗ за сумата от 10 708.81 лв. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съдопроизводствените правила - касационно основание по чл.281, т.3 ГПК. В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът – НАП, гр.София се позовава на очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение по см. на чл.280, ал.2, пр. 3 ГПК. Аргументите са, че въззивното решение съдържа вътрешно противоречиви мотиви - в съобразителната част на постановения съдебен акт решаващият състав на въззивната инстанция приема, че публичните вземания в общ размер от 643 775.77 лв. по ревизионен акт № 03251300182 от 17.10.2014 г., издаден от ТД на НАП [населено място], са безспорно възникнали до датата на съдебното решение за откриване на производство по несъстоятелност срещу дружеството -длъжник, както и че същите възникват по силата на закона, независимо дали са установени от данъчно-задълженото лице или впоследствие при съответната извършена ревизия, но е приложил ясната законова разпоредба, определяща реда за удовлетворяване вземанията при разпределение на сумите, получени от активите на длъжника в нейния противоположен смисъл. Твърди се още,че предмет на производството по делото пред първата инстанция не е установяване съществуването и дължимостта на публичните вземания с изпълнително основание цитираният от ревизионен акт, които са възникнали до датата на откриване на производството по несъстоятелност, както е приел и Варненският апелативен съд, а тяхната поредност на удовлетворяване по чл.722, ал.1 ТЗ. Поради това и изложените от въззивната инстанция съждения за липсата на основание за тяхното приемане по реда на чл.688, ал.3 ТЗ, с които е отхвърлена въззивната жалба на НАП гр. София, касатора, са неотносими и самостоятелно обосновават „очевидна неправилност” на съдебния акт. Въпреки въведеното за достъп до касация по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, приложното поле на касационното обжалване е едновременно обосновано и с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното и материално право: 1.” Може ли въззивният съд да се произнася по правилността на първоинстанционното решение на база установени от него факти, които не са посочени във въззивната жалба при ограничението на служебното начало, създадено с разпоредбата на чл.269 ГПК и при правомощията на въззивната инстанция на съд по съществото на спора.?; 2.” Следва ли постъпилите суми за погасяване на публични вземания извън тези преведени от синдика в изпълнение на одобрена сметка за разпределение на суми в производството по несъстоятелност да бъдат разпределени за погасяване единствено на публични задължения, възникнали след датата на съдебното решение за откриване на производство по несъстоятелност срещу длъжника или същите следва да бъдат разпределени за погасяване на неудовлетворени публични вземания, възникнали до посочената дата по правилата на ДОПК?” За илюстрация на твърдяното противоречие по поставените въпроси е цитирана казуална практика, формирана по реда на чл.290 ГПК: решение № 204 от 17. 01.2017 г., по т.д. № 1635/2015 г. на ІІ т.о.; решение № 96 от 05. 08. 2016 г., по т.д.№ 907/2015г.; решение №23 от 24. 06.2016 г., по т.д. № 3734 /2013 г. на І т.о.; решение № 126 от 13. 05.2015 г., по т.д.№ 1688 / 2014 г. на ІV г.о.; решение № 42 / 20.06.16 г., по т.д.№ 3489/2014 г. на ІІ т.о. Въпрос № 2 е определен и като такъв от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. ІІ. По касационната жалба на синдика на „ПОЛИМЕРИ” АД (н), [населено място]: Предмет на касационната жалба на синдика на „ПОЛИМЕРИ” АД (н) - И. Т. Б., чрез адв. Е. М. – ПАК, е въззивното решение на Варненския апелативен съд в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на ВОС за уважаване установителния иск по чл.694, ал.2, т.1 ТЗ на НАП [населено място] и в частта за възложените на ответника „ПОЛИМЕРИ” АД (н), [населено място] деловодни разноски. Оплакванията се свеждат до недопустимост, който порок, касационно основание по чл.281, т.2 ГПК е обоснован с произнасяне на въззивния съд по нередовна искова молба и евентуално свърх петитум. При условията на евентуалност се поддържа и оплакване за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Основната теза на този касатор е, че в нарушение на съществените процесуални правила на чл.12, чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК въззивната инстанция не е обсъдила всички негови възражения, въведени с въззивната жалба срещу първоинстанционното решение на ВОС, които се свеждат до: до нередовност на исковата молба на НАП, до несъответствие между претендираните от ищцовото ЮЛ вземания в заявения общ размер от 129 902.69 лв., формиран от главници и лихви по издадени за процесния период декларации обр.6 и погасените от него задължения по същите, относими за същия период и въз основа на същите документи, които ги установяват в общ размер от 133 891 лв., за изключване от предмета на спора на сумата 47 294.42 лв. по процесните декларации обр.6, доколкото тя безспорно е част от приетите вземания в производството по несъстоятелност на „ПОЛИМЕРИ” АД (н), [населено място] по допълнителен списък № 17. В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното и материално право: 1 .” Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички основания и фактически твърдения за отмяна, посочени от жалбоподателя?”; 2 .”Дължи ли въззивният съд при даване на указания за поправяне нередовностите на исковата молба, за да обезпечи постановяване на допустим съдебен акт по съществото на спора?”; 3. ”Когато предмет на делото е обща претенция, състояща се от множество отделни и самостоятелни претенции, но същата е предявена и поддържана като цяло(общо)може ли въззивният съд да я разгледа за всяка част отделно и съответно да я уважи или отхвърли за всяка отделна част?”; Като израз на твърдяното противоречие с практиката на ВКС по въпрос №1 е цитирана задължителна практика на ВКС, обективирана в ППВС №1/13.07.1953 г., ППВС № 7/27.121965 г. и ППВС №1/85 г., както и казуална практика на ВКС, изразена в решения по чл.290 ГПК: № 20 от 09.02.2017 г., по гр.д.№ 2885/2016 г.на ІV г.о.; № 176 от 31. 10. 2017 г., по т.д.№ 2299/2016 г. на ІІ т.о.; № 72 от 13.04.2016 г., по т.д. № 3582/2015 г. на ІІІ г.о., а по въпрос № 2 – ТР № 1/ 2001 г. на ОСГК на ВКС и решения по чл.290 ГПК на отделни състави на ВКС: № 188 от 9. 10.2016 г., по гр.д.№ 84/2016г. на ІІІ г.о.; № 261 от 24.01.2017 г., по гр. д. № 5896/2015 г. на ІІІ г.о. Значението на въпрос № 3 за точното прилагане на закона и за развитие на правото е аргументирано с липса на практика на ВКС по действащия ГПК и с обусловено от произнасянето на ВКС по същия преодоляване на неправилната, респ. противоречива съдебна практика. Едновременно въведените с предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК самостоятелни селективни основания по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК са съответно обосновани с произнасяне на въззивния съд по нередовна искова молба и евентуално свърх петитум. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран отговор срещу касационната жалба на НАП, с който се оспорва основателността на искането за достъп до касация на касатора – ищец, поради отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. При условията на евентуалност синдикът на „ПОЛИМЕРИ” АД (н) изразява и несъгласие с въведените касационни основания. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид доводите и възраженията на страните и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: За да постанови обжалваното решение по предявените от НАЦИОНАЛНА АГЕНЦИЯ ЗА ПРИХОДИТЕ, [населено място] установителни искове по чл.694, ал.2, т.1 ТЗ за установяване съществуването на неприето в производството по несъстоятелност на „ПОЛИМЕРИ” АД (н), [населено място] публично вземане на ищцовото ЮЛ, като кредитор, в размер на 129 902.69 лв., формирано от 109 600.31 лв. главница и 20 302.38 лв. лихви до 17.03. 2017 г., възникнало по декларации, обр.6, издадени в периода 12.05.2013 г. – 13.03.2014 г., както и за установяване поредността на удовлетворяване публични вземания в размер на 505 274.62 лв. – главници и 138 501.15 лв. лихви, възникнали по ревизионен акт № 03251300182 от 17.01.2014 г. по чл.722, ал.1, т.6 ТЗ, въззивният съд е приел за безспорни в процеса следните факти: че на ответника „ПОЛИМЕРИ” АД (н), е извършена ревизия за установяване на задължения за корпоративен данък, данък по чл.42/49 ЗДДФЛ, вноски за ДОО, здравно осигуряване и за ДЗПО за УПФ за периода 01.01.09 г. -31.01.2013 г., като ревизионният акт е редовно връчен на синдика на дружеството - длъжник на 24.01.2014 г.,т.е. след решение № 1758 от 12. 12.2012 г., по т.д.№ 1132/2012 г. за откриване на производство по несъстоятелност спрямо „ПОЛИМЕРИ” АД (н), като длъжник; че „ПОЛИМЕРИ” АД (н), е подавало ежемесечно декларациите обр.6 в периода 12.05.2013 г. -13. 03.2017 г., които са приложени по делото и е извършило съответни плащания по същите– първото, чрез синдика на 20.01.2015 г. и касаещо задължения за периода м.12.2014 г., а последното - от 13.12.2017 г. – относимо за периода м. 11.2017 г., които са удостоверени с приложени по делото платежни документи в общ размер от 141 210.15 лв. За безспорен е приет и факта, че с постъпилите от синдика на ответното ТД суми данъчният орган е погасявал предходни и различни задължения, а не само посочените в процесните декларации обр.6 периоди и основания, за които са били относими. Въз основа на така приетите за установените факти и при съобразяване заключението на изслушаната в хода на първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза решаващият състав на Варненският апелативен съд е приел, че към момента на подаване на молбата по чл.688 ТЗ в производство по несъстоятелност на „ПОЛИМЕРИ” АД (н), ищецът НАП, [населено място] има вземания за главници по описания в исковата молба ревизионен акт общо 519 264.69 лв., при отчетените за извършени от длъжника плащания на сумата 47294.42 лв., като в допълнителния списък № 17 на приетите вземания на кредиторите, прието негово вземане по същия РА е в размер на 566 539.11 лв. главница, а след приспадане плащанията на ответното АД(н), са налице дължими вземания за главници по процесните декларации обр.6 в размер на 163 878.65 лв. Лихвите по тях, изчислени от 13.122012 г. -17.03.2017 г. са в размер на 39 219.36 лева. Позовавайки се на неприложимост на правилото на чл.169, ал.3 ДОПК в производството по несъстоятелност, решаващият състав на Варненския апелативен съд е счел, че след откриване на производството по несъстоятелност данъчният орган няма право по своя преценка да погасява задълженията на длъжника по реда на чл.169, ал.1 ДОПК. Изложени са подробни съображения, основани на чл.193, ал.4 ДОПК, според която разпоредба в срок до 6 м. от откриване на производството по несъстоятелност, имуществото на длъжника се предава от публичния изпълнител на синдика и се реализира в производството по несъстоятелност. Това означава, че образуваните срещу „ПОЛИМЕРИ” АД (н) изпълнителни дела за принудително събиране на публични вземания се считат за прекратени, а принудителното изпълнение по тях – за приключило. Следователно правото на избор на данъчния орган, предоставено му с чл.169, ал.1 ДОПК, кои задължения да погаси е погасено. Допълнителен аргумент в подкрепа на изложеното според решаващия състав на въззивния съд, е разпоредбата чл.639, ал.1 ТЗ и датата на възникване на процесните декларирани задължения, която безспорно е след решението за откриване на производството по несъстоятелност. Затова и осъщественото от синдика на дружеството -ответник плащане на падежа на задълженията, декларираните чрез декларации обр.6, е в изпълнение изискването на закона. Данъчният орган, в отклонение от последното и в нарушение желанието на длъжника, е погасявал с постъпилите суми по-стари задължения на последния, които са подлежали на удовлетворяване по реда на чл.722, ал.1 ТЗ. Затова зачитайки посочените основания в постъпилите плащания въззивният съд е счел,че с тях са погасени само вписаните в съответните платежни нареждания задължения, което обуславя правен извод, че всички дългове на „ПОЛИМЕРИ” АД (н), декларирани с декларациите обр.6 след м.декември 2014 г. са изцяло погасени и искът за установяване съществуване на кредиторово вземане за този период е неоснователен. Съобразявайки заключението на изслушаната съдебно-счетоводна експертиза и липсата на предприето от синдика на „ПОЛИМЕРИ” АД (н) оспорване на факта, че за посочения период до м. 11. 2014 г. не е извършвал плащане на декларираните по декларации обр.6 задължения на дружеството- длъжник, Варненският апелативен съд, е приел, че установителната искова претенция по чл. 694 ТЗ се явява основателна за главница от 98 891.5 лв. и за лихва за забава върху същата, считано от 08.12.2014 г. - датата на последния деклариран неплатен главен дълг, до 17.03.2017 г., като в съответствие със заявената от ищеца от лихва от 20 302.38 лв., е приел за законосъобразно решението на ВОС в тази му последна част. Неоснователността на установителната исковата претенция за поредността на удовлетворяване на публичните вземания в размер на 505 274.62 лв. главница до датата на откриване на производството по несъстоятелност за длъжника и 138 501.15 лв –лихви, възникнали по посочения РА от 17. 01.2014 г., връчен на синдика на 24.01.2014 г. въззивният съд е обосновал с неправилното им приемане за предявими публични вземания в срока по чл.688, ал.3 ТЗ и включването им в допълнителния списък от синдика, независимо от възникването им преди откриване на производството по несъстоятелност. Счел е, че при липса на жалба от насрещната страна по делото, неправилното приложение на чл.688, ал.3 ТЗ не следва да се ревизира. Затова и поредността на удовлетворяване на публичните вземания, установени с посочения РА се налага да е по чл. 722, ал.1, т.7 ТЗ, като е игнорирано задължението, произтичащо от чл. 687 ТЗ. Съобразени решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение налагат да се приеме, че касационното обжалване на въззивното решение на Варненския апелативен съд следва да бъде допуснато по касационната жалба на касатора- ищец. Поставеният процесуалноправен въпрос, свързан с правомощията на въззивния съд, произтичащи от разпоредбата на чл.269, пр.2 ГПК, който конкретизиран от състава на касационната инстанция( т.1 на ТР №1/19.02.2020 г. на ОСГТК на ВКС), е за пределите на проверката на първоинстанционното решение при ограничение на служебното начало, се явява обуславящ за изхода на делото и обосновава общото основание за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК. По въпроса за правомощията на въззивната инстанция и ограниченото служебно начало е налице задължителна съдебна практика, обективирана в т.1 на ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Детайлизирана и доразвита в множество съдебни решения по чл. 290 ГПК, служебно известни на настоящия съдебен състав и частично цитирани от касатора: решение № 55 от 03. 04.2014 г., по т.д. № 1245 / 2013 г., на І т.о., решение № 25 от 23. 07. 2019 г., по гр.д.№ 2299/18 г. на ІІ г.о.; решение № 8 от 05.06.2019 г., по гр.д.№ 1295 /2018 г. на І гр. о.; № 176 от 08.06.2011г., по гр.д.№ 1281/2010 г. на ІІІ г.о. и други, тази съдебна практика е в смисъл, че ограничението по чл.269 ГПК в обсега на дейността на въззивния съд, извън задължението му да провери служебно валидността и допустимостта на решението, се отнася само до изясняване на фактическата страна на спора. Въззивната инстанция не може да променя заявените от страните по съответния процесуален ред обстоятелства и факти, а е длъжна да вземе решението си само при съобразяване на поддържаните от тях такива. В изпълнение на основополагащия принцип за законност, обаче, въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на императивния материален закон дори и във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване. Затова при основателни доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила от първата инстанция, въззивният съд следва да ги отстрани като независимо, че предметът на проверката на правилността на обжалваното решение е ограничен от посоченото в жалбата, той може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Посочено е още, че при неизпълнение на задълженията на първоинстанционния съд в разглежданата хипотеза, допуснатото процесуално нарушение следва служебно да бъде поправено от въззивния съд, независимо от липсата на нарочно оплакване във въззивната жалба. С оглед изложеното настоящият съдебен състав намира за доказано в случая и допълнителното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Възприетото от въззивния съд разрешение, свързано с приложението на чл.269, пр.2 ГПК налага извършването на проверка за съответствието му с цитираната практика на ВКС – задължителна и казуална. От значение за изхода на делото е и поставеният от касатора – ищец материалноправен въпрос. Обобщено същият се свежда до приложимостта на разпоредбата на чл.169, ал.3 ДОПК в производството по несъстоятелност на длъжника. Основателно по отношение на същия е позоваването на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Дадените задължителни разяснения относно вложеното от законодателя съдържание във визираното селективно основание и привидно явяващото се противоречие между разпоредбите на чл.193, ал.4 и чл.169, ал.3 във вр. с ал.1 ДОПК, предвид характера на производството по несъстоятелност на универсално принудително изпълнение налага преодоляването чрез тълкуване на отделните правни норми. Липсата на формирана съдебна практика по поставения правен въпрос е допълнително съображение за приложимостта на визираната допълнителна процесуална предпоставка. С оглед приетото наличие на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване настоящият съдебен състав, не обсъжда селективното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Касационното обжалване по касационната жалба на синдика на ПОЛИМЕРИ” АД (н), [населено място] не следва да бъде допуснато. Въззивното решение на Варненския апелативен съд не е вероятно недопустимо, който порок е въведен и като самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК.Освен, че оплакване за нередовност на исковата молба жалбоподателят не е въвел с въззивната си жалба, нито е твърдял такъв порок в хода на въззивното производство, то и въззивният съд, комуто служебно е възложена преценката за редовност на исковата молба, с която е сезиран във всеки стадий на въззивния процес, не е констатирал да е налице твърдяният понастоящем от касатора – ответник, порок на същата. Напротив, именно съобразявайки наведените в исковата молба фактически твърдения, като основание на предявения иск и съдържанието на претендираното право (заявеният петитум), въззивният съд е извел правен извод за предмета на делото, приемайки го за ясно очертан от ищеца и произнасяйки се по същия, в правомощията си на съд по съществото на спора, е постановил обжалваното въззивно решение по заявените установителни искове по чл. 694, ал.2, т.1 ТЗ. Отделен в тази вр. е въпросът, че множеството обективно съединени искови претенции са достатъчно индивидуализирани от ищеца, вкл. и чрез препращането към Ревизионния акт, в който всяко от отделните вземания е подробно конкретизирано по основание и размер. Що се касае до заявените вземания по процесните декларации обр.6, то с подробното описване на последните, те се явяват в достатъчна степен индивидуализирани, за да се гарантира защитата на ответника. Поради това и поставеният самостоятелно въпрос № 2 е изцяло хипотетичен и без връзка с данните по делото, не обосновава общото основание за достъп до касация, съобразно задължителните разяснения в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Но дори и възприета тезата на касатора за значението на същия за крайния изход на делото, той не установява разрешаването му от въззивния съд да е в отклонение както от цитираната в касационната жалба съдебна практика, обективирана в посочените ППВС, които несъмнено са съответно приложими, предвид различните правомощия на въззивната инстанция по действащия ГПК и различната правна уредба на въззивното производство, така и от задължителната практика на ВКС – ТР № 1/2013 г. на ОСГТК и ТР № 1/2001 г. на ОСГК, в които същият е подробно разгледан. Не обосновава приложението на чл.280, ал.2, пр.2 ГПК и твърдението, че при постановяване на въззивното решение Варненският апелативен съд се е произнесъл плюс петитум, признавайки на ищеца сума, несъобразена със заявения петитум. Обстоятелството, че Варненският апелативен съд не е споделил за основателно възражението на касатора за недължимост на вземането, предмет на предявената установителна искова претенция, тъй като извършеното от длъжника плащане не следва да отнася и преценява към всяка отделна декларация, защото е заявена и поддържана общо такава, не е основание да се счете нито, че е нарушено диспозитивното начало, нито, че произнасянето на въззивната инстанция е извън съдържащата се в искането на ищеца стойност на вземането му към длъжника. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по останалите формулирани от касатора въпроси. Съгласно задължителните указания, в т.1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая първият и третият въпроси, по начина по който са формулирани, отразяват в същността си оплакването на касатора за процесуална незаконосъобразност на обжалвания въззивен съдебен акт, който порок, дори и да е евентуално основателен не е предмет на производството по чл.288 ГПК. Само за пълнота на изложеното следва да се посочи, че въззивният съд подробно е обсъдил не само доводите и възраженията на този касатор, заявени в срока за отговор на исковата молба и на допълнителната искова молба, но и неподлежащите на преценка такива, въведени под формата на оплаквания за първи път с въззивната жалба, фактически твърдения на последния. Интерпретацията им, както и обосноваността на изведените въз основа на същите правни изводи е извън предмета на производството по селектиране на касационните жалби. Касаторът НАЦИОНАЛНА АГЕНЦИЯ ЗА ПРИХОДИТЕ, [населено място] е освободен от внасяне на държавна такса, на основание чл.84, ал.1 ГПК. Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС